Тине Копчик прокара така енергично ръчната прахосмукачка по операционната маса, сякаш искаше да вдигне цялото гумено покритие. А трябваше да почисти само кучешките косми, които отново бяха засипали плота и целия под. В ТКЗС-то преди тя се грижеше за сто и петдесет крави. Сега, през пролетта на 1992-ра, ТКЗС-то беше на път да се разпадне - за това се беше погрижило Обединението. Така че Тине се справяше доста добре с животните в клиниката за дребни домашни любимци и всяко нейно движение беше енергично, макар и малко нескопосано.

- Свършихме ли за днес? - попита Соня, докато нанасяше в списъка госпожа Купке и дакела Уиски.

- Неее, в чакалнята чака още една овчарка.

Соня хвърли поглед към часовника. Почти единайсет, приемното време всъщност беше приключило. Днешният ден се оказа изключително успешен - три котки, едно канарче и две кучета. Ако нещата вървяха така и занапред, работата в кабинета наистина щеше да си струва.

- Да влиза!

Тине натика ръчната прахосмукачка на етажерката, откъдето тя мигом се хлъзна и падна на пода. Соня премълча забележката си - нямаше смисъл да се ядосва. Тине си беше с две леви ръце и човек трябваше да е подготвен за допълнителни разходи. Затова пък беше порядъчна и честна, не искаше повече от онова, което можеше да ѝ се плати, и никога не се оплакваше, когато през зимата в кабинета цареше студ. Освен това беше изключително оправна и не ѝ се опираха дори хапещите ротвайлери.

- Заповядайте, млада госпожо. Ама че работа, та Фалко е вир-вода!

- Вали като из ведро, отвратително време, а е и ужасно студено за март.

оня се сепна, щом чу гласа на младата жена. Пак ли тя. По дяволите! Досега денят вървеше много добре, но все нещо трябваше да се оплеска накрая.

- Здравейте, доктор Гебауер.

Джени ѝ подаде ръка и я дари с усмивка. Просто така, без зад жеста ѝ да се крие нещо повече? Нима искаше да я подложи на проверка? Или само си въобразяваше? Соня се опита да остане непринудена и мила, което обаче не беше съвсем лесно.

Джени Кетлер. Хубава, стройна като фиданка, с предизвикателно червена коса и очарователна сладка усмивка. Вероятно си въобразява, че заради неустоимия си чар може да получи всичко, което си поиска? Соня си забрани да мисли в тази посока и предпочете да се насочи към кучето.

- Е, Фалко, добре изглеждаш. Раната на муцуната е заздравяла. Почти не личи вече

Фалко позволи без съпротива да прегледат муцуната му, не възрази и срещу почесването зад ушите, но започна да хвърля настоятелни погледи към сивата метална кутия горе на полицата. Животните бяха искрени, затова Соня толкова ги обичаше.

- Мисля, че трябва да бъде ваксиниран - каза Джени Кетлер. - А и постоянно се чеше. Баба ми се опасява, че има паразити или нещо подобно.

Соня отвори имунизационния паспорт и установи, че от две години кучето изобщо не е било ваксинирано. Каква немарливост! После взе гребена за бълхи и щом го прокара по козината на кучето, веднага откри няколко.

- Има бълхи - рече тя. - Доста при това.

Джени погледна с разширени от ужас очи гребена, по който щъкаха три черни точици.

- Пфу!

- Ще ви препоръчам едно прахче. Ще го втриете в козината и ще поръсите по одеялото и в коша му - навсякъде, където обича да лежи.

Соня изпита огромно удоволствие да наблюдава ужасената реакция на Джени. Да, хората бяха особено чувствителни на тема бълхи. Гнусотията, която селяните пръскаха по нивите, или пък отровните газове от автомобилите им обикновено изобщо не ги притесняваха. Но не дай си боже кучето им да има някоя безобидна малка бълха!

- Но той ляга навсякъде - на дивана, на килима, в леглото на баба

- Ако черните гадинки вече са стигнали до матрака - намеси се Тине, която не можеше да си държи езика зад зъбите въпреки многократните предупреждения, - тогава са се настанили удобно там. Снасят спокойно яйца и отглеждат потомство.

