В което се говори за оклюманото божие дръвче, за една загадъчна работа, един загадъчен писатъл и подвързия от сахтиян, за височината на нашите планини, нежното ухание на девойката с шапка като камбана, за мрачния аквариум, шуплестите стени и за това дали може да хване мухъл буркан с мармалад от кайсии, отворен в понеделник.

1.

Това беше изречение на сръбски. Както и следващото впрочем. Набрано ръчно. Отпечатано с кирилски писмена. Покрай редовете прозираше едва-едва отпечатъкът от гърба на листа. Първоначално съвсем бяла, на места хартията пожълтяваше от повсеместно залязващото време...

Очаквайки младежа да разгледа началната страница на книгата, загадъчният мъж се правеше, че уж се интересува от канцеларията – отдавна небоядисвана стаичка в дъното на фуниевиден коридор. В тясното помещение, предназначено за обща употреба, имаше бракуван архиварски шкаф с многократно разбивана брава, права закачалка, два разклатени стола, бюро и саксия с оклюмано стръкче божие дръвче. Малкото бюрце с олющени ръбове и изсъхнала политура едва стигаше да побере шестте предвоенни тома на Речника на Матица сръбска, следвоенното издание на Правописния речник и купчина текущи, наскоро натрупани вестникарски текстове.

Светлината в стайчето беше слаба, гледката през прозореца се скриваше донякъде от рошавите рамене на съседните държавни сгради и за румения крайчец на слънцето трябваше да се чака обед, който тук никога не траеше повече от четвърт час, при условие че не беше облачно както през този късен ноември. Вероятно затова младежът бе прегърбен, буквално забил лице между кориците. След като прочете първата страница, внимателно обърна листа, но погледът му само прелетя бегло по-нататък по редовете, затвори книгата и се зае да преценява подвързията от студеночервен сахтиян – наистина прекалено изискана за днешните времена.

– И? – попита мъжът. Нито една черта от лицето му не помръдна, та да заслужи описание.

– И? – бавеше отговора си младежът, макар да се досещаше какво се очаква от него, опитвайки се да спечели още някоя и друга минута за размисъл.

– Ами решете ще приемете ли – леко се намръщи мъжът.

– Не съм сигурен... – започна Адам Лозанич, студент във Филологическия факултет, абсолвент в специалността "Сръбски език и литература", коректор на хонорар в списанието за туризъм и природа "Нашите хубости". – Не зная какво да ви отговоря, това е книга, не е вече ръкопис.

– Разбира се, че не е. Важното е да спазвате условията. А това означава да не оставяте каквато и да било бележка, нито други писмени следи извън предмета на работа. Дискретността се подразбира. Ако смятате, че възнаграждението не е достатъчно, готов съм да предложа... – поверително се надвеси мъжът.

Адам хлъцна още при първата сума, която му беше съобщена. С удвоения сега размер можеше спокойно да изкара пет-шест месеца, без да се притеснява за наема, да приключи най-после дипломната си работа и да завърши следването си. Заедно с хоноруваната си работа в списание "Нашите хубости" тъкмо щеше да закърпи положението.

– Великодушно. Но моята работа има смисъл само ако е, как да се изразя, свързана с ръкописите. Книгата е отпечатано, завършено дело и тук с корекция и редакция не може да се направи кой знае какво. Освен това не зная какво би казал за всичко това авторът, въпросният... – колебаеше се младежът, беше отворил отново кориците от сахтиян; на вътрешната заглавна страница с едри букви изпъкваше "МОЕТО НАСЛЕДСТВО", а малко по-долу: "Написано и издадено със средствата на г-н Анастас С. Браница, литератор."

– Сигурен съм, че няма да има нищо против, не е между нас цели петдесет години – някак скъпернически се усмихна мъжът. – Подчертавам: няма роднини. Но дори да е обратното, този екземпляр е лична собственост и смятам, че имам право да нанеса някои поправки. Бих могъл, стига да искам, да подчертавам редове, да изпълня белите полета, дори да откъсна страниците, които не ми харесват. Все пак искам да направите някои малки промени по мои указания и под напътствията на моята съпруга.

