Дора Габе - една от най-известните български поетеси, е на фокус в романа "Мигът на Дора" на Стефка Станчева. Книгата е втора част от трилогията "Благословената земя", посветена на миналото на Добруджанския край.

По думите на издателство "Лемур" "Мигът на Дора" е роман за най-голямата добруджанска радост - освобождението на областта от четвъртвековната румънска окупация и връщането ѝ в пределите на Царство България. През погледа на Дора Габе, която е ангажирана с борбата за свободна Добруджа, книгата проследява събитията от подписването на Крайовската спогодба на 7 септември 1940 г. до пълното приобщаване на Южна Добруджа на 1 октомври същата година.

От 1917 г. до края на живота си е активен преводач - превежда от полски, чешки, руски, френски, гръцки езици творби на Адам Мицкевич, Мария Конопницка, Станислав Виспянски, Кажимеж Тетмайер, Юлиуш Словацки, Владислав Реймонт, Ян Каспрович, Хенрик Сенкевич, Леополд Стаф, Антони Слонимски, Юлиан Тувим, Иржи Волкер, Витезслав Незвал, Карел Чапек, Жан Жионо, Ярослав Сайферт, Арнолд Слуцки, Владислав Броневски, Самуил Маршак, Менелаос Лундемис, Янис Рицос и много други. Умира на 16 ноември 1983 г.

КРИЛЕТЕ НА ВЪЗТОРГА

Дора затвори дневника си, кой то бе нарекла "Писма до моите ангели", изтри с разтреперани ръце мокрите си очи и хвана косите си в стегнат кок. После облече набързо нещо по-леко и погледна часовника - приближаваше един часът следобед. "Трябва да побързам" - каза си тя и за кой ли път в този ден излезе от къщи и се сля с многолюдните тълпи столичани, които бяха препълнили централните улици.

А над града гальовното септемврийско слънце се бе притаило и заедно с хората очакваше да е пряк свидетел на най-радостната новина в ликуваща България. Родолюбците по площадите предвкусваха сладостта на идещата свобода, но Дора усещаше себе си като най-нетърпелива от всички.

Когато потърси Лиза в дома ѝ и не я откри, тръгна към Градската градина, мина покрай сградата на казиното и се запъти към кафене "България". Там видя, че на тротоара, около един голям радиоприемник, се беше скупчил немалко развълнуван народ, който непрекъснато увеличаваше своята численост. Въпреки всеобщото силно вълнение всички се опитваха да пазят тишина, та да доловят и най-малкото припукване от апарата.

Дора приближи кафенето и позабави ход, но не се спря при хората, а реши да повърви още малко нагоре, до ъгъла с "Цар Освободител", за да види там какво се случва. И наистина гледката пред очите ѝ се повтаряше - от царския дворец до Военния клуб и надолу беше все същото. Народ, народ, народ.

Тогава тя реши да се върне и заситни с бързи крачки към кафене "България", намери си удобно място сред развълнуваното множество и с всички присъстващи притаи дъх в очакване на звездния миг за страната. Сред хората около радиоприемника Дора видя и подпредседателя на Народното събрание Никола Захариев, който с тих глас, но ентусиазирано организираше насъбралите се столичани - обявят ли голямата новина, всички тържествено да тръгнат да манифестират по софийските булеварди и така да изразят благодарността си, че най-накрая е положено началото за осъществяване на българските национални идеали.

Изведнъж от приемника изкънтя официалният глас на говорителя на радио "София":

Инстинктивно хората започнаха да се питат колко е часът и пак да се приканват за търпение, макар че нервите на всички вече бяха опънати до краен предел. Може би заради тази силна напрегнатост по радиото пуснаха народни песни, но дори това не намали тревожността.

Дора почти не дишаше, беше напрегнала слуха си и стоеше сред хората, без да помръдва. За нейна изненада, непознатите наоколо взеха да ѝ правят път, та да може тя да се добере по-близо до радиоапарата. Чу някой да пита:

- Това там Дора Габе ли е?

