"Тъй като са вечни, усилията на четиримата герои на "Силата на съдбата" не заслужават вериги: това, което ще се види на сцената, ще бъде по-скоро призоваващото измерение, стремящо се към универсалното, е не към частното, прибягващо повече до езика на сънищата, а не към конкретното, така героите не изживяват само страстите си, а по-скоро сякаш се оглеждат в огледалото на времето. На публиката няма да бъде предложено разказвателно обяснение, а перспективата на драма извън времето и без предварително определени очертания", казва Пода, който поставя за първи път операта в Парма.

"Опиянени сме от актуалността, може би защото сме пометени от прогреса. И така първата грижа на поставящия опера изглежда е потвърждаването на нейната "актуалност". А това, което мотивира най-много мен, е да създам образи, в които зрителят да не разпознава просто една актуализирана история, каквито можеш да намериш колкото искаш като пуснеш телевизора, а многобройни символи и стимули, за да изживее чрез музиката историята на собствения си живот. Предпочитам да материализирам видения, не догми. Предостатъчно сме пияни от многообразието на разказа в киното. Операта успява по-добре да ни предложи тайнството на разказа: да разбираш без средствата на будния живот, без необходимостта от описание. В операта не се говори, а се пее, тя води по-нататък, отива отвъд. Музиката говори за всичко без да назовава нищо - това може да бъде определено като моя концепция."

"Всичко тръгва от музиката и се връща към музиката. Затварям очи и слушам музиката, и тогава виждам как пред мен се появява друга реалност, може би по-реална от нашата - нещо като изгубен свят, в който се случва историята. И тогава не си давам мира, докато не успея да възпроизведа напълно всичко, което съм видял, или открил, или разбрал. Може би това е повече инстинктивно призвание на занаятчия, често и изстрадано; едно усилие, за което не се мисли и което може да се тълкува като необходимост от единство и дълбока последователност."

"За разлика от други заглавия на Верди, трагичното тук не е само в романтичен или шекспиров смисъл, но най-вече в античното схващане на термина. "Силата на съдбата" е пропита от този архаично гръцки смисъл на универсалната и пречистваща драма. Четирите главни действащи лица изглеждат като духове на антични герои, включени в контекст, който не може да ги разбере и да ги ситуира. Те са душѝ, родени извън своето време, във вечен контраст с реалността, обречени (може би) на изчезване, но и на това, да намерят най-после покой. По странен начин това произведение "се завръща в къщи" и намира своето пространство, което аз несъзнателно търсех и исках да призова: пространството на гръцката трагедия и на античния театър."