Вашият редактор ми каза, че сте старателен. Аз самият съм донякъде от същия бранш и предполагам, че това е най-хубавата препоръка за хората от нашия занаят...

Адам Лозанич положи длани върху кориците. Докато се готвеше за изпити, докато се ориентираше какво най-напред да прочете от дългите списъци с препоръчителна литература, струваше му се, че така може да усети пулса на някое четиво. Преди да пристъпи към четене, винаги практикуваше това невинно суеверие. Въпреки студената подвързия от кожа, наречена сахтиян, тази книга беше топла, пламенно жива, нейният скрит пулс биеше под пръстите на младежа.

Сякаш току-що беше написана, тя не се различаваше от наскоро завършените ръкописи, още парещи от трескавите писателски страхове и надежди. Може би именно тази топлина склони Адам.

– Добре, ще се опитам – каза той. – Не бих се ангажирал със срок, доста е голяма, освен това междувременно правописните правила много пъти се променяха, пунктуацията е остаряла, забелязали сте точката след заглавието, а лексиката е най-чувствителната част... Всъщност не съм сигурен къде искате да се намеся.

– Кога можете да започнете? – престори се, че не чу въпроса му загадъчният мъж.

– Утре сутринта, тази вечер съм твърде уморен, вестникарските текстове са толкова ситни и пълни с грешки. Буквите играят пред очите ми дори когато зажумя. Утре бих могъл да започна, утре сутринта... – говореше младежът излишно дълго, като че ли отпъждаше собствения си въпрос с какво се захваща.

– Тогава точно в девет часа. Не закъснявайте. Ако аз бъда възпрепятстван, ще ви чака моята съпруга – стана работодателят и излезе от стайчето.

Адам Лозанич остана да се взира в календара, забит накриво от вътрешната страна на току-що затворената врата. Квадратният маркер ограждаше 20 ноември, понеделник. "Ще ви чака моята съпруга!?" Но къде? И какво би могло да означава всичко това? Освен ако загадъчният мъж не беше узнал неговата малка тайна. Изтръпна. Въпреки това беше убеден, че не я е казал никога никому. От една година от време на време му се струваше, че докато чете, среща и други читатели. От време на време, само понякога, но все по-ясно и по-ясно се досещаше за тези хора, повечето непознати, които паралелно с него четяха същата книга.

Спомняше си някои подробности все едно че наистина се бяха случили. Че ги беше изживял с всички свои сетива. Естествено, с никого не беше споделил това. Щяха да го сметнат за луд. В най-добрия случай за смахнат. В интерес на истината, когато се замислеше сериозно за тези необичайни неща, сам стигаше до извода, че неговата личност се колебае опасно на ръба на здравия разум. Или пък всичко това му се привиждаше от прекаляване с литература и недостиг на истински живот.

И като се сети за четенето, време беше да се позанимае с онова, с което все още си изкарваше хляба. Новите текстове го чакаха и той подостри молива и се залови за работа, рядко разгръщайки правописния речник и томовете на тълковния. Статиите бяха доста, но лично отговорният редактор му улесняваше работата, като го караше да се съсредоточава само върху коригирането. За промяна на словореда, на самите думи или на други данни не смееше дори да мисли.

– Внимавайте, Лозанич, не се мъчете излишно, това не влиза във вашите задължения! – точно така строго му каза на няколко пъти, без да се стеснява да почисти пред него пърхота от раменете и яката на своето тъмносиньо двуредно сако.

– Извинявайте, господине, но тук се е промъкнала фактическа грешка, не мога да допусна да се цитира, че планината Копаоник е почти 2500 м, когато официално приетата височина на Панчичевия връх е 2017 м – протестира веднъж младият сътрудник.

