ГЕНЕРАЛЪТ

Шофьорът намали, рязко насочи джипа към десния банкет. Генерал Крал се съвзе от дрямката, погледна напред: от какъв зор Семьон дава път на някого? В района няма никого, който да е с по-висок чин от него, генерал-майора, нито в армията, нито във ФСБ. И нищо че "Лендкрузер-200" няма сигнална лампа - конспирация, да я вземат дяволите, - всичките тези "опълченци" и "доброволци" вече знаят наизуст марката и номера, пускат я почтително, макар да враждуват помежду си, всяка седмица има катастрофи и стрелба: кой кого е трябвало да пусне да мине.

На никого не му е жал за колите, чужди са, отнети от предприемачите, а самочувствието им направо удря в тавана, всеки се прави на Наполеон, всеки нарича бандата си най-малкото батальон, ако не и бригада А Семьон даваше път само на танкове, и то невинаги. Умееше да кара така, че всички на пътя усещаха колко изключително важна личност вози, а механик-водачите на танковете са просто доскорошни провинциални хлапаци, които са наясно, че не си струва човек да се кара с онези, които се возят в черни джипове.

Насреща им без светлини пълзеше военно верижно чудовище с камуфлажна окраска, отгоре му като гърбица - две покрити с брезент ракети. Зенитно-ракетен комплекс. Военните тихомълком са си домъкнали играчка.

Изобщо не се маскират, идиотите.

ЗРК изрева покрай тях, изпусна облак мазен черен дим, който окади прозорците на джипа. Генералът се намръщи, сякаш пушекът отиде в лицето му. По същия начин селището го посрещна преди почти четиресет години в началото на службата му тук, в районния отдел на КГБ. Беше си сложил бяла риза, за да се яви при кадровика, и докато вървеше по улицата от хотела, гледа - ризата е вече сива и лицето му е сякаш напудрено. Прах беше, от терикона. Наставник в оперативния отдел му беше впиянченият майор Аникин, който го посрещна с думите:

- Че теб как са те взели при нас бе, синко? Фамилията ти е Крал. Монархическа, антисъветска фамилия, така да се каже.

Генералът чувстваше, че хем го тегли насам, в градчето отпреди години, хем не му се ще да има допир с него, да ходи по улиците му, да диша мръсния въздух, да се смесва с хората, да се докосва до миналото и настоящето.

Когато го извикаха на "Лубянка" и му съобщиха, че го вадят от действащия резерв, свалят го от длъжността в телевизията - директор по сигурността на излъчващия комплекс - и го пращат в Донбас, генералът някак изправи рамене: представи си отдавна забравените оперативни игри, издирването на чужда агентура. Но се сръчка: ти какво, да не си на двайсет? Не се ли наигра? Понечи да каже, че се отказва, да се оправдае със здравето, че не е както трябва, че трябва да се даде път на младите, годинките си казват думата, опитът вече не е същият...

Но генерал-лейтенантът, заместник-ръководителят на Службата, го изпревари. Обясни на Крал, който бе започнал в онзи край, защо го връщат в строя и го назначават за началник на извънщатно подразделение. За да се инвентаризират архивите. Завзетите в областните управления и районни отдели оперативни архиви на СБУ*, които са били проспани, не са успели да ги извозят или унищожат, да ги изгорят или изтрият от харддисковете. Да се оцени доколко се е запазил фондът, състоянието на оперативните отчети.

Особено отчетите за агентурата. Да се определят първостепенните кандидати за превербовка, да се изпратят списъците с конспиративни квартири, да се оценят перспективите за по-нататъшното им използване

Тогава генералът си спомни как изглеждаше архивното помещение на районния отдел в селището Марат, спомни си старата предвоенна, метална врата, боядисана със зелена боя, металните рафтове с жълти папки.

Мислено огледа тази архивна стая, помисли си, че в нея със сигурност всичко си е останало същото - и вратата, и рафтовете, и папките Усети във въображението си привичната власт, скрита в тези неугледни папки и компютърни файлове. Почувства в пръстите си всички нишки, опънати от тях към агентите, доверените лица, към съдържателите на конспиративни квартири, обектите на оперативни разработки. Усети страха им - те вече знаят или се досещат, че архивите са се озовали при руснаците, при неочакваните гости от изток.

Някои са избягали, някои са се скрили, спотаили са се. Някои покорно чакат и са готови да служат на новите стопани. Някои от бившите му агенти може да са още живи. Забравили са за него, не знаят, не предчувстват, че той може да се върне...

И генералът осъзна, че се възбужда, иска да усети напрежението на тези нишки, както рибар - напрежението на кордата, да долови как подскачат, как се гърчат на тях уловените хора... Но после мисълта му се плъзна по-дълбоко, в миналото. Спомни си очевидното, но сякаш притъпено с течение на годините - че там, в украинските архиви, лежат и делата от съветско време.

