- Има книги, които са като влакче - атракцион: сядаш на седалката, притиснат с въжета и вериги, и се понасяш с невероятна бързина по резки склонове и остри завои; преизпълнен си от емоции (страх, възторг, ужас, радост, наслада, погнуса) и когато времето изтече, слизаш от увеселителното влакче с усещането за изживяно приключение. Но това приключение е фалшиво: някой друг е измислил и изчислил твоите емоции, дал е конкретно времетраене на твоето изживяване...

За мен интересна е онази художествена литература, която ми позволява да бъда съавтор. Която ми дава простор да изграждам такава реалност, където аз съм велик съучастник. Аз подреждам цветята, които сплита във венци обезумялата Офелия; аз знам какво прочита във вечерния вестник Грегор Замза; аз знам как точно подписва с кръвта си договора гьотевският Фауст...

Мисля, че чета, защото самата аз не съм велик творец. А чрез книгата мога да се превърна във велик съавтор (поне докато трае прочитът на книгата).

- "Тайната история" на Дона Тарт силно ме увлече: заинтересувах се и от "шлейфа", който образува създадената от нея мрачна история и последваха книги в стилистиката на Dark Academia - "Вавилон" на Ребека Куанг, "Всички сме злодеи" на М. Л. Рио, "Vita Nova" на Марина и Сергей Дяченко.

Или: много ме впечатли "Магът" на Джон Фаулз. Щеше ми се да остана задълго в този мрачен лабиринт на догадки и полуистини, в книга - игра, неясна мистификация, ето защо продължих с "Пиранези" на Сузана Кларк или "House of leaves" на Данилевски.

Т.е. някаква книга ме омагьосва и аз, търсейки как да остана по-дълго в този изумителен свят, търся сходни заглавия.

- Ако трябва да отговоря буквално, то: нямам нощно шкафче. Има лампион със слаба светлина (недостатъчна за четене) до леглото ми. Не чета нито преди лягане, нито нощем. Навярно това дойде от времето, когато живеех в общежитие - няколко човека в една стая сме, не е редно да преча на съня им. И така свикнах - нямам навик нито да чета, нито да пиша в леглото.

- Не е една книга, а по-точно цикъл от книги. Дори се осмелявам да предложа това в измислената от мен рубрика "Амфиония" в нашия канал "Филизи 33" в YouTube - нещо като препоръка, която никой не ми е искал.

Става дума за датската писателка Солвей Бале (тя на местно ниво е достатъчно известна, но аз я открих преди година - защото се заеха с издаването й на английски Faber&Faber, пък аз се старая да следя всичко ново, издавано от тях). Това са седем книги под общото название On the Calculation of Volume ("За изчисляването на обема"); досега са написани четири, аз съм прочела три от тях (в момента чета четвъртата). Историята се развива в един ден - ден, който героинята изживява отново и отново. Това е книга за времето (в ключа на Пруст): за времето, което се повтаря и същевременно никога не се повтаря, за самотата...

- В писмо до своя приятел - флорентинския политик Ветори, Макиавели описва всекидневието си така: "Вечер аз се връщам у дома и влизам в своя кабинет. На прага снемам всекидневните си прашни дрехи и обличам одежди, достойни за велможи и царе. И ето - подготвен подходящо, пристъпвам в познатия кръг на мъжете от древността. Дружелюбно посрещнат, започвам да се храня с тази храна, за която съм роден".

Има книги, за срещата с които аз също се подготвям. Нужно е да си осигуря усамотение, при това - за продължително време. Но тези книги за мен са единици; това е огромен разкош, не рутина, не всекидневие.

А инак - чета навсякъде, по всяко време, колкото успея.

- Всякак. В електронен вариант предпочитам да чета текстове по работа - монографии, научни изследвания, анализи, доклади (т.е. предимно академични съчинения).

Аудиокниги слушам много: винаги, когато се движа сама пеш из града. Не понасям уличния шум - автомобили, хорска глъч, пак автомобили... Но всичко става приемливо, ако успея да заглуша така неприятния грохот с история. На английски език слушам през Libro.fm, на руски - през Литрес, на италиански - Audible.it. Там винаги четците са професионалисти, за мен гласът е много важен.

Старая се да чета художествена литература най-вече на хартия. Имам най-сетне място за своите книги - деветметрова стена с височина три метра: книгите ми си имат дом.

