Превеждан на повече от 30 езика, Ери де Лука е сред най-значимите съвременни италиански писатели. Освен като новелист и автор на разкази, той е познат още като поет, сценарист, преводач и продуцент.

Първата му книга "Non ora, non qui" ("Не сега, не тук") излиза през 1989 г., а след нея следват десетки произведения, превърнали се в световни бестселъри. Множество от произведенията му са отличени с престижни литературни награди, сред които и романът "Три коня" (1999), удостоен с наградата "Лор Батайон". Заинтригуван от религията, макар и невярващ; борец за справедливост, но отшелник по характер, Де Лука притежава богат житейски път, от който черпи своите реалистични и същевременно нелишени от изящество сюжети.

Романът "Три коня" обрисува глава от живота на мъж на прага на петдесетте години. Лаконичният разказ на италианеца, от чиято перспектива се води повествованието, обхваща краткотрайната любовна авантюра между него и младата Лайла, както и тихото му приятелство с африканеца Селим. Преминал през бурята на редица исторически превратности, героят на Де Лука се стреми да започне на чисто - този път, търсейки уединение в досега с книгите и природата. Алюзираната в заглавието метафора, а именно "Един човешки живот трае колкото този на три коня", насочва към различните житейски етапи, в които човек ненадейно бива тласкан и от които излиза променен - с натрупани уроци и нов поглед към света.

Първата среща между читателя и градината, за която се грижи изгнаникът в собствената си родина, е белязана от почти сакралния акт на засаждането на ябълково дърво - едновременно символно връщане преди падението, но и предвестник на новото начало. Отношението на градинаря към дървото се отличава с особена внимателност, която се пренася и върху останалите поверени му растения. Разговаряйки с тях, той не само ги персонифицира, но и ги издига до ранга на естети, които трябва да бъдат обграждани от красота. За него "науката е породена от красотата, от желанието ѝ да я разгадае" (с. 24), а красотата не е нищо повече от хармонията между земя, светлина и живи същества.

Въведената метафора за растенията като писменост намира по-нататъшно развитие в поетичното прекласифициране на видовете: "Дъбът е роман, боровете са граматики, лозите - псалми, увивните растения - пословици, елите - пледоарии, кипарисите - обвинения, розмаринът е песен, а лавровото дърво - пророчество" (с. 31). В целия роман се прокарва внушението, че човекът, забравил собствените си инстинкти, е забравил и как да чете природата. Усамотен в градината, героят си обяснява света, уподобявайки човешките характери на дървета и обратно - търсейки човешкото у растенията.

Контрастът между превръщащия се в спомен XX век и изгряващия XXI изгражда важен пласт в повествованието. Собственикът на градината, сега режисьор на документални филми, е приятел на неназования протагонист още от младежките му години. Краткият поглед към споделеното им минало разкрива шумни веселби и беседи със съмишленици след уморителните дни във фабриката.

Сред спомените за отминалите дни изплуват портрети на работниците: "обущари, колари, шивачи, ковачи, сарачи, дърводелци - все хора с кадърни ръце, уловени, принизени до няколко уморени жеста" (с. 12). Те населяват век, в който фабриката унифицира човека и го отчуждава от плода на собствения му труд, но който същевременно ражда солидарност и мечти за по-добро бъдеще. "Така е било, но вече не е" - с тази кратка констатация героят отбелязва края на един свят, в който работниците се обединяват, за да отстояват правата си.

Заедно с техните стремежи и борби си заминават и споделяните от тях ценности. Като променя темата на разговора между двамата стари познати, повествователят си спестява обрисуването на настоящето, което в произведението се явява по-скоро фрагментарно, имплицирано в съдбите на персонажите и в проблясъци, разкриващи дезориентираща реалност на преобърнати знаци.

Още по-далеч в миналото и вече избледняваща в спомените остава онази Италия с къщи, дялани с длето, където винаги можеш да намериш подслон, но "не и бъдеще" (с. 13). Разривът между технологизираната, дехуманизираща цивилизация и автентичния начин на живот се подчертава и посредством образа на африканеца Селим. У дома той е животновъд, но му се налага да търси сезонна работа в Италия. Чрез въвеждането на Селим се проблематизира още един вид изгнаничество.