– "Почти"! Не означава ли нещо за вас думата "почти"? Малка е, но точно покрива разликата. И къде е грешката тук? Вие сте сърбист, Лозанич, наистина недипломиран сърбист, но със сигурност не сте географ. Нагъването на земната кора още не е приключило. Изобщо имате ли вие капчица национална гордост? Нима бихте закръглили на 2000? Скръндза! Ако зависеше от мен, аз спокойно бих написал 3000 м! И не ме занимавайте повече с еснафската си дребнавост и жалката си нерешителност – за момент редакторът спря да чисти пърхота от яката си, за да го тръсне с нетърпеливо движение на ръката.

2.

Като зав ърши в около три часа последната статия – нещо за възхода на конгресния туризъм, – младежът облече виетнамското яке и прибра книгите в сака. Редакцията нямаше тълковен и правописен речник – необходимите авторитети за един езиков редактор. Съвестен и крайно прецизен, Адам беше принуден постоянно да мъкне със себе си всичките тези килограми, тъй като стайчето за обща употреба сутрин се използваше от чистачките, а нощем тук дремеше старият пазач.

Ноемврийският свод се прихлупваше в дъждовносиньо, заплашвайки да закапе. Вървейки пеш към наетата гарсониера на улица "Милован Милованович", под стръмната "Балканска", младежът пак се сети за загадъчния мъж, промени намерението си и като се напъха в претъпкания автобус на "Теразие", се отправи по посока на Народната библиотека. Възнамеряваше да провери кой е този г-н Анастас С. Браница – автор на толкова ценна книга, че нейният притежател я беше подвързал със скъп сахтиян.

Там, в Народната библиотека, се трудеше работохоликът Стеван Кусмук; той се беше дипломирал навреме и несвикнал да стои със скръстени ръце, се хвана да помага на доброволни начала в голямата читалня. За щастие, неговият приятел нямаше много клиенти и му помогна в почти двучасовото ровене из каталози, библиографии и речници на писателите. Не се откри никакъв Браница.

– Сигурен ли си, че така се казва? Странно, ако е публикувал някога нещо, трябваше да бъде отразено тук – мръщеше се по-късно в бюфета на библиотеката Кусмук; той не понасяше никакви неясноти, във факултета беше известен с огромния брой бележки към семинарните реферати, често по-обширни от основния текст.

– Да, тоест вероятно, ще трябва да проверя... – отговори Адам, понеже не желаеше да разкрива повода за своя интерес, и тъкмо се накани да тръгне, когато забеляза едно хубаво момиче с шапка като камбана да слиза от читалнята към същия бюфет, вероятно за да се подкрепи с кафе или чай.

– Кажи ми какви книги си е поръчала – попита, съпровождайки я с поглед, без да се съмнява, че Стеван знае наизуст и нещо подобно, в случай че момичето е дало на него заемната бележка с попълнените данни на заглавието, което е трябвало да донесе от склада.

– Енциклопедичен английско-сърбохърватски речник на Светомир Ристич, Живоин Симич и Владета Попович, том I от А до М, фототипно издание на "Просвета", Белград, 1974 г. – с готовност издекламира неговият приятел; наистина имаше блестяща памет. Няколко минути Адам Лозанич се колеба дали да я изчака.

Тоест дали да отиде също в голямата читалня и там да издебне кога ще се върне. Надяваше се, че това може да бъде един от онези дни, когато успява да навлезе толкова навътре в четивото, че да усети присъствието и на другите читатели. Така в края на седмия семестър имаше обещаваща романтична връзка с една колежка – най-красивата от курса по Обща литература, но когато се опита наистина да се приближи до нея във фоайето на факултета, тя просто му обърна гръб.

– Обичате ли разходките покрай реката? – не се отказа от намерението си той, желаейки да ѝ припомни тяхното паралелно четене на една реалистична повест покрай подробно описания бряг, вчера бяха прекарали кажи-речи цял следобед там.

– Обичам, ако преплуваш на срещуположната страна – пошегува се тя пред останалите.

През тази седмица не стъпи в аулата; струваше му се, че звънкият ѝ смях не спира да ехти в сградата на Студентския площад.

Та какво щеше да постигне, ако се приближеше и до това момиче с шапка като камбана, ако тя не го познаеше? Наистина, безпокоеше се Адам, съвместното четене се превръщаше в мания, която можеше да го отведе твърде далеч.

