- След като започнахте с моята книга "My Russia. War or Peace", очевидно е необходимо да спомена за нея. Тя е публикувана вече на 20 езика, но не и на руски. Многократно съм се опитвал да чета книги на т.нар. експерти по Русия. Те обясняват на западните читатели и политици защо е необходимо да се градят мостове към Путин. Години наред се опитвах да обясня в публикациите и публичните си изяви, че мостът към Путин е мост към войната.

Не може да бъде другояче: диктатурата живее от войната, тя е нейният хляб насъщен, но тук, на Запад, си затваряха очите за очевидното. През 2013 г. призовах за бойкот на Олимпийските игри в Сочи, през 2014 г. "Гардиън" публикува есето ми "Черната дупка на Путин", в което написах, че вместо душа този човек има черна дупка, която засмуква света в себе си. Още тогава Русия и Украйна бяха в тази дупка. Написах също, че Европа и целият свят ще бъдат засмукани в нея.

Уви, пред очите ни всички ние бързо летим към тази бездна. През всичките тези години пиша във всички големи световни вестници, че Русия вече е във война със Запада, че трябва да се борим с агресивната диктатура, да защитим човешките ценности и да помогнем на Украйна да оцелее.

През 2018 г. отново се опитах да организирам бойкот на Световното първенство, но Швейцария и всички демократични страни изпратиха отборите си да ритат топка пред диктатора, който тероризираше Украйна в продължение на четири години. Путин възприе всеобщото участие във футболните мачове като всеобщо одобрение на агресията му в Украйна.

Пътят към 24 февруари 2022 г. беше отворен. Трябваше да обясня Русия и нейната война на западните читатели. Затова написах тази книга на немски и тя беше публикувана в Германия през 2019 г. Последните две глави са посветени на бъдещето. В тях обясних какво ще се случи. Сега сме изцяло в това бъдеще и уви, всичко върви по моя сценарий.

Днес тази книга се издава по целия свят. Току-що се върнах от Мадрид, където имаше представяне на испанския превод. Защо няма превод на тази книга на руски? Защото сме в гражданска война. Тези, които са с мен от тази страна на фронтовата линия, не се нуждаят от никакви обяснения. А онези, които са от другата, така или иначе няма да четат предател. Предателите в Русия винаги са по-лоши от враговете. Тук все още мога да обясня нещо на някого. Правя каквото мога. Един читател ми писа: "Вашата книга помогна любовта ми към Русия да не се удави в кръвта на украинците". Важно е хората да знаят, че има и друга, непутинска Русия, която подкрепя Украйна в борбата й срещу агресията.

- Всичко това ни се е случвало и преди сто години: крах, война, емиграция, създаването на ГУЛАГ във всяка отделна страна. Тогава това се е наричало "великия прелом". Как ще се нарича сега - "голямото обновление"? Време е да разберем всичко наново. На всички думи и понятия трябва да се дадат нови определения.

Какво е Русия? Кои са руснаците? Какво е руската култура? За какво е руският език? Защо съществува руска литература? Какво изобщо се случва? Как е могло да се случи клането в Буча, ако тази измет е изучавала Тургенев и Толстой в училище?

Струваше ми се важно да се опитам да отговоря на тези въпроси. Да, трябва да погледнем на всичко, написано на руски, през опита на продължаващата катастрофа. Трябва да разберем какво сме наследили, какво трябва да оставим в архивираното минало, какво да вземем със себе си в бъдещето. Трябва да се освободим от оковите на "патриотизма", които режимът поставя на своите крепостни.

- Освободих се от крепостничеството отдавна, нямам недвижими имоти там, нямам разрешение за пребиваване, нямам възрастни родители. Уведомих московското си издателство АСТ, че прекратявам всички договори с тях. Не знам дали книгите ми се продават в Русия сега и ако да, кой прибира парите, спечелени от романите ми. Разбирам много добре колко е трудно за тези, които останаха там, макар че завесата далеч не е желязна, но всичко върви в тази посока. Пълното изключване на глобалния интернет е въпрос на време. На страната, като на заложник, се нахлузва торба на главата.

Дали мълчанието е съпротива, или подкрепа за престъпниците? Има различни начини да се мълчи. На Страшния съд ще има, без съмнение, две редици - за "нормалните" хора и за писателите. Никой не те е карал да се наричаш писател, но ако си го сторил, съжалявам, ще бъдеш подведен под особена отговорност. И за мълчанието си също.