Има и друго: съществуват такива книги, които трябва да се четат само на хартия. Така се устроени, така са замислени. Например "House of Leaves" на споменатия вече Марк Данилевски. Тук е използвана нестандартна типография: текстът върви по диагонал, има празни страници (т.е. зададен е определен ритъм на прочит), огледално изписани думи Много ме впечатли тази книга (публикувана е през 2000 г.) - тя нагледно показва смисъла от хартиения носител.

Харесва ми да мисля за книгата като за особено важен предмет (ето защо не всяка книга има смисъл да се пази, да е част от живота ми всеки ден). В 10-а глава от "Апокалипсис" Йоан разказва своето видение - появява се ангел, който му дава малка книжка (свитък) и му повелява да я изяде - т.е. пълно усвояване на Божето слово. Йеронимус Бош много интересно интерпретира какво се случва след изобретението на Гутенберг - книгата вече не е една и не е свещена, ето защо тя (вместо да се погълне) се появява върху главата на неговите герои.

- Да, чета на английски и руски, по-бавно - на италиански. Ако е интересен преводачът, то ми е интересен и преводът, особено ако вече добре познавам книгата.

- Всичко това.

- Аристотел е първият, който поставя въпроса за различните типове литература: има достойни жанрове - епос и трагедия, и недостойни - всичко останало (е, съществува легенда, развита от Умберто Еко в "Името на розата", че Аристотел пише втори том на своята "Поетика", посветен на комедията, но това си е само легенда).

Аристотел е първият, който поделя литературата на жанрове и йерархически подрежда тези жанрове. Тази идея отново се появява в епохата на класицизма: в двора на Луи XIV придворен историк (днес бихме го нарекли "изкуствовед") е Андре Фелибиен. Той предлага система за класифициране на жанровете в живописта (следвайки йерархичната подредба на Аристотел). Тогава живописта е главното изкуство (както сетне за болшевиците ще бъде киното, "веднага след цирка").

И ето, Фелибиен обявява историческата живопис за най-достойна и благородна, надолу заема място портретът и така до най-нисшия жанр - описание на селския бит. Последователят на Фелибиен - Боало, решава да създаде същата класификация на жанровете, но в литературата - хем да ги обособи, хем да ги подреди йерархично.

И така: Аристотел, а сетне тези мислители от епохата на класицизма предлагат "програма", която съществува до ден днешен, при това без особени изменения. Не си даваме сметка, но ние продължаваме да робуваме на подобни отживели категоризации. Днес четенето на някакви си романи, класифицирани като "криминални", автоматично влиза в "ниската" категория, guilty pleasure.

В "Името на розата" Умберто Еко показва как всъщност "работи" добрата художествена литература: ти "взимаш" от нея толкова, колкото можеш (или колкото се постараеш). Неговият роман може да се прочете като оплетена криминална история, а може като любовна драма, а може като философски трактат, а може като семиотична разработка с художествени елементи, а може като текст, свързан с исторически алюзии (например Борхес в ролята на слепия библиотекар Хорхе от Бургос) и т.н.

Според мен днес стойностната литература не се дели на жанрове - това деление е нужно само на книжарниците. Стойностната детективска история не се свежда до механично търсене на убиец, фантастиката усвоява нови философски дълбочини, любовната интрига разказва за психологията на човека, на взаимоотношенията и т.н.

Оттук и уловката в отговора - вярвам, че стойностната литература не може да съществува в "чист" жанр. Това е исторически остаряло (за мен) деление.

- Не помня. С приятелите, с хората около мен, непрестанно си говорим за книги - разменяме, подаряваме...

- Променят се във времето. В младежките години близък за мен бе Макмърфи от "Полет над кукувиче гнездо" на Кен Киси. Харесва ми Северъс Снейп от вселената на Хари Потър. Навярно най-дълго, подобно алтер-его дори, с мен е бил героят от "Дом с мансарда" на Чехов - неназованият художник - скептик, влюбен по свой начин в живота, в красотата.

Когато ми е особено трудно, най-често си мисля какво ли правят, как ли биха постъпили героите на Цветаева от "Повест за Сонечка". Какво да правим, когато времето е нетърпимо, нечовешко, безобразно? - да играем "Принцеса Турандот", например...

