Георги Рупчев e българският поет, който използва мълчанието като материал, не защото няма какво да каже, а защото светът често не заслужава думите. В откровеното си и добре познато интервю той изговаря едно от най-силните определения за поезията в българската литература: "Поезията е инстинкт за неприспособимост". В тази "неприспособимост" няма поза, нито херметизъм, нито сантиментална интелектуална мимикрия. Има автентичен разпад, търсене на вътрешна структура в разпада, опит за улавяне на хаоса не с мрежа, а с рана. Стихотворенията му са отпечатъци на епоха, в която "животът е преживелица", "пулсът е несигурен", а Бог е "най-самотен".

Стихотворението "Смъртта на Тибалт" не е постмодерен римейк на Шекспировата трагедия. То е мащабна апокалиптична поема за отсъствието на смисъл в свят, пълен със смърт. Рупчев си позволява привидно неуважение към канона (Шекспир, Прокофиев, самия принцип на трагичното), за да го преобърне отвътре. Смъртта тук е пренаситена с клишета, пребита от автомобилни вериги, ухаеща на тампон с хлороформ, изнасилена в телефонна кабина, драматично медийна и вече нескандална. Като при Жан Бодрияр, реалното е заменено от хиперреалност, новините за края на света са вече неотличими от предишните новини, защото всички смърти се мултиплицират в последната възможна реалност. Тази на безсмислието.

Смъртта на Тибалт не е биографично събитие, тя е алегория на прекъснатото посвещение, на унищожената невинност, на обреченото въображение. При това образът му не е плосък, той се колебае между фехтовач и изнасилвач, между красив суеверник и светец с прът. Това многогласие напомня за фигури от Борхес или на Джойс, герои, които могат да бъдат Юда, Христос или момчета от задната улица.

В най-известното си интервю Рупчев неслучайно парафразира и цитира Витгенщайновото: "За онова, което не може да се говори, трябва да се мълчи".

Поезията на Рупчев не крещи, защото светът сам по себе си е прекалено шумен. Тя го заглушава с нисък, почти телесен тембър на езика. Така в стихотворения като "Пренасяне" и "Натюрморт" битовото и трагичното се събират в една речева линия. Столовете, сандъците и любовта, "намотана на стегнати сини кълбета", се подреждат редом с чайника от сватбата и с "всяка забравена прегръдка".

Мария в стихотворението "Ателие" е архетип на женската поява. Тя влиза в стаята и в света, в живото и в художественото. Седем Марии по стените, осмата на статива, деветата жива. Това е почти иконографска композиция, при която женското присъствие носи живот и известие за смъртта (смъртта на бащата). Тази смяна от Ерос към Танатос е тиха, но разрушителна. Подобна игра с архетипи откриваме и в "Обожаване", където се влиза в храма, не за да се моли човек, а за да се заслуша в песента на хора, религията е форма на слух, не на подчинение.

Поезията на Рупчев мисли с тялото и говори с философия. Мотивите за самотата, за невъзможната комуникация и за ръбовете на езика напомнят Витгенщайн, но също и Фуко (особено по темите за знанието и наказанието) и Адорно (поезията след Аушвиц като възможно невъзможна форма). В "Гмуркачите", където никой не вижда изплуването, а само изчезването. Това е буквална визуализация на истината според Фуко, в която видимото и невидимото не съвпадат.

Рупчев би могъл да бъде сравняван с ранния Хайнрих Бьол, с Целан, но по-съществени са паралелите с поети като Елиът, Бродски и Збигнев Херберт. Последните двама са носители на постимперска вина и самота. При Рупчев също липсва всякакъв утопичен хоризонт. Словото е загубило целебната си сила, останала му е само функцията на звукова и естетическа съпротива.

Георги Рупчев е един от онези поети, които не се нуждаят от канон, за да бъдат канонични. Той пише отвътре навън, без да демонстрира усилието, без да лепи етикети на раните си. Поезията му идва от едно място, което не се поддава на подреждане. Нито е биография, нито е история, нито само естетическа позиция. Тя идва от зона и място, където се чува как свисти вечерта "като мотриса". И това свистене не е метафора, то е състояние на духа, акустична проява на реалността, когато тя вече не е обяснима, а само доловима.

