Темата е щекотлива. Особено за клириците (към които се числя и аз) на БПЦ. По-лесно е човек да признае, че е болен от СПИН, отколкото, че за около петдесет години Църквата се е управлявала както от Светия Дух, така и от милицията.

Защото ако в първия случай може да погледнем към болестта със снизхождение и да допуснем, че човек страда не заради греховете си, а заради липса на медицинска стерилност или заради грешка при кръвопреливането, то стане ли дума, че е мислима синергия между Светия Дух и "народната" милиция, трябва да сме особено внимателни. Предизвикателствата са много. Най-малкото защото, макар и да е минал давностен срок от 50 години, изследването не е само историческо.

С единия си крак то е стъпило в настоящето, тъй като от рефлексията върху онези позабравени хора и събития ще стане ясно какви ще са следващите крачки на БПЦ. Така че освен щекотлива, книгата е и необходима. Затова бих искал да поздравя нейния автор - проф. Момчил Методиев, за особената деликатност при изложението на фактите. Защото отвъд констатацията, че в онези години Държавна сигурност беше като гравитацията и че даже в космоса никой не можеше да избяга от нея, има и други важни факти. Не може само чрез неотменността на закона да се обясни защо едни същества пълзят, а други летят. Въпреки че земното притегляне е еднакво както за птиците, така и за влечугите.

Но има и такава като Траянополския епископ Иларион (стр. 211-227). Или като Левкийския Партений (стр. 256-283). Или като Макариополския Николай (стр. 193-211). Или като "простия" селски поп Петър Василковски (стр. 285-303), който през 1973 г. е превеждал Соложеницин. След което - дали заради побоя в милицията, или заради глупостите, които чува от собствения си митрополит Панкратий - сърцето му се пръска.

В най-буквалния смисъл на думата. Има ги и историите на онези "гърмяни зайци" - Сливенския митрополит Никодим и Пловдивския Арсений, безспорни ерудити и полиглоти, които минават през Системата като камила през иглени уши. Има хора, които Държавна сигурност не може да пречупи. Такива са Врачанският митрополит Паисий и Търновските Софроний и Стефан. Доктори по канонично право, съответно на Мюнхенския, Страсбургския и на Бреслауския университет, несравнимо по-интелигентни от органите на властта, духовниците успяват да респектират дори и гонителите си. Което донякъде обяснява защо след смъртта на Паисий през 1974 г.

Системата касира епархийските избори и назначава за Врачански митрополит одиозния епископ Калиник. Та нали четвърт век по-рано, след убийството на Неврокопския митрополит Борис (на 08.11.1948 г.), е станало безпощадно ясно, че физическото ликвидиране на духовниците, превръща победените в победители. Нещо повече! Прави ги светци и мъченици. Така е било в Римската империя, във времената на Нерон, на Деций Траян и на Диоклециан.