- Не съм сигурна, че разбирам въпроса. Става дума за личността на авторите, така ли? Ако да, то навярно най-близък ми е Чехов. Да речем - неговото усещане за задуха от затворени пространства (вижте описанията на неговите квартири - там винаги е тягостно, тясно, човек се задушава; и как волно и свободно се диша в повестта му "Степ"). Бих искала да познавам Джон Фаулз: интересно ми е как и къде пътува, странните му увлечения (например това да снима останки от корабокрушения, да проучва историите им), заниманията му с музейно дело...

Има автори, които са ми крайно интересни като личности, но предполагам, че в бита си са невъзможно сложни, трудни за понасяне - не задължително луднали като Гогол, Арто или Вирджиния Улф. Имам предвид такива личности като Кафка - така взискателен, странен, усукан; човек, който живее мъчително и сложно и с околните, и със самия себе си (или поне на мен така ми се струва).

Харесват ми автори фантоми: такива, за които знаем много малко или почти нищо - онези, които превръщат живота си в мистификация. В такъв случай остава само тяхното изкуство - най-доброто от тях. Такива са Селинджър, Пинчън, Дона Тарт... Няма какво да се случи, че те изведнъж да "развалят некролога си".

Мережковски, да речем, е велик писател. Чудесно, но той взима пари от Мусолини, за да прави проучванията си за книгата за Данте. Щом знам този факт, няма как вече да гледам с възхищение написаното от него. Ако не знаех, тогава щеше да е друго. Та, навярно колкото по-малко знам за личността на автора, толкова по-добре.

- Книгите ми са поставени в полици, създадени по моя поръчка от дърводелец специално за тях. Подредила съм ги по своя логика - напълно неясна за външен поглед, но в моя случай това не е важно, защото книгите си ползвам само аз. У дома е лесно, защото имаме няколко библиотеки - така, че всеки да има своите си книги. Този разкош съществува, откакто купихме едно селско училище и има достатъчно пространство.

- Тия дни - не помня по каква причина - търсих цитат от "Покана за екзекуция" на Набоков. И се зачетох: смях се много. Този роман е удивително страшен и същевременно на места - много смешен. Навярно една от най-мрачно-смешните книги на Набоков.

- Да плача при прочита на някоя книга - това далеч (за мен) не означава, че особено високо ценя тази книга. Да речем "Алеята на светулките" на Кристин Хана прочетох неотдавна: сръчно написан роман, който много професионално натиска онези "бутони" в читателя, които предизвикват мигновен емоционален отклик.

- Навярно става въпрос за някоя прехвалена книга, от която (заради широката реклама) съм очаквала много? Ако е така, то наградените с "Букър" през последното десетилетие книги за мен са много разочароващи.

Вторични ми изглеждат, неважни.

- Селинджър.

- Finnegans Wake ("Бдение над Финеган") - поне три пъти съм започвала да чета този текст на Джойс и винаги някъде в първата половина се провалям.

- Не изпитвам неудобство: няма пред кого и защо да се отчитам, нали така? А какво не съм прочела - о, много, много не съм прочела. Списъкът би бил безкраен...

- Навярно "Божествена комедия" на Данте: не защото така съм си наумила, а защото така се случва досега в живота ми. Някакви обстоятелства все ме връщат към този текст - отново и отново. За 700-годишнината дори се осмелих да направя лекция, сетне - цикъл от лекции по "Божествена комедия". Сетне се занимавах с илюстрациите по отделните кантики - на Якопо дела Куерча, на Ботичели, на Уилям Блейк, на Салвадор Дали. През техните очи виждам нови смисли в текста и наново започвам да го изучавам. Та - така се е случило, не е умишлено, но ето - "Божествена комедия" от четвърт век се оказва тази книга.

- Ще се върна към жанровете: днес не мога да чета чисто жанрова литература. Ако говорим за детектив, да речем - в юношеството си бях във възторг от Агата Кристи. Днес се възхищавам от нейното умение да измисля криминални схеми, да изненадва, но отвъд това ми е скучно. Много по-вълнуваща днес ми се струва история, в която криминалният елемент е само част от пъзела. Както е например в "Човекът, който беше Четвъртък" на Честъртън.

- Чета писма на Флобер и много се смях на следното (писано до приятеля му Луи Буие, 1850 г.): "Всички са глупаци, с изключение на Вас и мен. Впрочем, като Ви гледам и като се замисля..."