И друг да отвръща:

- Тя е. Добруджанката е сред нас.

Минутите обаче минаваха мъчително бавно, чак болезнено, напрежението и нетърпението растяха и сгъстяваха до непоносимост въздуха около радиоприемника. Стана два и половина - народната музика продължаваше, стана три часът, нервите вече се късаха, сърцата не издържаха, дъхът пресекваше, когато най-накрая всичко се заля от едва дочакания глас на радиоговорителя:

Този път остра пареща тревога като силна мълния се блъсна в гърдите на чакащите, после рязко се плъзна по лицата на всички и се оттегли, като остави след себе си тягостно недоумение и море от въпроси. Нещо се беше случило ли? Защо непрекъснато отлагаха новината? Дора къде около себе си.

- Нали преговорите в Румъния вървяха добре!?

- Че така е, министър Поменов откога е в Крайова. И генерал Попов е с него. Вестниците нали отразяваха ден по ден как цялата българска делегация седмици наред решително отстояваше нашите интереси - допълни един достолепен господин с изражение и поведение, говорещи за неговата отлична осведоменост.

- Всичко беше решено още на 22 август. Румъния се съгласи да ни отстъпи 7696 кв. км. Помня точно - сподели гордо трети.

- Чакайте, чакайте малко. Нищо не ни отстъпва. Връща заграбеното. Различно е! - чу се категорична реплика от по-далече.

- И аз мисля, че няма какво да се случи - преди два дена са се договорили, че връщат Добруджа и границата ще е окончателна и вечна - успокои събралите се хора един млад мъж, който стоеше точно до Дора.

- Спокойно бе, хора. Аз четох, че текстовете, които ще залегнат в договора, са напълно готови. Имайте търпение - сложат ли днеска подписите, и радиото ще гръмне да оповести, че са скъсани веригите на добруджанци - обади се мъжът, който преди малко беше казал с точност колко квадратни километра ще се върнат на България.

- Да се радваме, че дочакахме деня, след който всичко ще си дойде на мястото -изрече бащински един възрастен мъж, придържан от двете страни от свои близки, и думите му поне за малко подействаха успокояващо на нетърпеливите хора.

Най-после, в четири следобед, по радиото прозвучаха тържествени фанфари и народът, като по команда, преглътна дъха си, за да чуе развълнувания глас на професор Богдан Филов, който, в позицията си на министър-председател, отправи своето вдъхновено обръщение:

Мощно и бурно "ура" спонтанно се изтръгна из щастливите гърди на събралите се хора. Сълзи на радост обляха лицата на млади, стари и деца, а ръцете се разтваряха за братска прегръдка към познати и непознати. Още в същия миг празнично заудряха църковните камбани, гръмнаха клаксоните на автомобилите, завиха фабричните сирени, възторгът на столичани се разля и обхвана всички.

А в това време с кратко приветствие по случай настъпилото голямо събитие, по радиото се включи и кметът на града, инженер Иван Иванов, кой то изпрати сърдечен поздрав на добруджанци и оповести, че в София - майката на българщината - от този момент нататък започват тридневни тържества на всеобща българска радост.

Дора чуваше всичко това, но не можеше да се помръдне, беше застинала в неконтролируема неподвижност и едва дишаше от мощната сила на вълнението, което изпълваше докрай гърдите ѝ. Колко години чакаше този миг, колко пъти го беше сънувала, колко се беше готвила да го посрещне?! А сега стоеше с ръце, молитвено поставени пред гърдите ѝ, и дълго се взираше в небето.

Тя истински вярваше, че там, редом със слънцето, я гледат просълзените от щастие лица на милите ѝ родители, видя ги, че са щастливи, и чак тогава се изтръгна от унеса си. Запя с пълен глас "О, Добруджански край" и се понесе с вълната въодушевени хора, образуващи пъстра дъга, която сякаш искаше да се отлепи от софийските жълти павета и да се издигне тъй високо, че да се види от всички кътчета на родната земя.