Обичам в поезията на Рупчев отсъствието на всякаква преструвка. Той не се прави на модерен, нито на пророк, нито на бохем. Когато говори за Тибалт, той не цитира Шекспир, за да блесне с култура, а защото има нещо интимно в този образ. Нещо като личен дух от минал живот, който не иска да си тръгне. Тибалт е маска, но и лице, едновременно театрален и документален. Точно така пише и Рупчев. Като човек, който знае, че всичко е игра, но че понякога играта боли повече от истината.

Онова, което най-много ценя у него, е сериозността му, лишена от помпозност. Да си сериозен, без да си тежък. Да си умен, без да си арогантен. Да си травматизиран, но да не се храниш от болката си. В неговите стихотворения има усещане за загуба, но не за трагедия. По-скоро за хронична непълнота, за това, че човек винаги закъснява да бъде себе си. Може би затова толкова често в поезията му се мълчи. Защото говоренето само би разрушило (или разрошило) мълчанието.

Интервюто с него е ключ. Ключ към отказа му от шум, от шумна позиция, от публична увереност. Там той казва, че поезията е инстинкт за неприспособимост, и това, струва ми се, е най-близката дефиниция до сърцевината на изкуството. Рупчев не се вписва. Не се е вписвал в соцреализма, не се е вписвал и в либералната еуфория на 90-те. Не би се вписал и в днешния маркетинг на преживяванията. Той не продава емоции. Той ги разплита като прежда от баба. Посещава ги като непристъпна зона.

Понякога, когато чета неговите стихотворения, усещам нещо подобно на Зебалд. Онази тиха разруха, в която човек не знае дали тъгува, или си спомня. Или като у Целан, където всяка дума е натежала от толкова много история, че започва да губи форма. Но Рупчев не е само европейски посттравматик. В него има балканска лудост, софийски улици, виенски спирки. И едно особено самотно чувство, че дори Бог вече не вярва в себе си.

Той ми напомня, че поезията не трябва да решава нищо. Само да покаже, че нещо още боли. Че още има глас, дори да не го чуваме. Или че гласът понякога е самото мълчание.

В света на Рупчев отсъствието е не по-малко реално от присъствието. Бог е самотен, любовта е на запис, гласовете са на гласова поща. Това е нашият свят на дигитални призраци, на комуникация без общуване, на бурен поток от думи, които не достигат никого. Рупчев не пише за интернет, но пише за разпадането на автентичния глас. Нещо, което днес се е превърнало в най-голямата ни криза. Стихотворенията му разпознават това още преди то да стане крещящо. Езикът вече не е гарант за връзка, а за нейното разпадане. В този смисъл поезията му може да се чете като ранна диагноза на постистината. Свят, в който дори истината е износена, като стар абажур.

Поезията на Рупчев стои встрани от властта, от модата, от утопиите. Тя не се вписва нито в идеологически патос, нито в пазарната поезия. И тъкмо с това е политическа, тя е отказ от опитомяване. Това в днешния контекст на интелектуални сервилности е радикално. В свят, в който всичко трябва да бъде заявено, регистрирано, качено и утвърдено, той настоява, че неучастието също е жест. Че да мълчиш, може да е по-силно от всяка протестна декларация, ако мълчанието не е страх, а форма на доблест.

Настоящето ни е пренаситено с големи катастрофи. Климат, война, социален разпад, психическо прегаряне. А Рупчев гледа към дребното. Чайник, стол, отворен прозорец, кабел. Това не е естетика на бягството, а на съпротивата. Да се вгледаш в нещо малко, да го изкажеш с достойнство, означава да спасиш нещо от света. В тази грижа към обикновеното има по-голямо благородство от всяка революционна поза. Това ни е нужно и днес. Не още един трибун, а човек, който знае къде точно стои в стаята светлината.

Да тълкуваш настоящето през Рупчев означава да го изживееш не през паниката, а през дискретната тревога.

Чувството за хумор в поезията на Георги Рупчев е като намигване в тъмното. Не за да разсее страха, а за да му придаде човешки образ. Това не е хуморът на вица, на каламбура, на самоцелната ирония. Това е хумор на човек, който вече е минал през болката, приел я е, смалил я е до джобно огледалце и от време на време го вади, за да си припомни, че всичко е едновременно абсурдно и трагично, смешно и достойно.