Не всички, разбира се, част беше спешно прехвърлена в Русия, в резервното хранилище в Куйбишев, част бе унищожена на място. Но една част е оцеляла. Съхранява се безсрочно, знае го със сигурност, преди да премине в действащия резерв, поддържаше контакт с няколко бивши колеги Значи там лежат собствените му дела. Първите стъпки в службата, младостта, пътят на изграждане...

Тази съблазън - да се срещне с предишния себе си - победи инерцията и умората.

Опитен драматург на оперативното изкуство, майстор на нагласените сцени, специалист да избира верните стимули и да създава привидно естествен натиск на обстоятелствата, подтикващи човек към нужното на чекистите решение, генералът се почувства като обект на нечия чужда игра, чужда разработка - но не можеше и не искаше да се противи на тази вълнуваща примамка, искрено благодари за назначението, макар инстинктът за самосъхранение, който дремеше от години, да се бе събудил и с все сила да сигнализираше - откажи се, това е капан, уловка, някой или нещо те подмамва, както ти самият си завличал другите.

Докато колата го караше от "Лубянка" до дома му, генералът оглеждаше отново познатите московски улици, увенчаните с червени звезди кули на Кремъл отвъд реката, с непривична яснота усещаше разлятата в столичния въздух власт на това място, която не е в архитектурата и паметниците, а в пластовете на земята, във въглените от отдавнашните пожарища, и изведнъж разбра, че през всичките тези години, прекарани в Москва, край самия престол, той всъщност е искал да се върне в селището Марат, в мината Марат. Там, където той, минен инженер по образование, беше в стихията си. Където бе оставил несвършена работа, неразгадана тайна, неразпознат противник.

А всъщност можеше и да остане там, за първи път си помисли Крал. Сега щеше да е украински генерал. И се поправи сам: не, нямаше да е, генералското звание си го изработи в две войни, в Украйна щеше да си седи максимум полковник... Крал беше прехвърлен в Москва със заповед на съюзния Комитет, дръпнаха го от Донецк по спешност, в особената трескавост през есента на 1991 година, когато украинският Комитет вече бе разпуснат, когато разфасоваха и евакуираха същите онези архиви. Тогава той, разбира се, не можеше да си представи, че повече няма да се върне, че не след дълго селото Марат и мината ще се окажат зад границата, в друга страна...

Но той винаги бе усещал съществуването им, присъствието им в света. Когато през 1996 година прочете във вестника за аварията, инстинктивно си помисли - сигурно са пипали шахтата 3/4, идиоти. Гледаше Останкинската телевизионна кула от прозореца на кабинета си, всичките ù петстотин и четиресет или колкото там бяха метра, и си мислеше: шахтата 3/4 е по-дълбока, може цялата кула да се пусне в нея и пак ще остане място Докато слизаше в метрото, пак сравняваше дълбочината.

И мислеше за онова, което е в шахтата. Старите граници бяха рухнали. Обезцениха се рублите с Илич, превърнаха се в хартийки. Отидоха си гербовете и знамената. Всичко стана ново. И само онези евреи, както си бяха, така и си останаха в шахтата, под плочата. Вечните евреи**, повтаряше си неомръзващата шегичка. Неизменни, като златен резерв.

Днес, когато се очерта първата пауза, той нареди на Семьон да го закара до шахтата 3/4. По същия онзи път, по който преди трийсет години пътуваше от районния отдел. Покрай селото, покрай ъгловата къща, където живееше Мариана, завеждащата пералното на мината, обект на делото за оперативно наблюдение "Снежанка", което той самият бе завел срещу нея. Мина я по религиозна линия, като сектантка, защото в официалните документи не можеше да напише истината.

Впрочем всичко започна именно с подозрения за религиозна нелегалщина. Довереното лице "Татяна", съседка, чистачка в управлението на рудника, съобщи, че при завеждащата пералното идвали някакви дами от други градове, ужким на гости, държали се конспиративно. Крал веднага се изпъна: куриери? Тогава в цял Донбас издирваха нелегална баптистка печатница. А тук какво имаме: къщата е ъглова, гледа към пътя, има мазе Установиха кои са посетителките.

Колегите им съставиха характеристика по местоживеене - и двете се характеризират положително, репресирани роднини и компрометиращи данни няма. Те също са завеждащи перални. Едната от Карелия, другата от Сибир. От далечни места, лагерни. Дявол знае на кой сбор са се запознали? На семинар по машинно пране? Струваше му се, че има нещо странно в тези визити. Прекалено отдалеч идваха тези дами, не в командировка, за своя сметка, а защо? Какво толкова интересно има тук, в селището Марат? Мината?