За първи път на български излиза романът "Хендерсен - кралят на дъжда" на Сол Белоу, съобщи издателство "Лист". Именно тази книга бележи повратен момент в творчеството на американския писател.

Преводът е на Боряна Даракчиева. "Тя успешно предава богатия, ироничен и философски натоварен стил на автора, нареждан сред най-значимите американски писатели на XX век", уточняват от издателството. Корицата е дело на Милена Вълнарова.

Изданието е посветено на годишнините на Сол Белоу - тази година се навършиха 110 години от рождението му и четвърт век от смъртта му.

Какво ме накара да замина за Африка? Няма бързо обяснение. Нещата се влошаваха все повече, повече и повече, и скоро станаха прекалено сложни.

Като се мисля за състоянието си на петдесет и пет, когато купих билета, настава мъка. Фактите се тълпят около мен и усещам тежест в гърдите. Започва се безреден щурм - родителите ми, съпругите ми, приятелките ми, децата ми, фермата ми, животните ми, навиците ми, парите ми, уроците ми по музика, пиянството ми, предразсъдъците ми, грубостта ми, зъбите ми, лицето ми, душата ми! И ми идва да извикам: "Не, не, махайте се, проклети да сте, оставете ме на мира!" Но как биха могли да ме оставят на мира. Та те ми принадлежат. Те са мои. Трупат се върху мен от всички страни. И настава хаос.

Все пак светът, който смятах за могъщ потисник, оттегли яростта си от мен. Но ако искам да ме разберете и да обясня защо отидох в Африка, трябва да разгледаме фактите. Може да започна с парите. Аз съм богат. От баща си наследих три милиона долара след данъци, но се мислех за пройдоха, имах си причини, като основната сред тях бе, че се държах като пройдоха. И все пак тайничко, когато положението станеше особено тежко, често търсех в книгите някакъв съвет и един ден прочетох: "Опрощението на греховете е вечно и за него не се изисква праведност."

Това ме впечатли толкова силно, че не спирах да си го повтарям. Обаче забравих в коя книга беше. Тя бе една от хилядите, оставени ми от баща ми, който също така беше и написал част от тях. Започнах да търся, но изникваха само пари, защото баща ми използваше банкноти за разделители - каквото се намери в джобовете му, - петачки, десетачки или двайсетачки. Някои бяха излезли от обращение преди трийсет години. Открих ги в евтини романчета с жълти корици. Зарадвах им се, заради доброто старо време, после заключих библиотеката, за да не влизат децата, и цял следобед стоях на стълбата, изтърсвах книги и по пода валяха пари. Но така и не намерих онова за опрощението.

Да караме нататък: завършил съм университет от Бръшляновата лига - не виждам причина да засрамвам моята алма матер, като я назова. Ако не бях Хендерсън и син на баща си, щяха да ме изхвърлят. Родил съм се седем кила и били големи мъки. После пораснах. Висок съм метър и деветдесет и три. Сто и пет килограма. Огромна глава, ръбеста, с коса като вълна на персийско агне. Подозрителни очи, обикновено присвити. Груб и гръмогласен. Голям нос.

Аз съм едно от три деца и единственото оцеляло. Баща ми впрегна цялото си великодушие, за да ми прости това, и не мисля, че успя съвсем. Когато дойде време да се женя, аз се опитах да го зарадвам и избрах момиче от нашата социална класа. Забележителна личност, красива, висока, елегантна, стегната, с дълги ръце и златна коса, дискретна, плодовита и мълчалива. Никой от семейството й не би могъл да възрази, ако добавя и че е шизофреничка, защото тя определено е такава.

Аз също съм смятан за откачен и с основание - раздразнителен, груб, тираничен и вероятно луд. Ако съдя по възрастта на децата, бяхме женени около двайсет години. Те са Едуард, Райси, Алис и още две - Господи, имам много деца. Бог да ги благослови всичките.

Работех усилено, по свой си начин. Жестокото страдание е труд и често бях пиян още предиобед. Скоро след като се върнах от войната (бях твърде стар за бойното поле, но нищо не можеше да ме спре; отидох във Вашингтон и натисках когото трябва, докато не ми позволиха да участвам в сраженията), с Франсис се разведохме. Случи се след Деня на победата. Или беше по-късно? Не, трябва да е било през 1948 година. Е, както и да е, тя сега е в Швейцария и едното от децата е с нея. Не знам защо й е, не мога да ви кажа, но взе едно и няма проблем. Всичко хубаво й пожелавам.

