Симон дьо Бовоар е вече добре позната на българския читател и сякаш няма нищо, с което тя би могла да го изненада. И все пак излезе книга, чиято тематика е много малко развита - и не само в българската, а и в световната литература. Тя проблематизира възрастта, на която жената започва да се чувства - ако не старица, то вече остаряваща по пътя към третата възраст. Наистина, да бъдеш жена към средата на 40-те си години днес изглежда различно в сравнение с 60-те години на предходния век. Но е достатъчно четящият да добави хипотетично 7-8 години отгоре на тази възраст и текстът придобива смайващо реалистични (някой би казал "вечни") измерения на женската психика.

Необходимостта от общ контекст на посланията е подсказана още с избора на главните героини. Трите новели ни срещат с три жени на почти еднаква възраст (около средата на 40-те си години), всички те парижанки от средната класа, материално осигурени, омъжени, с по едно дете. Можем да се почудим защо тъкмо тази група се е оказала представителна за женското битие, но за времето и мястото, където са написани новелите, както и за опита, който има самата авторка, това са образи на един популярен в градска среда тип европейски жени. И всяка от техните истории проблематизира различен аспект на свободата да живееш сред другите хора.

Въпросът за личната свобода и (не)възможността тя да бъде постигната когато личността живее обградена от други хора, сред условията и условностите на някаква общност, продължава да вълнува писателите, особено във Франция под силното влияние на Жан-Пол Сартр. Затова всяка от трите новели изгражда образа на жена в ситуацията на екзистенциална криза. Макар и по различен начин, героините дочакват катастрофата на живота, който са строили до този момент, влизайки в конфликт с волята и желанията на своите близки хора. А прагът на остаряването е тъкмо тази точка на уязвимост, в която най-лесно може да рухне стабилността на женското битие.

Безименната писателка от първата новела дочаква момента, в който синът, възпитаван "правилно", отхвърля манталитета, идеите и социалното поведение на поколението, към което принадлежат неговите родители: вместо бунтар от френската левица той избира да бъде държавен чиновник. 43-годишната Мюриел от новелата "Монолог" изнася трескава, невротична изповед на своя живот; тя залива читателя с грубост, цинизъм и патологични извращения на отношението към другите хора, към човечеството изобщо.

Текстът е интересен и в чисто литературен план, защото разкрива съжителството на френския екзистенциализъм с психоанализата и "английския" поток на съзнанието. 44-годишната Моник от "Сломената жена" се озовава в ситуация, която изглежда банална за френските нрави от времето на сексуалната революция: съпругът, когото обожава, също в своята "критическа възраст", има страстна афера с по-млада жена.

Пресечната точка парадоксално е там, където се срещат ограниченията на двете теории. Шейсетгодишната Бовоар е разбрала, че личната, и особено женската, свобода е ценност, която може да бъде избрана, но само на много висока (болест, лудост, самоубийство) цена. Когато живее в общност, дори това да е само семейство от трима души, никоя личност не може да бъде абсолютно свободна, следвайки своите съкровени склонности и желания. Ако все пак реши да ги отстои, жената на възраст, в която трябва да бъде благоразумна, ще бъде сломена; тя ще посрещне края на своя свят или ще се превърне в чудовище за другите хора.