Не е интересно да се говори за Z-писателите, там всичко е ясно. Времената, когато "министерството на истината" стоварваше десант от "патриоти" на всеки международен книжен панаир, отминаха. Слава Богу, местните издатели най-накрая осъзнаха, че изданията на Прилепин и другите бойци от неговия "взвод" нямат нищо общо със свободата на словото. Това вече не са хора на изкуството, а пипала, които пълзят оттам насам.

По-трудно е с онези автори, които не осъждат открито войната, но я подкрепят с неосъждането си. Например Евгений Водолазкин, който е добре познат на Запад. Някога бях приятел с Женя и бях много щастлив, когато още в първия ден на инвазията, докато беше в Испания, той публично осъди агресията на Русия срещу Украйна в речта си. Но след това се върна и не само не напусна Президентския съвет за култура и Патриаршеския съвет за култура, но през февруари 2024 г. - след две години война - беше награден от Руската православна църква с ордена на блажения княз Даниил Московски.

Беше ми тежко да гледам как той и ревностните путинисти Бондарчук и Хабенски учредяват някаква патриотична награда. Не знам какво мисли самият той за това, но обективно прикрива престъпление с името си. Много ме боли, но за мен той вече е един от тях. Такива писатели подкрепят войната с името си и го разбират отлично. Това ги прави и военнопрестъпници.

Емиграцията беше форма на съпротива при предишния режим. Тези, които не можеха да напуснат, преминаваха във вътрешна емиграция. Да, мълчанието на един писател е акт на съпротива, ако другите методи на борба са невъзможни. Но има различни видове мълчание.

Да не говорят на висок глас за войната е начинът, по който много от останалите писатели оцеляват. Те организират представяния на нови книги, участват във фестивали на Червения площад и в раздаването на държавни литературни награди, организират работилници за млади автори. Не казват нищо за войната, но войната говори за тях. Томас Ман, използвайки Германия като пример, обяснява защо диктаторският режим, водещ до война, и културата са несъвместими: " Според мен книгите, които са отпечатани в Германия от 1933 до 1945 г., са повече от безполезни и не са годни да бъдат взети в ръце. Миришат на кръв и срам". Същото важи и за книгите, които сега се издават в Русия. Нима руснаците не го чувстват? Не го ли подушват?

- Много пъти съм писал и казвал, че всички ние дишахме заразния въздух на затворническа страна, езикът ни беше наситен с имперски миазми. Думите са система за разпознаване на "приятел или враг". Ако казвате: "На Украйна", "Прибалтика", "великата руска литература" - значи сте ми чужд. Трябва да изстискаме империята от себе си капка по капка, дума по дума. Всичко "велико" се е вкопчило в литературата, културата, науката по времето на Сталин, когато "великият" руски народ започнал да изобретява радиото, електрическата крушка и всичко останало.

Но империята не е само съзнателен или несъзнателен "империализъм" и "колониализъм", тя е преди всичко тоталитарно съзнание. Противопоставянето на тоталитаризма в Русия пораждаше сектантско озлобление. Съзнанието на революционерите е обратната страна на имперския тоталитарен начин на мислене. Борбата с тази болест е най-трудна. В руската литература моят любим Чехов е бил самотен воин на бойното поле.

Той е мразел тесногръдата, злонамерена нетърпимост, бунтувал се е срещу диктатурата на "напредналата" част от обществото, която е налагала вкусове, мнения, оценки и е издавала осъдителни присъди без право на обжалване.

(...)

- Режимът постави руската култура на огневата линия по целия свят, но най-смазващия удар, както винаги, тя получи от собствената си държава. Днешната Руска федерация е фашистка държава. Няма значение какво казват в Кремъл, важно е какво правят. А това, което правят, е фашизъм. Какви чувства може да предизвика страна, която се превръща в чудовище, убива, тероризира, подиграва се? Ненавист.