Докато неназованият градинар е принуден да напусне Аржентина заради кървавия режим на военната хунта, отнел любимата му и обезсмислил живота му там, Селим напуска родината си, тласкан от нищетата. Ако XX век бележи разрива между труда и неговия продукт, то на прага на XXI век този разрив се задълбочава - за да оцелее, човекът вече е откъснат не само от труда си, но и от земята и семейството си. През перспективата на африканеца се разкрива самотата на съвременния Запад: хората са загубили връзката както с природата, така и помежду си. Символно натоварено е и мястото, където Селим живее - изоставена къща без прозорци и врати, която му харесва именно защото не го изолира, а го свързва със света. По този начин той се оглежда в градинаря, който споделя свободолюбието му и стремежа към хармонично съществуване, близо до природата. Неназованият протагонист неслучайно дава на африканеца мимози.

Докато образът на Селим напомня за друг, предцивилизационен етап, а появата му експлицира проблемите на новото време, Лайла е герой, тясно свързан с настоящето. В държанието ѝ личи младежка необремененост, която привлича градинаря, макар че тя също е трансгресивен герой - почти към края на романа читателят узнава, че преди да стане компаньонка, работи като зъболекар. Все още неизпитала тежестта на житейските уроци, тя е още един персонаж от света на романа, който изпъква със свободолюбието си.

Непринудената връзка на двамата аутсайдери за кратко ги извисява в свят на фантазии, далеч от реалността. Любовта обаче се оказва катализатор, който изтръгва мъжа, балансиращ на прага на третия си живот, от забравата на безтегловното настояще. Спомените за първата му любима, тържествените клетви на споделената младост и сериозността на първите чувства започват неудържимо да изплуват в съзнанието му. Заедно с щастливите мигове се връщат и шокиращите картини на войната, ужасът на бягството и дехуманизиращата борба за оцеляване.

Първият живот на героя приключва, когато аржентинката Двора бива хвърлена със завързани ръце в морето. Той не е сам в изгнаничеството си, както любимата му не е сама в трагичната си участ: "Аржентина изтръгва цяло едно свое поколение от света, както луд скубе косите си" (с. 43). Когато Лайла пита за коя война си спомня, градинарят отговаря уклончиво - "Все едно, винаги има някоя" (с. 31). Освен картината на военната диктатура в Аржентина, в произведението присъства и поглед към новите войни на Балканите, характерен за творчеството на Де Лука.

Развръзката на романа и авантюрата между двамата е предизвикана от Селим, който, закърмен с древните закони на икономиката на дара, трябва да се отплати на италианския си приятел за споделените обеди и откъснатите цветя. Дори когато тази отплата превъзхожда в пъти жеста на градинаря и се изразява в прекрачването на последната, абсолютната граница - отнемането на човешки живот.

След убийството на сутеньора, заплащващ Лайла, неназованият герой си представя как африканецът продължава да носи в себе си същия нож, за да реже хляба си и да прави букети. Животът за Селим е сплав, в която красивото изпъква именно чрез неизбежното присъствие на грозното.

Едно вечерно пътуване с влака по-късно градинарят усеща как издъхва и третият му кон. Примирен със загубата, той се настройва за встъпването в новия живот, слага книга в джоба до гърдите си и си спомня, че преди на нейно място е стояло оръжие.

Чрез съдбите на героите си Ери де Лука изследва усложняващата се връзка между човека и природата, както и смяната на един драматичен, но изпълнен с оптимизъм век с друг - по-лекомислен, но за сметка на това по-самотен и апатичен. Персонажите му, откъснати от суетата на деня, се разкриват в ежедневните си действия, носещи красотата на изчистен реализъм. Освен разнищващ настоящето романът "Три коня" е и обърнат към миналото. Спомените биват облечени в метафориката на морето и войната - не просто епизодични образи в творчеството на Де Лука, а ключови топоси, преминаването през които бележи героите необратимо.

Те са символни пространства на прехода, граници между живота и смъртта, между невръстността и зрелостта, които не свързват, а разтварят бездна между миналото и бъдещето на личността.