– Кусмук, когато някоя книга напълно те погълне, имаш ли чувството, че не си сам, че до теб има и други, унесени в четенето, които по стечение на обстоятелствата, по закона на вероятностите започват да четат едновременно в противоположния край на града, в друг град, може би и в друг край на света? – попита той и веднага съжали. Приятелят му смаяно го измери с поглед. Трябваше му малко време да се окопити. Но след това му дръпна една реч в духа на здравия разум:

– Старият педант Гьоте дели читателите на три вида. Първият, който се наслаждава, без да разсъждава. Третият, който разсъждава, без да се наслаждава. И средният, който разсъждава, наслаждавайки се, и се наслаждава, разсъждавайки – онзи вид, който всъщност пресъздава художествената творба. Ролан Барт пък казва... Юрий Тинянов... Ханс Роберт Яус... Волфганг Изер... Науман... Теорията на рецепцията на литературната творба... Отвореното произведение... Хоризонтът на очакванията... Конкретизацията на текста... Триъгълникът "автор-произведение-публика"... Семиотиката... Знаковата верига... Въпреки че става дума за живопис, препоръчвам на твоето внимание и наскоро преведената студия "Абстракция и вчувстване" на Вилхелм Ворингер...

Впрочем Адам Лозанич не слушаше. Гледаше момичето с шапка като камбана. Наблюдаваше го как пие чай и намираше невероятна хармония в тези толкова обикновени движения. Наблюдаваше как се изправи и мина покрай него, оставяйки някакво нежно ухание. Само мащабната работа, която му предстоеше утре, му попречи да не стане след това ухание и да не поиска в читалнята същия речник, за да провери дали случайно нямаше да проследяват едни и същи понятия.

Оттук, излизайки от сградата на Народната библиотека, понесе в гърдите си чувството на съжаление. Есенните багри на Караджорджевия парк бяха потъмнели. Кученца с каишки дърпаха своите собственици по алеите и около паметника на Водача. Позлатените кръстове на недовършения от десетилетия храм "Свети Сава" будуваха в здрача, полегнал над покривите на Врачар. Горе-долу по това време започна да се сипе дъжд.

3.

До гарсониерата му трябва ше цял час, може би час и кусур. Не можеше да се качи нито на автобус, нито на трамвай или тролей. Особено с препълнения сак. Като се отказа от това, Адам Лозанич се спусна до кръстовището на Славия, по някаква причина упорито обиколи целия площад в посока, противоположна на кръговото движение на превозните средства, мина покрай неоновия надпис McDonald’s, покрай навалицата на спирката на автобусите 59, 2, 19 и 22, покрай наджипканите павилиони и мокрите кутии на дребните улични търговци, спря се до прословутата Митичева дупка, най-големия универсален магазин на Балканите, който е бил замислен, но никога не е бил построен и никога не е бил разрушен, и продължи покрай продавачите на кестени, семки и дъвки, покрай мрачния силует на старата "Славия" до затъмнените стъкла на новопостроеното допълнение към хотела, пак покрай надписа McDonald’s и накрая хлътна в устието на "Неманина" към централната жп гара. Шестте тома на Речника на Матица сръбска, правописният речник и загадъчната книга в подвързия от сахтиян натежаваха все повече, каишката на сака болезнено го жулеше при все по-честото ѝ прехвърляне от едното рамо на другото.

Младежът се движеше с усилие, като едва се промъкваше между паркираните коли по столичните тротоари, с мокра коса и мокри до кости дрехи. Когато стигна близо до римските цифри MDСССLXXXIV и разваления часовник на фасадата на жп гарата, зави нагоре. Там, в подножието на стръмната "Балканска", се намираше малката улица "Милован Милованович" – кръстена на забравен от мнозина държавник, юрист и дипломат от началото на века. Адам живееше два номера след хотел "Астория".

Колкото и да беше уморен, колкото и да бързаше, винаги се стараеше да огледа портиера, облечен в помпозна униформа, украсена като генералска с необичайни знаци, златни ширити и лампази, в очевидно противоречие с мръсното фоайе на хотела.

