Светлолики ефенди!

Възлюблено мое дете на децата ми! Представям си как разтваряш тази книга, облегнато на бухнали възглавия, сред килими, които покриват стените на стаята ти, край хубав огън, отпивайки гореща напитка. За тебе пиша, чети със сърцето си!

Аз не обичам да чета, и да пиша не обичам. Обичах чистокръвни айгъри, обичах да втъквам пера в стрелата си, да грабя, да дебна от засада, обичах красиви жени и машини; вълнуваше ме още как мога от десет метра да улуча с боздуган човек в челото. Ала сега пиша, за да заглуша най-сетне стихиите в себе си и да съхраня за теб някое и друго цветно камъче от огромната мозайка на нашия златен век, преди пепелта да е покрила всичко.

Когато държиш моята приказка в ръце (ако Аллах пожелае да я държиш в ръцете си), аз, Иса, син на Юсуф, от векове ще бъда пак мъртъв. Точно както съм бил мъртъв и преди раждането си. Защото живеем в много късни времена, приятелю! Пиша тези редове в година 1007 от егира или – според както я пресмятат кръстолюбците - в 1599 година от рождението на пророка Исус (късмет да го споходи в нозете на Аллах!). Вече съм много стар.

Пиша ти за щастливите времена, когато хората сбъдваха с молитви мечтите си още на земята, а с вълшебствата си създаваха опасни чудеса.

Някога имаше мир, а сега е война. Някога беше лято, а сега е зима. Някога мечтаех за война и Аллах даде война, сега желая мир, и ето, Аллах не дава. Армии бродят по калните пътища на севера и на юга, на изтока и на запада, пълководци пращат на своите господари балсамираните глави на враговете си, появили са се пъклени, невиждани гърмящи машини и поганските исполини на цял Френгистан са тръгнали срещу нас.

Валонци, немци, френци, казаци е натирил срещу нас Сатаната; дори и в Печ се страхуваме от канижаните, дето обикалят из обвитите в дим села, носят се страшни вести откъм Буда, която устоя на ужасната обсада, ала когато управителят на будайския вилает, неговият смел бранител, излязъл с коня си от нарешетения от куршумите град и видял смазаната от мор, опустошена провинция, се разтърсил от плач.

Живеем в зло време, ала ти, читателю мой, ще се наслаждаваш в мир на историите ми; тогава вярата ще е установила мира в царствата по цялото земно кълбо. Да даде Аллах, час по-скоро! Той прави каквото пожелае.

Весел да си, ефенди, защото който и да си, в което и царство Божие да живееш, със сигурност си мюсюлманин, както предсказва 110 сура от Светия Коран:

Победата

Когато с подкрепата на Аллах

дойде победата и видиш как тълпи

от хора следват вярата,

прославяй своя Господ

и Го моли за опрощение!

Той винаги приема покаянието.

Добре ще се позабавляваме! И вятър да вие в тая сурова провинция, и буря да стене, аз ще разказвам за пролетта, за веселото изначалие, после за лятото, за сладостния плод на зрялото време, за щастието и красотата, за младостта, творчеството и приключенията.

Ще ти разкажа юношеството на света, историята на моите деди, както съм я чул от моята дойка Халима; великите войни и историята на моето раждане, детството ми, както съм го чул от нашия слуга Сейфи, и други чудни неща, които помня с моя си ум; страшни са те, ала един полъх от Рая ги прави мили за мен – млад съм бил, всяко начало е младо. Миналото открай време ми е свидно, макар да зная, че съм бил жесток и пълен с бесове, ала вече съм се отърсил от злото. Мир нам! Амин!

Ибрахим

Спомням си лицето на моята майка от детските ми години. По-късно винаги съм изпитвал някакво безпокойство, когато си мисля за нея. Сейфи ми е казвал, че когато спряла да ме кърми, освободила един от робите си, тя самата се снабдила със странни дрехи, в които приличала на мъж, купила оръжие за оня слуга, навярно и за себе си, но това вече никак не беше за вярване. После заминала нанякъде и се върнала месеци по-късно, измъчена и изтощена. По-късно отново и отново заминавала, търсела нещо на север; днес вече зная какво.

