Аз съм роден през 1921 г., колкото и неудобно да ми е да го казвам. Поживял съм доста Роден съм в София. Майка ми беше домакиня, баща ми учител. А иначе по баща родът ми е от Кюстендил, по майка е от Пазарджик. Той е бил учител в кюстендилското първоначално училище, но по-късно, през войната, заболява и в 1936 г. умира. Заради него ние от София се върнахме в Кюстендил, в родния му град, той там почина. Беше от голям кюстендилски род.

Тука в София учих първите четири отделения в еврейското училище. Имаше две еврейски училища, едното централно, аз учех в него. Точно на "Цар Калоян", където беше "Кореком", до една мъничка църква, "Св. Николай Мирликийски", там беше нашето училище. Голямо, две сгради двуетажни. Имаше общообразователна програма, спусната от Министерство на просветата, по нея учехме, плюс езика, иврит. И друго еврейско училище имаше в Ючбунар.

Религия нямаше, но учехме Танаха. Танах са части от Библията, петте Моисееви книги, първите части на Библията. След това отидох в Шеста прогимназия "Константин Фотинов", на "Христо Ботев", между улиците "Пордим" и "Иларион Макариополски", то е от "Цар Симеон" към гарата, на една пряка по-нататък. Там учих. После се наложи поради заболяването на баща ми, той имаше туберколоза, да се преместим в Кюстендил. Аз там завърших прогимназия. И постъпих в Кюстендилската гимназия, вече първия гимназиален клас, тогава се наричаше четвърти клас.

Там имах много интересни учители. Например моя класна и учителка по френски беше Пена Славейкова, племенница на Пенчо Славейков; тя беше завършила в Швейцария, страхотно интелигентна жена. Другият ми учител, от който имам много добри спомени, е Антон Баталов по български език и литература. Оказа се по-късно, че той е бил състудент с Димитър Талев, съквартиранти са били. Аз по български език винаги някакси се отличавах, още от прогимназията. Винаги домашните и класните ми правеха впечатление. И в този четвърти гимназиален клас имахме едно класно на тема "Отец Мириам от "Клетниците" според филма "Клетниците", който се прожектираше тогава в Кюстендил. Виждате какви учители са били – прожектира се филм на такава тема по голямо литературно произведение и той ни дава да пишем класно за това.

Написа всеки, каквото написа и той ни раздава класните. Не знам как се случи, бяхме събрани два класа. Той казва: "Сега ще чуете най-доброто произведение от класните!" и вика мен. Аз чета, нали си спомняте отец Мириам, дето Жан Валжан открадва свещниците от него, а той му прощава, тази история от "Клетниците" Аз чета и той каза тогава: "За съжаление едно еврейче направи най-доброто класно!" – ама нямаше никаква нотка на обидност (смее се). По-късно станах главен редактор на издателство "Български писател", това е в годините 1977-78-ма и там имаше една поредица, да речем, Димитър Димов, Димитър Талев и кой беше третият, "През погледа на съвременниците", излезе в няколко тома.

Съвременници разказваха за тия големи имена. По едно време пристига един ръкопис за Димитър Талев. Кой е авторът? – Антон Баталов. Аз, неговият ученик, трябваше да одобрявам неговия текст! И той излезе в този том. Ходихме от издателството в Кюстендил и аз исках непременно да го видя. Докато другите отидоха на среща в Околийския комитет на партията, аз помолих да ми покажат къде живее Антон Баталов, той е известна личност там, макар и пенсиониран вече учител по български, гимназиален. С една от кюстендилските поетеси отидохме в едно блокче, кооперативно такова, не особено угледно. Звъним ние, излезе един мъж и тя пита: "Търсим Антон Баталов?" – "А, бай Антон ли, излезе сега на пазар!" И ние трябваше да се прибираме, а исках много да установя връзка с него.

Ами хората се държаха много легално. Живеехме на улица "Софроний". Там съм израснал с момчета бежанци, много бежанци имаше: от Македония, от Беломорието след Първата световна война. Там живееха арменци, евреи. Изобщо не можеше да помисли човек за някакво различие между хората. Заедно.

Абсолютно.

Аз помня. Защото вече бях член на РМС. Моят брат, той също беше писател и много активен комунист. И влязохме в Еврейското читалище. То беше център, там се "вербуваха" читалищните деятели и даваха различни книги. И аз там влязох, в една ремсова група се оказах, това е в 1939 г. И има пакт Германия–Япония–Италия и пакт Рибентроп–Молотов, Германия си осигури гърба откъм Русия, а Сталин знаеше, че Германия ще нападне, но искаше да отложат, това е голямата политика.

Те са се готвели. Соболевата акция беше, за да се сключи договор за приятелство със Съветския съюз, понеже знаеха, че България се ориентира към Германия. Е, ние, разбира се, позицията на СССР да се сключи тоя договор. Имаше лозунги, позиви се разпространяваха: "Сключете договора! Той е пълното спасение на България." И в защита на тази акция на Соболев бяха всички агитации. Ние работехме в ІІІ район, Ючбунарския. На ръка се пишеха тия позиви.