Колкото и да беше уморен, не пропускаше да погледне и към гостилницата "Нашето море" точно срещу сградата, в която живееше. Съдейки по названието, по отчаяно самотния, прашен, препариран рак на витрината, по тъжно спуснатите, оплетени мрежи, с които без особено въображение бяха декорирани опушените стени и таванът, занемареното заведение трябва да е било някога рибен ресторант.

На вратата на квартирата Адам Лозанич намери бележката, която беше пъхнал сутринта; с нея известяваше хазяина, че ще плати наема след няколко дни, когато получи хонорара си от списание "Нашите хубости". Сладкодумният рентиер Мойсилович, мъж на средна възраст, сключваше из цял Белград договори за доживотна издръжка с колкото се може по-престарели собственици на недвижими имоти, останали без роднини, а след тяхната смърт преустройваше и даваше под наем наследените с лекота жилища.

Непрекъснато се оплакваше, че работата му изисква твърде много разходи, че е на границата на банкрута, лекарствата и храната са толкова скъпи, а старците проявяват невероятна воля за живот, постоянно му досаждат с нещо... От друга страна, наемите са толкова ниски... Ето, на него му е дал под наем гарсониера на такова хубаво място далеч под пазарната цена... Разбира се, наемът беше баснословно висок, а жилището, въпреки че се намираше в непосредствена близост до главния център, не се отличаваше с някакви особени предимства.

Беше малко дори за сам човек, получено, след като Мойсилович беше "парцелирал" един двустаен апартамент на три отделни цялости, снабдявайки се незаконно с всички възможни разрешения, след което бе извършил истинска еквилибристика с електрически и телефонни инсталации, тръби и ребра на радиатори, входящи и изходящи водопроводни тръби за миниатюрните бани...

Адам живееше в средната гарсониера, гарсониерата отляво беше наета от семейство с две малки деца, а отдясно – от навъсен уличен продавач на сувенири. Бившите вътрешни стени, не по-дебели от три пръста, бяха твърде шуплести, за да задържат вечните караници между момченцето и момиченцето, прекъсвани от виковете на родителите. За разлика от тях, продавачът бе сам и правеше своите трогателни сувенири, предимно сухи цветя в рамка, и оттам се чуваше непрекъснато забиване на гвоздеи в летвички, често в най-необичайно време. Тишината в средната гарсониера можеше да се открие само в крановете, защото по някаква необяснима причина водата нерядко спираше.

Този път, може би заради дъжда, крановете гъргореха. Младежът се съблече, пооправи с показалец веждите и мъха по гърдите си, изкъпа се, облече сатенена пижама, загърна се с одеяло и хапна каквото намери, което ще рече миналогодишен мармалад от кайсии и филия вчерашна ръжена франзела.

– Буркан с мармалад, наченат в понеделник, никога не може да хване мухъл! – майка му всяка седмица му изпращаше храна по автобуса, а по телефона го съветваше: – И книга в никакъв случай не отваряй във вторник. Откакто свят светува, понеделникът е добър ден за всяко начало. Вторникът е кутсуз и скапан. Бих добавила, и злополучен.

Като се усмихна на тази мъдрост, сякаш беше скрита съставка на мармалада от кайсии, Адам Лозанич се сети, че днес е именно понеделник. Може би само затова, въпреки че беше уморен и го побиваха студени тръпки, на всичко отгоре недоволен, че пропусна възможността да чете заедно с момичето с нежното ухание в Народната библиотека, тоест само заради пословицата на майка си, той отново се захвана със загадъчната книга, подвързана със сахтиян.

– МОЕТО НАСЛЕДСТВО. Написано и издадено със средства на г-н Анастас С. Браница, литератор – прочете на глас от вътрешната заглавна страница, а ударите на чукчето обявиха, че продавачът на сувенири започва поставянето на сухите цветя в рамка.

