Флоренция, 1484 г.

Картината беше внушителна – достатъчно голяма, та се наложи двама души да я внесат в покоите на Il Magnifico. Художникът не ги изпускаше от поглед, а по лицето му бе изписана загриженост, сякаш им бе поверил делото на живота си. Може и така да беше.

Мъжете оставиха внимателно картината на пода и я подпряха на стената. Грубата ѝ рамка остана скрита зад диплите на ленена драперия. Творецът ги отпрати нетърпеливо с ръка и те си тръгнаха, като затвориха вратата на излизане.

– Това е тя, така ли? – обърна се Лоренцо де Медичи към художника. В очите му блестеше любопитство.

– Да, Magnifico – отвърна почтително той.

– Престани да ме ласкаеш, Сандро, умолявам те – усмихна се самодоволно Лоренцо. – Знаеш, че винаги съм ти помагал, каквото и да ми струва.

– Тогава бих могъл да ти поискам всичко – изрече художникът. Думите му прозвучаха шеговито, като към стар приятел, който се е издигнал в обществото, но мъжът остана замислен. Това бе изключително събитие за него.

Лоренцо също придоби сериозно изражение. Имаше предчувствие – повече от предчувствие, честно казано – какво изобразява картината.

– Не ме дръж в напрежение, amico.

Махна властно с ръка – не беше свикнал да чака никого, та дори и приятел.

– Покажи ми я!

Художникът затвори очи за миг, подпрял мълчаливо чело на рамката, а после вдигна глава и кимна одобрително. Бавно дръпна плата, който покриваше картината. Лоренцо де Медичи занемя – кой ли бе виждал подобна красота преди – и едва доловимо ахна.

Цветовете бяха изумителни – светлосиньо, зелено, розово и жълто, в нежни, но блестящи нюанси. Маестрото бе успял да улови движението върху платното по удивителен начин: цветята, които се сипят наоколо; диханието на вятъра, който си играе с къдриците; надиплените одежди и развятото наметало.

Но най-силно впечатление правеше централната фигура – фокусът на картината. Тя бе застанала в раковина сред вълните в безупречната си алабастрова голота, а водопад от златисточервеникави коси покриваше меките, съблазнително закръглени извивки на тялото.

А как грееше лицето ѝ! Лоренцо добре го познаваше – наведената брадичка, когато се смееше, леката бръчица на челото в миг на размисъл и неподкупната ѝ усмивка. И все пак, както отдавна подозираше, той не беше толкова близък с нея, колкото художникът.

За Лоренцо картината безспорно бе най-хубавата работа на живописеца досега – нещо изключително дори за едно забележително творчество, включващо портрети на първенци и благородници, а и на самия Свети отец.

Но ясно съзнаваше, че трябва да я запази от чужди пог-

леди – поне в близко бъдеще. Вече знаеше какво се иска от него. Все пак изчака стария си приятел пръв да заговори.

– Години наред работих върху нея – продума най-сетне художникът.

– Да – обърна се Лоренцо към него. – Най-малко осем, струва ми се.

Отново се съсредоточи върху платното и жената в центъра – онази, която неведнъж бе канил на трапезата си, в градината и библиотеката. На лицето му се появи усмивка. Да, библиотеката бе любимото ѝ място.

– Това е тя – заяви. – Сякаш всеки миг ще излезе от картината. Уловил си я, Сандро, никой друг не би могъл да го стори по-добре от теб.

– Нямах подобно намерение – изрече творецът с болка в гласа. Лоренцо с учудване забеляза сълзите на приятеля си, който не снемаше поглед от картината. – По-скоро исках да я освободя. И отново да ѝ вдъхна живот!

– Успял си, без съмнение – увери го разчувстван домакинът. "По дяволите, Сандро ще ме разплаче", помисли си и въздъхна. – Не знам защо си я донесъл тук, но май се досещам.

– Да. – Художникът го погледна настойчиво. – Не мога да задържа картината. Но дори да можех, Църквата...

– Така е – потвърди Лоренцо. – Светата църква би те осъдила за много неща, макар да си изписал параклиса на Негово Светейшество.

– Да – отвърна гостът. – Но при теб ще е на сигурно място. Ако ми я отнемат, няма да го понеса...

Лоренцо сложи ръка на рамото му.

– Не се безпокой, стари друже. Ще я оставя в едно от именията си в провинцията, където никой не ходи без покана. Колкото до мълвата... – Сви рамене. – Обвинявали са ме, че пазя много по-скандални тайни.

– Благодаря ти, Magnifico – прегърна го художникът.

– Няма нужда – прекъсна го Лоренцо и на свой ред му върна жеста. Двамата мъже се отдръпнаха, за да разгледат отново картината. След малко домакинът добави: – Сега разбирам защо се опитваш да спечелиш благоразположението ми. Искаш по-хубава рамка за шедьовъра си, нали?

– Така си е. Но погледни я само! – посочи картината Сандро. – Нима Венера не заслужава парите на Медичите?