Разбирам прекрасно защо в Украйна с всеки ден война, с всяка ракета, падаща върху Харков или Одеса, расте омразата към всичко руско. Емоционалният текст на един украински писател, обвиняващ руската литература за клането в Буча, беше възприет двусмислено, но като цяло светът разбра и прие този изблик на чувства, въпреки че не беше съгласен с безразборното отричане на всичко руско и на самия език. Призивите да не се изпълняват произведения на Чайковски и Рахманинов бяха отхвърлени на Запад, а сравнението с нацистка Германия е очевидно за всички: престъпленията са извършени от престъпници, а не от руския език или отдавна починалите композитори.

За мен винаги е било важно да се изявявам заедно с украински писатели. От началото на тази война, след окупацията на Крим, многократно съм гостувал в различни страни заедно с Андрей Курков, Юрий Андрухович, Сергий Жадан, Саша Кабанов, Борис Херсонски и други украински автори. В края на краищата е много важно да покажем, че ние, хората на културата, заедно се съпротивляваме на настъпващото варварство. Както културата, така и варварството не познават национални бариери.

(...)

- Свободната руска култура винаги се е противопоставяла на престъпната държава. Историята на руската култура е история на отчаяна съпротива срещу тоталитарните режими, които са се сменяли. Следователно културата винаги е била смятана за основен враг от режима, затова е унищожавана и се унищожава. Културата е форма на съществуване на човешкото достойнство, затова тя винаги ще бъде враг на режима в Русия.

(...)

- Русия непрекъснато пропада в дупка във времето. Целият свят се движи напред, една епоха на развитие сменя друга - Ренесансът, Просвещението, опитите да се построи демократично общество. Когато се опитва да се измъкне от миналото, Русия винаги се плъзга в една и съща дупка. Между Русия и съвременния свят има историческа пропаст.

Това е психическа, психологическа бездна - между племенното съзнание и индивида. В XXI век човек сам си отговаря на основния въпрос: кое е добро и кое е зло? Само той е отговорен за избора. Ако виждам, че моят народ, моята страна носят зло на света, ще бъда против моя народ и моята страна. По-голямата част от населението на Русия се идентифицира със своето племе, което по дефиниция е носител на доброто, а другите народи са носител на злото - врагове, които искат да ни унищожат.

Племето винаги е в състояние на война с целия свят. И никаква отговорност никой от обикновените хора не може да носи, всички решения се вземат от вожда, царя, президента. Този цивилизационен разрив може да бъде преодолян само чрез образование.

(...)

Милиони хора напуснаха Русия по време на управлението на Путин и намериха приложение за талантите си на Запад, вписвайки се в демократичната структура на обществото. Руснаците не се раждат крепостни - системата ги прави такива. Как да променим системата? Поколения руски "умници" се борят с този въпрос. Тази гражданска война продължава вече три века и ние винаги губим. И отново загубихме.

- Като цяло съм оптимист. Убеден съм, че всички страни и народи рано или късно ще стигнат до правова държава. Демокрацията ще победи рано или късно, дори само защото е много по-приятно да се живее в държава, където правата на слабите са защитени. Друго нещо е, че някои народи вървят по този път по-бързо от други. Моят народ все още има дълъг път до демокрацията, още повече че се въртим в кръг.

В една затворена страна, развитието на културата и хуманитарните идеи е замразено. Сервилното послушание не допринася за научно-технически постижения. В края на краищата Петър не е отворил прозореца си към Европа заради културата - той се е нуждаел от западни военни технологии за войната със същия този Запад. Но технологиите не живеят отделно от хората. Така че всички гастарбайтери от европейския просветен XVIII век са се стичали от чужбина и са донасяли със себе си думи и идеи - своите liberté, égalité, fraternité. Така в Русия се появяват "руски европейци", които обявяват война на патриархалния монголски режим. За по-голямата част от населението ние, "руските европейци", сме подли предатели, които могат да бъдат поправени само от СМЕРШ.

(...)

- "Руснаците обичат да страдат", "руснаците обичат смъртта". Глупави думи. Хората искат да живеят. Единственият въпрос е как? Руският живот се събужда с фразата: "Огледах се наоколо - душата ми бе ранена от страданията на човечеството". Този завет се предава от поколение на поколение. Невъзможно е да се живее така. Белински и Гогол все още спорят - необходимо е да се преустрои обществото на демократични принципи, казва единият. Ако човекът не се промени, тогава и обществото няма да се промени, възразява другият. "Трябва да припомним на човека, че той съвсем не е материален скот, а висок гражданин с високо небесно гражданство. Докато не заживее живота на небесен гражданин поне до известна степен, дотогава земното гражданство няма да се поправи".