Очите на Джени се разшириха от паника, след което тя погледна Фалко с упрек.

- Къде ги намери, скитник такъв?

Фалко не беше готов да даде информация по този въпрос, а вместо това положи глава върху ръката на Соня, за да го почеше по гъстата козина на гушата, където винаги страшно го сърбеше.

- Обикновено хващат бълхи от дивите животни, например от таралежите. Или пък от лисиците и сърните. Всички те осигуряват храна на доста такива гадинки

Джени наблюдаваше с погнуса как Соня смачка трите бълхи в една хартиена салфетка.

- А това прахче не е ли отровно? - попита Джени със загриженост. - Имам малка дъщеричка, която пълзи и се муши навсякъде

Точно така. Малката скоро беше навършила годинка. Казваше се Юлхен. Хората казваха, че била сладурана. Соня чуваше доста неща, въпреки че изобщо не я интересуваха.

- Достатъчно ще е да намажете кучето и за известно време да го държите далеч от детето, повече няма за какво да внимавате.

Фалко понесе инжекцията, без да му мигне окото, а след това се нахвърли на кучешките бисквити, които Соня му даде. Беше симпатяга. И на Соня ѝ се искаше да има такова куче. Но засега парите не ѝ стигаха. Ако гледаше куче, трябваше да му дава свястна храна, а не боклуците от консервите, които вече продаваха и тук, в Източна Германия.

Истинско рециклиране на отпадъци: козина, кожа, копита и кости - всичко фино смляно и после наричаха това нещо "със съдържание на месо". По-голямата част беше от зърнени култури, защото бяха по-евтини, като към тях се добавяха аромати, за да замирише целият бъркоч на месо, както и консерванти - забранени за човешка консумация. Не, благодаря!

- Трийсет и четири и петдесет. В брой ли ще платите, или да ви изпратя сметката?

Тя плати в брой. Все пак. Беше цяло чудо, че Джени Кетлер и баба ѝ все още имаха някакви пари. Ремонт като техния изяждаше доста. Но те вероятно бяха договорили навреме средства от фондовете, а и архитектът Каспар Воронски сигурно нямаше да им поиска космическа сума.

Защото си падаше по сладката Джени. Да, Соня действително имаше своите информатори и беше добре осведомена. Кале Пехщайн например беше голям бъбривец. Влюбен бъбривец, защото горкичкият още таеше надежди за Маргрет Роковски, наричана Мюке. Е, любовната въртележка се въртеше.

Ту надясно, ту пак наляво. Клатушкаше се и проскърцваше, но този, който се въртеше на нея, я намираше за великолепна. Обаче стоящите отстрани, като Соня, по-скоро чувстваха, че си имат работа с цял куп побъркани хора. Със своите четиресет и пет години тя беше по-възрастна и по-опитна от младежите и спокойно би могла да е майка на Джени Кетлер. Е, за щастие, не беше.

- Ще мина още веднъж с парцала, преди да си тръгна - прекъсна мислите ѝ Тине.

Соня хвърли изпитателен поглед към етажерката и натика ръчната прахосмукачка по-навътре, след това заключи шкафа с лекарствата, за да не изпадне нещо и да се счупи.

- Чудесно, Тине. После ще дойда долу и ще заключа.

- До утре с нови сили!

- Естествено!

Соня събра бумагите, за да ги отнесе горе в апартамента си. Двуетажната къща беше доста западнала, но сега нямаше пари за ремонт. Беше я купила от родителите на една приятелка, които заминаха на запад веднага след промените. Получи се добра сделка, не плати много. Поне според западните стандарти. Въпреки това се наложи да вземе кредит, защото трябваше да обзаведе ветеринарния кабинет.

Без баща си нямаше да се справи - той продължаваше да ѝ изпраща всеки месец по двеста марки, което уж не го затруднявало. Соня знаеше, че не е така. Валтер Иверсен трябваше доста да се ограничава, за да я подпомага. Това не ѝ харесваше - поне сега не биваше да остава без средства, за да не бъде подценяван безпощадно от своята стара и нова любов.