– Разбира се – усмихна се Лоренцо. – Ще се погрижа да намеря рамка, достойна за Венера. За Венера и за Симонета.

Част първа

LA BELLA СИМОНЕТА

Генуа и Флоренция, април – декември 1469 г.

1

Генуа, 1469 г.

– Симонета!

Чух майка ми да ме вика от коридора. Не твърде силно – все пак дамите не крещят, но с настойчив тон, който подчертаваше важността на предстоящото събитие.

Във венецианското огледало срещнах погледа на моята прислужница Киара. Усмихна ми се насърчително, докато втъкваше последните фуркети в косата ми.

– Почти съм готова, мадона Симонета – каза тя. – Ако наистина ви желае толкова много, ще ви почака.

Отвърнах ѝ с плаха усмивка.

Майка ми, изглежда, бе намислила друго.

– Побързайте! – подкани ни, когато влезе в стаята. – Киара, трябва да подчертаем великолепната ѝ коса, не я прибирай като на обикновена матрона.

– Si, дона Катанео.

– Che bella, figlia mia!– възкликна майка ми, щом ме огледа от глава до пети. Новата ми рокля от кремава коприна бе украсена с фина буранска дантела и избродирана с рози по яката и подгъва. Перлена огърлица нежно обгръщаше шията, а косите ми бяха изкусно прибрани назад, така че златистите кичури се разстилаха свободно чак до кръста. – Както винаги – добави.

Усмихнах се неловко, но тя продължи:

– Толкова е запленен от теб, че когато те види довечера, направо ще си изгуби ума.

Срещала бях синьор Марко Веспучи само веднъж, и то на литургия. Беше флорентинец, изпратен да учи в Генуа. Незнайно как се бе запознал с баща ми и в този ден се приближи до нас в църквата "Сан Торпете", за да ми се представи. Поклони се, целуна ми ръка и – подобно на всички останали кавалери – ме обсипа с разточителни и смешни ласкателства заради хубостта ми, така че не му обърнах почти никакво внимание. Беше доста красив, но пък повечето мъже не бяха лишени от чар.

За разлика от мен, той явно бе отдал по-голямо значение на срещата ни. Скоро след нея писа на баща ми и поиска разрешение да ме ухажва.

– Но, мамо – започнах неуверено. Струваше ми се, че това е единствената възможност да разсея съмненията си.

– Няма нищо, mia dolce – успокои ме тя. – С баща ти обсъдихме въпроса. Синьор Веспучи е чудесна партия за теб. Защо не, той е приближен на Медичите във Флоренция! Не искаш ли да помогнеш на famiglia nostra по най-добрия начин?

– Разбира се! – отвърнах. Какво друго можех да кажа?

– Разбира се! – повтори майка ми. – Тогава да слезем долу и да посрещнем твоя обожател. Не се страхувай, не е нужно да говориш, ако не искаш. Красотата ти е повече от достатъчна.

Едва се сдържах да не направя физиономия – още нещо неприсъщо на дамите. Сякаш щях да си мълча, като се оженя. Как можа да ѝ хрумне, че няма нужда да говоря – нима мъжете си мечтаят за неми съпруги?

Последвах майка си по стълбите, а Киара вървеше дискретно след нас, в случай че ми потрябва нещо. Разкошната ни къща бе много по-скромна от палатите на някои генуезки благородници. Беше разположена доста далеч от брега, затова от горните балкони морето не се виждаше добре, но винаги се усещаше. Соленият му мирис пропиваше цяла Генуа – въздуха, бриза, дори сградите. Ухаеше на роден дом.

Скоро излязохме на двора. Беше чудесна мека вечер в края на април и баща ми бе решил да посрещне госта на открито.

– Ето я и нея – чух гласа на татко, когато се появихме с майка ми. – Симонета, figlia, навярно помниш синьор Веспучи?

– Разбира се – отвърнах и подадох ръка на госта. – Как се чувствате днес?

– Отлично, мадона, след като отново ви виждам – заяви той и се приведе, за да целуне ръката ми. После пак се изправи и по тънките му устни заигра нервна усмивка. Огледах го скришом. Да, беше млад и красив, може би двайсетинагодишен, а аз бях само на шестнайсет. Тъмната коса и изострената му брадичка бяха добре оформени, имаше големи благи очи и правилен нос. Макар и в тъмни тонове, дрехите му бяха от най-скъпите платове.

– Заповядайте вътре, синьор Веспучи – подкани го баща ми, – за да изпием по чаша вино.

– За мен ще бъде чест, дон Катанео – прие гостът.

Оттеглихме се в гостната и майка ми нареди на един слуга да донесе бутилка от най-хубавото ни червено вино. Седнах на стол с красива дърворезба, като внимавах да не измачкам роклята си.

Синьор Веспучи не снемаше поглед от мен, но се престорих, че не го забелязвам, и сведох скромно очи към земята. "Няма ли да ме заговорите, синьоре, или цяла вечер ще ме разглеждате като картина?" – помислих си сърдито.