Според Гогол само вярата в доброто, в Христос, може да промени човека. В изгорените и ненаписани томове на "Мъртви души" Гогол е искал да покаже на Русия нейното спасение: чрез образа на Чичиков той е възнамерявал да покаже преобразяването на руския човек - път, който минава през пречистващото страдание в сибирската каторга до откриването на Христос. Този ненаписан трети том цял живот дописва вместо Гогол Достоевски. А резултата го знаем. Гоголевата руска тройка се втурва към прекрасната Русия на бъдещето, но се озовава в чудовищния, кървав руски двадесети век. И сега продължава да препуска, към поредната катастрофа. В спора между Белински и Гогол и двамата губят. Руснаците обичат живота, но не им се получава.

- Достоевски не е единственият, но не съм писал за останалите.

Моят Достоевски и Достоевски на студентите от славянския семинар в Цюрих дори не са съименници. Хората често виждат само това, което искат да видят. Така на Запад виждаха някакъв друг Ленин, някакъв друг Путин. Това важи особено за Достоевски. Почти всички слависти, с които ми се е налагало да общувам в живота, признаваха, че в началото на любовта им към руската литература е било четенето на Достоевски. Какво щеше да се случи, ако бяха научили повече за неговата друга страна - за антисемита и православния фашист? Страхувам се, че броят на славистите в света щеше рязко да намалее.

Омразата му към евреите не е толкова битова, колкото идеологическа: Достоевски остро чувства, че еврейският месианизъм е заплаха за неговата "руска идея". Как могат два народа, избрани от Бог, да съществуват едновременно? Може да има само един избран народ. Яростните му атаки срещу юдаизма неизбежно пораждат подозрението, че Достоевски е изпитвал нещо като скрита завист към евреите. Самата мисъл сигурно е била непоносима за него: ако евреите са били избраният народ в продължение на 40 века, тогава кои сме ние, руснаците - самозванци?

- Не става въпрос за оправдание, не. За човек, който искрено е мразел евреи, поляци, германци, швейцарци, кримски татари и така нататък по списъка, всички народи, освен измисления "богоносен народ", аз лично нямам оправдание.

Погледът към руската литература през призмата на тази война е необходим, за да се види в нея това, което принадлежи на историята, но за което не може да има място в новата литература на руски език. Например "руската идея" на Достоевски. Но световната култура е мост, водещ човечеството към бъдещето, а опорите на този мост са литературата, музиката и изкуството. Без Достоевски този мост ще се срути, както би се срутил без Омир, Шекспир или Джойс. Достоевски не бива да бъде бойкотиран, а внимателно и критично четен, разбиран и преосмислен - с всичките му заблуди, с "детската му сълзичка" и православния кръстоносен поход срещу европейската цивилизация. Изобщо не е необходимо да го обичате, но трябва да го четете, само не забравяйте да си измиете ръцете след това.

Световната литература е инструмент за подготовка на най-важната революция на човеците: преходът от племенно към индивидуално съзнание, от "аз", разтворен в "ние", към поемането на отговорност за избора между добро и зло в съгласие не със своя народ и своята държава, а със своята съвест.

Руският "литературоцентризъм" е мит от съветско време. Истинската литература е противопоказана за робския световен ред. Задачата на литературата е да освободи ума от догми, да научи на критично мислене и да обясни какво е човешко достойнство.

- Ако Толстой можеше да възкръсне сега, сигурен съм, че режимът на Путин нямаше да има по-заклет враг. И ако някой е бил против "колониализма и империализма", то това е бил покойният Толстой, автор на статии за "патриотизма". Ако има едно сериозно обвинение, което може да му бъде отправено, това би била искрената му вяра в руския селянин, в това, че той вече знае истината и не се нуждае от никакво западно образование. Толстоевското отричане на цивилизацията, на културата като такава с нашия опит от руския XX век е абсолютно неприемливо.

А Чехов е казал едно прекрасно нещо за пацифизма, несъпротивлението срещу злото и т.н. След като посетил Толстой, той написал: "В електричеството и парата има повече любов към хората, отколкото в това да не ядеш месо и да не се съпротивляваш". Толстой е важен за мен и по друга причина - единоборството му със смъртта. За това е моето есе "Толстой и смъртта".