Като малко момче си спомням неописуемото чувство, когато вечер ме целуваше и след това не смеех да заспя, защото чувствах, че на сутринта вече няма да е с мене. Веднъж, когато се върна, я ударих. Беше страшно и топло усещане, плаках, след това се смяхме. Беше се върнала изтощена, отслабнала и отчаяна и много ми се радваше. Мисля ли за нея, никога не си представям ясни черти, а някакви меки контури и чувам гласа й. По-скоро я чувствам, не я виждам.

Живеехме ту в градската къща на баща ми Юсуф заедно с дойката и Сейфи, ту при Джебраил, началника на градинарите в Сарая.

Нямал съм и две години, когато моята майка Амина заминала за пръв път и тогава Джебраил ме взел при себе си в Сарая заедно с дойката, понеже Юсуф и Сейфи били в Унгария.

Спомням си за бели и червени цветя, трябва да са били лалета, и дребни буболечки по тревата пред мен. В средата на градината в отворен павилион двама мъже седят на миндер и разговарят. Аз поставям камъчета на пътя на мравките, в другия край на градината се промъква котка, двамата мъже имат високи бели тюрбани, над челата им проблясва скъпоценен камък.

Недалече от мен един бостанджия реже тревата с ножица, двамата господари пият нещо от проблясващи жълто потири, смеят се, после единият бавно се отпуска на миндера и заспива. Тогава другият мъж се разплаква, идва Джебраил, слага някаква връв на врата на спящия и я държи пристегната, докато краката и ръцете на човека на няколко пъти потръпнат, после не помръдва повече, другият мъж се тресе от плач, целува ръката на спящия, после става, вдига два пръста към устните си, после към челото си и напуска градината.

Това е първото нещо в живота ми, за което си спомням. Тогава получих от Бога душа. Дива и неукротима.

Фехервар – зимата на 1545

Гората зелена, либе ле, днес е опустяла.

Весел славей пее, либе ле, ти не ме оставяй.

В ледени капчуци, либе ле, вятърко напява.

Сякаш суха папрат, либе ле, смъртта покосява.

Песента се плъзгаше по заледените мочурища, а аз целият настръхвах от нея, спомням си. Пееше я Ана, унгарката, докато пътувахме с шейната. Такъв студ никога не бях усещал. Седяхме със Сейфи, Халима и Ана под дебелите кожи, снегът беше дълбок и пръските под копитата на коня имаха ален отблясък на слънцето. Дъщерите на Дервиш бей, имуществото му и запасите бяха натоварени на шейни, придружаваха ни поне седемдесет конници, тях беят държеше на свои разноски, и отряд с държавни наемници улуфеджии.

От Сегед с нас тръгна и султанският чавуш с войниците си, защото в султанската заповед се казваше да придружи Дервиш, във Фехервар да направят заедно преглед на стражата, да опишат всичко и чавушът да се върне в Сарая с доклад.

Всичко беше ослепително и с отчетливи контури, бях се сгушил под кожените завивки между двете жени, мочурищата бяха замръзнали, така че напредвахме бързо. Първия ден спряхме в Кечкемет, спах в голямата каменна къща на унгарския управник заедно с жените, както пътувахме, на другия ден преминахме през замръзналия Дунав и останахме във Фьолдвар, на третия ден видяхме Фехервар. Кулите на храмовете стърчаха в мъртвешка тишина сред заснежените укрепления.

Във Фехервар не ме пускаха извън стените, тъй като нападенията на унгарци и немци бяха чести. Фехервар се вклиняваше като трън в държавата на Фердинанд, така беше притиснат, че човек едва си поемаше въздух, ала беше неудобен и за враговете, виждаше се, че ден и нощ се мятат и ритат и се опитват да измъкнат трънчето.

Моят настойник каза на командира на гарнизона, че ще го убие със собствените си ръце, ако ме види сам, дори и в града.

Тогава диздарят, командирът на гарнизона, постави пред вратата ми един сакат войник, който всеки път тръгваше след мене, щом престъпех прага на стаята си. Радвах се, когато излизахме от вътрешната крепост, за да отидем с Халима и Ана на пазара, или придружавах Сейфи и хората му, когато той имаше из града работа, за която не му пречех. Но най-често дразнех слугите в огромната задимена кухня или стърчах по заснежените кули заедно с едноръкия войник.