– Вие сте истинско видение, мадона Симонета – обади се най-сетне. – Засенчвате дори слънцето и сте по-красива от цвете.

Прехапах си бузата, за да не се разсмея. Всички мъже се представяха за поети, но малцина имаха това призвание. Синьор Веспучи не правеше изключение.

– Благодаря, синьоре! – отвърнах, запазила самообладание. – Думите ви са твърде ласкави.

– И прелестни – додаде майка ми, седнала срещу мен. – Ах, тези млади поети!

Отново преглътнах напушилия ме смях и наведох глава с облекчение.

– Всеки мъж си мечтае за муза като вас – допълни гостът, като все още ме съзерцаваше. Преодолях притеснението си и го погледнах открито. Дали наистина беше искрен? Взря се в очите ми, сякаш искаше да оцени и друго освен хубостта ми, макар и за кратко. Но лицето му пламна и той се извърна.

– Разкажете ни как върви обучението ви, синьор Веспучи – поде баща ми, след като ни наляха вино.

Обожателят ми подхвана с желание темата и подробно ни запозна с банковото дело. Заяви, че би искал новите умения да му послужат, когато се върне във Флоренция – града на прочутите банкери Медичите.

Разговорът бе скучен – числата и сметките не бяха моята страст. И все пак мъжът ме привличаше със своите пламенни очи, жива реч и възторжени жестове.

Докато говореше, все едно седеше на тръни, като че ли само въодушевлението го задържаше на едно място.

Тогава ми стана симпатичен. Може би сметките и числата за него имаха същата сила, както поезията за мен – и двамата бяхме влюбени в нещо, което ни завладяваше напълно. В този миг сякаш проникнах в душата му, а тя бе много по-привлекателна от красивото му лице.

Когато времето напредна и темата се поизчерпа – всъщност почти не участвах в разговора, навярно тъй бяха решили родителите ми, – синьор Веспучи забеляза книгата, оставена върху близката лакирана масичка.

– Виж ти! "Божествена комедия". Кой тук чете Данте? – Гостът погледна въпросително баща ми.

– Аз – обадих се.

– Вие ли, мадона Симонета? – смая се мъжът.

Образованието ми се свеждаше до основни неща: четене, писане и проста аритметика. Често изпросвах разрешение от учителя си – мил възрастен свещеник – да прочета историите на Юлий Цезар и Александър Велики. Така неусетно преминахме към поезията.

Щом навърших тринайсет, родителите ми освободиха падре Валерио. Смятаха, че е излишно да продължават да му плащат. Вече бях научила достатъчно, за да бъда достойна дама и съпруга.

Не ми позволиха да продължа уроците си, колкото и горещо да ги молех. Затова започнах да чета сама книги – първо от библиотеката на баща ми, а после и нови. Но томчето, което бе привлякло вниманието на синьор Веспучи, ми беше спомен от падре Валерио. Подарил ми бе и други, бог да го поживи.

– Естествено. Не разбирам защо се учудвате, синьор. Нима очаквате да съм необразована като повечето благороднички?

При тези думи баща ми се намръщи, но не му обърнах внимание.

– Не, разбира се – изрече синьор Веспучи, посъвзел се от изненадата. – Но не очаквах млада дама като вас да чете точно това...

Присвила очи, издекламирах:

– Не крия нищо в своето мълчание, учителю! За да не ме виниш, предразположен съм към въздържание.

– Симонета, моля те... – засмя се майка ми притеснено.

Синьор Веспучи отмина забележката с мълчание и отново впери поглед в мен.

– Тъй над хиляда блясъци избрани прииждаха и екна ясен глас: "Ей този ще усили любовта ни!"

Двамата дълго не отмествахме поглед един от друг. По-дълго, отколкото благоприличието позволяваше.

Този път аз извърнах глава.

– В кръга на Медичите ще сте на висока почит, мадона Симонета – заяви след тежко мълчание синьор Веспучи с пресипнал от вълнение глас. – Притежавате в изобилие две неща, които най-много се ценят там: красота и любов към поезията.

– Така ли мислите? – попитах, като се стараех да запазя спокойствие.

– Si. По примера на дядо си, великия Козимо, Лоренцо де Медичи събира около себе си най-будните и надарени умове: поети, учени, художници. Няма друго място в Италия и по света, където изкуството да е на такава почит.

Опитах се да си го представя. Как блестящи личности и художници – всичките неотлъчно край Медичите – обсъждат творческите си идеи. Дали биха приели жена сред тях? Може би, защото дори тук, в Генуа, се носеше славата на изключителната Лукреция Торнабуони – интелигентна и начетена жена и майка на братята Лоренцо и Джулиано Медичи.

– Бих искала да видя Флоренция – казах с усмивка на своя обожател.

Тогава още не го осъзнавах, но през следващите седмици често щях да се връщам към мига, в който взех съдбоносното си решение.