Тя познаваше жените от Запада, за тях от значение бяха единствено парите и собствеността. Който не притежаваше нищо, не струваше нищо. За съжаление обаче тя се нуждаеше от татковата подкрепа. От кабинета не капеше достатъчно.

Тук, на изток, далеч нямаше толкова домашни животни, колкото на запад. Повечето хора ходеха на работа - също и жените. Кой имаше време да се грижи за куче или котка? Освен това животните струваха пари, човек предпочиташе да си купи нов телевизор. ТКЗС-то, на което беше разчитала, отдавна се отказа от кравите, прасетата и птиците.

От време на време я викаха в някое от близките села, в които хората още гледаха добитък. Всъщност за тях отговаряше един колега, а тя се включваше, когато той беше болен или възпрепятстван. Не можеше и да си помисли за някаква голяма печалба.

- И това ще стане - беше казала Тине. - Когато нещата тук, на изток, най-сетне потръгнат. Тогава хората ще си вземат животинки за гушкане. А и някой ми каза, че в имението Драниц щели да гледат ездитни коне. За разходките с файтон на големите капиталисти, на които ще им масажират гърбовете в бъдещия спа хотел.

За Соня луксозният спа хотел си беше чиста измишльотина. Кой изобщо идваше в Драниц, още повече, за да направи такава модерна чудесия? Драниц беше

Тя погледна в хладилника и устоя на изкусителната чиния със сладкиш, която Тине донесе сутринта. Семеен празник - тогава у семейство Копчик винаги се ядеше порядъчно, а каквото останеше, великодушно се раздаваше на съседите. За своята шефка Тине беше определила три парчета сметанова торта и две - кекс с ядки.

- Спокойно може да си го позволите, госпожо Гебауер!

Ако се вземеше за ориентир мощната фигура на Тине, тя вероятно имаше право. Но ако се вземеше предвид представата на Соня за идеалната фигура, щеше да ѝ се наложи до края на живота си да се откаже от сметаната, захарта и други подобни причинители на затлъстяване. А и тогава още щеше да е под въпрос дали ще се отърве от обидния прякор "Топчо". Вероятно нямаше.

Получи го навремето от съучениците си и продължаваше да я преследва като лепкава сянка. Беше руса и закръглена, без талия, затова пък гърдите ѝ бяха пищни и като младо момиче ужасно се срамуваше от размера им. Междувременно свикна с тях, носеше здрав сутиен с широки презрамки и отговаряше хапливо на циничните подмятания.

Тя извади от хладилника останалата солянка, включи газовия котлон и постави тенджерата отгоре. Супата имаше неустоим вкус, а освен това в нея нямаше захар. Отгоре беше добавена съвсем малко сметана - точно толкова, колкото да се усети хладният сметанов вкус върху говеждия колбас. Сега остана масата супената чиния и лъжицата и да отпие лимонада направо от бутилката. Задължително беше. Лимонадата от край време ѝ действаше като мехлем за душата.

Докато разбъркваше солянката в тенджерата, тя се загледа през прозореца на кухнята. Погледът ѝ се спря на червените и сиви покриви, на редица тополи, все още без листа, а сивото петно най-отзад беше езерото Мюриц. При дъжд то губеше от чара си, но когато слънцето изгрееше, проблясваха леки вълнички, а водата се оцветяваше в небесносиньо. Като дете тя често сядаше на брега на езерото в Драниц, хвърляше камъчета във водата или моделираше русалки от тинята на брега, а сега можеше от кухненския си прозорец да види Мюриц, ширнало се безкрайно като морето. Това беше най-хубавото на тази къща, дори може би именно затова я купи.

Соня тъкмо изсипа изкусително ухаещата солянка от тенджерата в чинията си и протегна ръка към шишето със сметана, когато телефонът иззвъня.

Остави супата и изтича в дневната, където си беше подредила един работен кът. Вдигна сивата пластмасова слушалка, изпълнена с надежда.