Бях възхитен от развода. Той ми осигуряваше ново начало в живота. Вече си бях избрал нова жена и скоро се оженихме. Втората ми съпруга се казва Лили (моминско име Симънс). Имаме момчета, близнаци.

Ето, усещам пак безредния прилив - много измъчих Лили, повече от Франсис. Франсис беше затворена, което я предпази, но Лили много пострада. Може би промяната към добро ме съсипа; бях свикнал на лош живот. Когато на Франсис не й харесваше какво правя, а това се случваше често, тя просто се извръщаше от мен. Тя беше като луната на Шели, скитница усамотена. Но не и Лили; и аз беснеех срещу нея пред хората и я ругаех насаме.

Биех се в селските кръчми близо до фермата ми и полицаите ме арестуваха. Предложих да ги пребия всичките и сигурно щяха да ме пречукат, ако не бях толкова изтъкнат в окръга. Лили дойде и ми плати гаранцията. После се сбих с ветеринаря заради едно от прасетата ми, а после с шофьора на снегорина по US7, когато се опита да ме избута от пътя. След това, преди около две години, паднах пиян от трактор, самопрегазих се и си счупих крака.

С месеци ходех с патерици, удрях всеки, който ми се изпречеше на пътя, човек или звяр, и тормозех адски Лили. Грамаден като футболист и черен като циганин, ругаещ, ревящ, озъбен, с тресяща се глава - нищо чудно, че хората гледаха да не ми се пречкат. Но това не беше всичко.

Лили, например, е поканила приятелки и аз влизам с мръсния си гипс, с потни чорапи; облечен съм с червен кадифен халат, който купих от "Сулка" в Париж, за да отпразнувам факта, че Франсис иска развод. Не стига това, ами съм и с червена вълнена ловна шапка. И си бърша носа и мустаците с пръсти, а после се здрависвам с гостенките, казвам: "Аз съм господин Хендерсън, как сте?". Отивам при Лили и се здрависвам и с нея, сякаш е просто поредната гостуваща дама, чужд човек, като останалите. И казвам: "Как сте?" Представям си как дамите си мислят: "Той не я познава. Мислено той още е женен за първата. Не е ли ужасно?". Тази въображаема вярност ги изпълва с трепет.

Обаче те грешат. Лили знае, че го правя нарочно, и когато останем сами, започва да ми крещи:

- Джийн, каква е интимната ти мисъл? Какво се опитваш да постигнеш?

Препасан с червения плетен шнур, аз стоя пред нея с кадифения халат, с щръкнал задник, гипсираното стъпало дращи по пода, клатя глава и казвам:

- Чу-чу-чу!

Защото, когато се прибрах от болницата със същия тоя проклет тежък гипс, я чух да казва по телефона: "Просто поредният му инцидент. Постоянно му се случват, но той е толкова силен. Той е неубиваем." Неубиваем! Какво ще кажете, а! Това много ме огорчи.

Сега, Лили може би се шегуваше. Тя обича да се шегува по телефона. Тя е едра, жизнена жена. Има сладко лице и характерът й в голяма степен му съответства. Имали сме и доста хубави моменти. Като се замисля сега, някои от най-хубавите сред тях бяха по време на бременността й, в много напреднала бременност. Преди да си легнем, аз й мажех корема с бебешко олио, за да не се появят стрии. Зърната на гърдите й ставаха от розови сияещо кафяви, а децата шаваха в корема й и променяха кръглата му форма.

Аз втривах лекичко, много внимателно, за да не би големите ми дебели пръсти някак да го наранят. И после, преди да изключа лампата, избърсвах пръсти в косата си и в косата на Лили, целувах я за лека нощ и заспивахме сред аромата на бебешкото олио.

Но по-късно отново бяхме във война и когато я чух да казва, че съм неубиваем, го изтълкувах някак враждебно, макар да знаех, че не е така. Не, отнесох се с нея като с непозната пред гостите, защото не ми харесваше да я гледам как се държи като господарката на къщата; защото аз, единственият наследник на това прочуто име и имение, съм пройдоха, и тя не е дама, а просто моя съпруга - просто моя съпруга.