Колкото и дебели дънери да слагахме в огнищата на огромните зали, каменните стени оставаха студени, а на сутринта се покриваха със скреж. Сигурно затова спях в едно легло с Ана и Халима, откак бяхме пристигнали. Вечер винаги се настанявах помежду им, ала се случваше на сутринта да не съм в средата. Онзи, който определя движението на небесните кръгове и въртенето на човека, но сам не се променя, Бог, само Той знае какво се е случвало.

Настана пролет, ала аз си оставах пленник и от мъка реших да се отърва от едноръкия. Втурнах се из палата, успях да се отскубна по тесните коридори и очупените стъпала, скрих се в склада за дърва, за да се кача на някоя каруца и да избягам от града, но каруца не дойде. Чаках и толкова дълго се крих, че докато изляза, моят пазач, който алармирал всички, беше затворен в мазето и окован във вериги. Когато ме намериха, пуснаха нещастника, но повече не го видях в крепостта. А добрият Дервиш бей затвори и мене в същата мрачна дупка за един час, после ключалката щракна и на вратата застана Ферух бюлюкбаши с лък и пълен със стрели колчан.

– Хайде, хлапе, това е за тебе, тръгвай с мен!

Ферух беше стотник при еничарите и от него нямаше как да избягам, но аз и не исках, защото ме плени от първия миг. Изведе ме на двора, донесе овързана на бали слама, хубаво стегната, и сложи стрела в лъка.

– Бисмиллях! – каза и от четиридесет стъпки разби на парчета очуканата стомна, сложена върху сламата. – Ти ще започнеш от пет стъпки, стреляй в сламата, защото стрелите са скъпи.

Закачи в балата листо от зелка за нишан и аз започнах да се мъча. Ферух нищо не ми показваше, само от време на време опъваше лъка. Така успях да забележа как опъва тетивата с три пръста, как диша, как е застанал, колко е изправен кръстът му, ръката, в която държи лъка, и как издърпва пред лицето си тетивата с другата. Никак не ми се удаваше.

През лятото Ферух замина с войската на бея и когато седмици по-късно се върна, отново опъна лъка.

– Я да видя какво си научил, Иса!

– Същото е, Ферух – с мъка опънах лъка, ала нещо в мен се разколеба и стрелях в земята, по посока на балата. Гледа ме известно време и каза:

– Значи, по волята на Аллах, имаме време в залог.

По онова време Унгария беше семеен бизнес на дядо ми – добрия Мехмед паша; Падишахът мъдро го оставяше, защото добре знаеше, че мишките бягат от килера, когато котката кърми малките си. Между османските крепости не можеше да се пътува, защото войниците на Фердинанд сновяха навсякъде, тогава Мехмед се зае, мобилизира синовете си и нападна близките унгарски калета. През пролетта превзеха Вишеград и Чокакьо, а през лятото Дервиш завладя Озора, Шимонторня и Анявар. Кръгът се разшири, можеше да се диша свободно, но мене все така не ме пускаха вън от крепостта.

През есента станах на единадесет години, дойде и следващата есен.

През 954 г., сиреч 1547-а, по Рамазан Рустем паша и Хурем предупредили Падишаха, че Касъм, печкият, и Дервиш, фехерварският управител, твърде дълго служат на едно и също място. А освен това работят твърде добре: пътищата са сигурни, започнали са да описват имотите, управляват отговорно поверените им санджаци и най-вече ги разширяват със силата си. Така управителят бързо си спечелва верни съратници и почитатели, защото и местните султански спахии зависят от него. Не е на добро такава голяма власт. И тогава Великият Сюлейман (Аллах да му се ненарадва!) решил и заповедта му не подлежала на оспорване: Касъм и Дервиш да си сменят санджаците!

Омръзнало му и на Фердинанд, поискал мир и Падишахът милостиво сключил мир за пет години, а голямата си армия изпратил да се изхранва в Персия, да храни и пазената от Бога империя с кървавочервените гранатови ябълки на свещената война.

Когато бях тринадесетгодишен, се преместихме в Печ, беше няколко седмици след Рамазан байрам. По онова време в Румската империя и в разумно управляваната държава на халифските наследници от пъпката на завоеванията бе разцъфнала розата на мира и именно там, в Печ, изживях най-хубавите години от младостта си.

Почини си, добри ефенди, ако от четенето на трепкащата светлина на свещта са се уморили очите ти и после внимавай, защото ще продължа приказката; приказка, която е толкова ужасна, колкото е красив покоят на края.