– Белград, хиляда деветстотин трийсет и шеста! – нарочно високо извика онези най-ситни букви и цифри; знаеше, че неговият съсед не понася, когато чете на глас, този темерут неведнъж му беше казвал, че не е длъжен да слуша рецитациите му.

– Комшу, акълът ми не стига откъде ги изравяте тези ваши стихотворенийца. Защо не четете нещо като другите хора, ето на, аз чак до празника нямам време да следя новините и няма да е лошо, докато работя, да ги чувам от вас. Можем да си поделим разходите. Вие купувайте ежедневниците, а аз – седмичниците... – пресрещна го той на стълбището отдавна, докато Адам се готвеше за изпита по литература на Ренесанса и Барока.

Като обърна книгата откъм гърба, от обичайните данни на последната страница намери само:

– Печатница "Глобус", "Космайска" 8, тел. 22-794.

Чукането утихна. За да се чуе сърдит глас:

– Може ли по-тихо?

После чукчето отново заудря като метроном, а младежът се зае да разглежда подвързията. Марокенът е извънредно тънко ощавена, боядисана козя кожа, осеяна с фините резки на порите.

Най-доброкачествената и най-хубавата на вид е била изработвана векове наред в мароканския град Сахти и оттук носи името си сахтиян. Книгата на загадъчния мъж, оказа се – и на загадъчния автор, беше подвързана именно с такава кожа, а не с евтините имитации, каквито днес обикновено пробутват книговезците.

По ръбовете и на гърба беше отпечатана лозова клонка в сложна, майсторски изпълнена плетеница.

Като отвори отново книгата и прескочи заглавната страница, Адам прочете оградената с черна линия курсивна бележка:

Да, хоноруваният коректор на списание "Нашите хубости" веднага забеляза излишните точки след датите и цифрите.

А после и едно "т" в повече при думата треска. Но не беше сигурен, че поръчителят искаше точно такива поправки. Каквото и да означаваше това "Ще ви чака моята съпруга", Адам Лозанич доволен установи, че четенето така или иначе е започнало в понеделник, добър ден за начало. Утре ще си е отпочинал и все някак ще разбере какво ще трябва да прави. И все пак не се сдържа да не постави бастунче върху "т" и после да го изнесе в бялото поле със знака за унищожаване. Може би тази дума, тази трепереща дума, му напомни, че и той самият потреперва. Нима е настинал? Преди толкова важна работа? Преди толкова добре платена работа?

– Ще си направя чай – каза си на глас; заради чукането на съседа понякога не можеше да чуе собствените си мисли.

Впрочем нищо не зависеше от дъжда. Въпреки че навън се лееше и плющеше, в чешмата в импровизираната кухня се чу само къркорене и потече абсолютно суха тишина.

– Лягайте! Веднага си лягайте! – викаха сега родителите на момчето и момиченцето в другата гарсониера.

С тях младежът никога не се разправяше. Беше му жал ту за разхайтените деца, ту за невротизираните родители. Когато работеха на смени, когато нощната смяна на майката и бащата съвпадаха, вечер, през тънката стена, въпреки протестите на продавача на сувенири, Адам четеше на самотните хлапета избрани разкази от литературата за деца. Дали по тази причина, или заради нещо друго, но на този изпит той показа завидни знания и получи пълна шестица.

– Лягайте! Веднага си лягайте!

И сякаш тази заповед беше отправена към него, Адам Лозанич, абсолвент във Филологическия факултет, хоноруван сътрудник на списание "Нашите хубости" и наемател в сградата срещу гостилницата "Нашето море", се запъти към леглото си.

Отвори още веднъж от любопитство книгата. Сега в самото начало. Това беше изречение на сръбски. Както впрочем и другото. Същото онова, което днес бегло погледна в своята стаичка, нарочена за канцелария. Набрано ръчно. Отпечатано с кирилски писмена, на хартия на места пожълтяла от повсеместно залязващото време. "Наоколо, докъдето поглед стига, се простираше парк с разкошна красота..."

А после, въпреки зачукването на летвичките за рамки, почувства, че му се спи. И книгата бавно се изплъзна от ръцете на младежа и от само себе си се затвори.