- Добър ден, доктор Гебауер на телефона.

- Здравей, Соня - прозвуча от слушалката гласът на баща ѝ. - Не ти попречих на обяда, нали?

- Напротив - изръмжа грубо тя. - Но нищо, и без това съм твърде дебела.

Сетне чу как баща ѝ въздъхна и знаеше точно какво ще ѝ отговори.

Отговорът му не се забави:

- Защо непрекъснато си го внушаваш? Това са глупости, Соня.

- "Важни са личните качества", нали? - цитира го тя нападателно.

най-затънтеното място на света, по-скоро си струваше да се направи хотел тук, във Варен, на езерото Мюриц. Така водата ти е под носа, можеш да гребеш с лодка, да плуваш, да се разходиш или да пазаруваш. Имаше също малки хотели, сладкарница за сладолед и един-два бара. В Драниц вечер нищо не се случваше. Пълно мъртвило.

Тя погледна в хладилника и устоя на изкусителната чиния със сладкиш, която Тине донесе сутринта. Семеен празник - тогава у семейство Копчик винаги се ядеше порядъчно, а каквото останеше, великодушно се раздаваше на съседите. За своята шефка Тине беше определила три парчета сметанова торта и две - кекс с ядки.

- Спокойно може да си го позволите, госпожо Гебауер!

Ако се вземеше за ориентир мощната фигура на Тине, тя вероятно имаше право. Но ако се вземеше предвид представата на Соня за идеалната фигура, щеше да ѝ се наложи до края на живота си да се откаже от сметаната, захарта и други подобни причинители на затлъстяване. А и тогава още щеше да е под въпрос дали ще се отърве от обидния прякор "Топчо". Вероятно нямаше.

Получи го навремето от съучениците си и продължаваше да я преследва като лепкава сянка. Беше руса и закръглена, без талия, затова пък гърдите ѝ бяха пищни и като младо момиче ужасно се срамуваше от размера им. Междувременно свикна с тях, носеше здрав сутиен с широки презрамки и отговаряше хапливо на циничните подмятания.

Тя извади от хладилника останалата солянка, включи газовия котлон и постави тенджерата отгоре. Супата имаше неустоим вкус, а освен това в нея нямаше захар. Отгоре беше добавена съвсем малко сметана - точно толкова, колкото да се усети хладният сметанов вкус върху говеждия колбас. Сега остана масата супената чиния и лъжицата и да отпие лимонада направо от бутилката. Задължително беше. Лимонадата от край време ѝ действаше като мехлем за душата.

Докато разбъркваше солянката в тенджерата, тя се загледа през прозореца на кухнята. Погледът ѝ се спря на червените и сиви покриви, на редица тополи, все още без листа, а сивото петно най-отзад беше езерото Мюриц. При дъжд то губеше от чара си, но когато слънцето изгрееше, проблясваха леки вълнички, а водата се оцветяваше в небесносиньо. Като дете тя често сядаше на брега на езерото в Драниц, хвърляше камъчета във водата или моделираше русалки от тинята на брега, а сега можеше от кухненския си прозорец да види Мюриц, ширнало се безкрайно като морето. Това беше най-хубавото на тази къща, дори може би именно затова я купи.

Соня тъкмо изсипа изкусително ухаещата солянка от тенджерата в чинията си и протегна ръка към шишето със сметана, когато телефонът иззвъня.

Остави супата и изтича в дневната, където си беше подредила един работен кът. Вдигна сивата пластмасова слушалка, изпълнена с надежда.

- Добър ден, доктор Гебауер на телефона.

- Здравей, Соня - прозвуча от слушалката гласът на баща ѝ. - Не ти попречих на обяда, нали?

- Напротив - изръмжа грубо тя. - Но нищо, и без това съм твърде дебела.

Сетне чу как баща ѝ въздъхна и знаеше точно какво ще ѝ отговори.

Отговорът му не се забави:

- Защо непрекъснато си го внушаваш? Това са глупости, Соня.

- "Важни са личните качества", нали? - цитира го тя нападателно.