Рупчев не борави с иронията като с оръжие. Той я насочва не към другите, а най-често към себе си, към ролята на поета, към езика, към суетата на културното. И точно затова тя не е жестока, а нежно-подривна. В стихотворенията има фини проблясъци на абсурд, на лека самоирония спрямо самото писане и казва: ето, пак се опитвам да кажа нещо важно, а то се разпада като стари обувки и ходя бос. Това е иронията на поета, който знае, че думите винаги закъсняват. И затова се усмихва на тяхната нелепа величавост.

Рупчев не пише смешно, той пише така, че неочакваното се оказва смешно в тъгата си, нещо комично в отчаяната обикновеност на света. Ако вселената се срине, някой все пак ще се опита да изчисти трохите от масата.

Елиът я създава като мозайка от отломки със смяна на гласове, регистри, езици, литературни и митологични алюзии. Рупчев прави същото, но в по-български, по-личен, по-плътен регистър. "Смъртта на Тибалт" също се разпада на гласове и жанрове и е театрална поема, вътрешен монолог, градска балада, музикално капричио, философска пропозиция, полудокументален разказ.

И при двамата фрагментът не е слабост, а форма на познание. Светът не може да бъде изразен цял, а само в парчета, които носят трагедията на цялото в себе си.

Фрагментарността на Елиът е апокалиптична, той сочи края на цивилизацията. При Рупчев тя е и лична, метафизична. Не толкова край на света, колкото край на възможността за чисто емоционално съпреживяване в него. Край на непосредствената любов. Смъртта на Тибалт не е буквалната смърт. Тя е невъзможност за патос в свят, който вече не вярва в трагедията.

При Елиът говорещите се сменят, това са гърци, датчани, типове от Лондон, Тирезий, Мадам Созострис, дори Христос. При Елиът имаме също рояк гласове. Майката, градската мълва, музикантите, случайните свидетели, самият Тибалт като глух резонанс. Това е поезия на хоризонталната драматургия. Не герой в центъра, а множество гласове и съзнания, които се блъскат и ехтят. И двамата поети бягат от лирическия Аз като абсолют. Те пишат като куратори на краха.

Гласовете при Елиът са отчуждени, почти безтелесни. При Рупчев те болят. Тибалт не е литературна фигура. Той е реално момче с кецове и рана "като плоча на гърдите". Гласовете около него не са призраци, а хора, които носят вина, обърканост, страх.

Елиът прави поезия от препратки. Шекспир, Данте, Буда, Джон Уебстър, Вергилий, Вагнер. Всички говорят в неговите текстове. Рупчев също цитира и препраща. Към Прокофиев, Пушкин, Шекспир, библейски мотиви, Гьоте, митове, улични мъдрости, джаз и философия. Но го прави по-битово, по-естествено, като нещо вътрешно изживяно, не каталогизирано.

И при двамата културният цитат не е украшение, а носител на травма. Това е културата след катастрофата. И двамата събират руините, за да ни покажат, че от тях не става храм, но може би става ковчег.

В "Пустата земя" смъртта е банална, отчуждена, иронизирана. Смъртта е навсякъде, но не е свята. При Рупчев е същото. Смъртта на Тибалт не е героизирана. Тя е попкултурна и случайна, разказвана от хора, които си противоречат като стари новинарски ленти. И двамата разрушават идеята за високата смърт. И при двамата ритуалът не действа. И молитвата е шум. Но има и едно "все пак", особено у Рупчев: "И все пак се молиш да бъде спасен".

При Елиът често има глас на отчуждена вяра, на Бог, който е напуснал сцената. При Рупчев Бог е останал, но е смълчан, с ръце в джобовете, скрит в кулоарите. Няма трансцендентност, но има желание за нея. Това е по-тъжно, но и по-човешко.

И Елиът, и Рупчев мислят музикално. Но Рупчев го прави по-конкретно, чрез препратки към Рахманинов, Прокофиев, мотивни повторения като в класическа форма. Тибалт живее в модернистична партитура със силно структурирана вътрешна акустика.

Поезия, която не се чете, а се слуша. Елиът с ритмите на проповед, джаз, литургия. Рупчев с меланхоличен джаз и бароково напрежение.

При Рупчев звукът е по-личен, по-нощен, по-човешки. Не музиката на цивилизацията, а музиката на стаята с грамофон, докато отвън вали.

И докато Елиът казва: "Тези отломки издигам срещу твоята разруха", Рупчев казва: "Аз бях една от отломките". И това е разликата между пророка и приятеля по изгубеност.