Цар Борис минаваше за приятел на евреите. Имаше един полковник Таджер, който по време на Първата световна война води полк тука на завоя на Черно море, човек уважаван, с контакти в двореца – той винаги изпращаше поздравления на цар Борис, цар Борис му отговаря. Или някакви книги пишеше, праща ги на царя, той му благодари. Докато се стига до Закона за защита на нацията, той се гласува в 1941 г. В Съюза на писателите има едно чудесно писмо против този закон. Подписано е от Влайков, тогава той е председател на Съюза, от Елин Пелин.

Така да се каже, елитът на българските писатели, всички са го подписали това писмо, в което се казва: "Ние не защитаваме едно малцинство, ние защитаваме честта на България." Около този закон имаше много силна съпротива на обществените организации – на писатели, на адвокати, на запасните, не офицери, а по-низшите чинове имаха своя организация, занаятчийски организации – масови протести срещу този закон. Аз имам някъде записки на ХХV-то Обикновено народно събрание, когато се обсъжда. Там има чудни речи срещу този закон.

В моя книга цитирам тези речи срещу този закон на Петко Стайнов, на Никола Мушанов, те осмиват даже някои моменти от закона. Тогава се говори за "чиста раса" и Петко Стайнов казва: "Абе каква "чиста раса", бе! Тука през Балканите кой не е минавал, каква "чиста раса"! Това – казва – е тайната на Ева!" Запомнил съм го този израз (смее се). И най-странното, между другото, в този Закон за защита на нацията между всички други мерки срещу евреите – значки трябва да носят, лишават ги от туй, лишават ги от онуй и между другото: "Не могат да бъдат писатели!", не може да издаваш книги и такива работи. "Еди колко си лекари може да има, еди колко си адвокати може да има. Не може да се сключват бракове между евреи или еврейки и българи..."

И тука вече е Димитър Пешев, знаете тази история, който прави подписка с 43-ма правителствени депутати. Той не е искал опозиционните тогава земеделци и комунисти да подпишат. Но той пише писмо до Филов, приподписано от 43-ма правителствени депутати срещу опасностите от тоя закон. За което Филов го бламира, сваля го, а той е заместник-председател на Народното събрание. Има една книга сега на един италиански писател, Габриеле Нисим, но там вече е защита на Пешев, той става основният човек, който обръща историята. Има някакъв конфликт между тия две групи – подръжниците на Габриеле Нисим и подръжниците на тезата, че царят е спасил евреите.

Истината е, че приносът е на Димитър Пешев, той е героична фигура, да събереш толкова души против! Между другото, от тия 43-ма половината се отказват после, когато Филов вече почва да чисти, те се отказват от подписите си. Това е факт. Сега там, до Народното събрание, има едно паметниче, знаете ли го? И там през месец март се чества спасяването на кюстендилските евреи, които ги вдигат и ги връщат, преди да ги качат на влаковете след това писмо, след тия протести.

Да, да. Имаше тука слухове Защото аз съм участник в демонстрацията на 24 май 1943 г., протестната демонстрация.

Даниел Цион, равинът, той беше напред Имаше много комунисти. И аз като ремсист бях там, както и много ремсисти. Но съм против, защото първо казаха, че големият водач е Тодор Живков. След това една жена, забравих й името, и тя била в центъра

Какво беше? Опити на партията тогава да се организира някаква протестна демонстрация имаше. Царят не беше умрял, той умира през август. И аз съм свидетел, това е на "Света Богородица", участник съм там. Така че имаше някакви опити. Макар че лично аз не бях предупреден. И винаги при наши събирания по тия въпроси казвам: "Не до всички уши е стигнал този призив!" Но тази демонстрация беше предимно спонтанна.

Защото тогава се случиха, освен неделния ден, преди това или след това имаше още един празничен ден. И това се използваше от Комисарството по еврейските въпроси да може по-тайничко да се пратят съобщенията по всичките еврейски жилища, че "в тридневен срок вашето семейство трябва да напусне София". Посочваше се в кой град, в колко часа от Софийската гара трябва да се тръгне и т. н. Така и аз с майка ми заминах за Пазарджик. Но демонстрацията беше многолюдна, според мен две–три хиляди имаше, ако не и повече.

Главно евреи. Може да е имало и българи. Така, като върви демонстрацията, може да са се присъединили и българи. Но предимно, всички бяха евреи. От Ючбунар семейства разтревожени, майки с деца, някои даже по налъми бяха тръгнали. И се събираха около Ючбунарската синагога, за да разберат какво ще правим. Разтревожени хора! По едно време пристигна този равин, Даниел Цион. Какво става? Идват и влизат в синагогата, а ние всички сме събрани отвън, на двора. По едно време излизат и той каза: "Братя! Всичко ще се оправи", не знам какво си.

Но тогава един Соломон Левиев, Тошо му казваха, той беше мой ремсист, но аз нямам пръст в неговото участие, той се качва на една каменна скамейка в двора и почва да говори: "Това е лъжа, ще ни пратят в Полша на унищожение! По-добре да умрем тук, отколкото там!" И така постепенно се формира и тръгна, с всяка минута тревогата и решителността за протест се увеличаваха. Тръгнахме от "Шар планина" по "Осогово" до "Стамболийски", тогава се наричаше улица "Княгиня Клементина". Там на завоя има една фабрика, стара сграда. И тогава една група евреи се опита да препречи.

Това са ционистически организации и привърженици на царя. Те искаха да ни спрат. Казаха: "Какво правите? Ще ни влошите положението! Спрете!" и прочее, но демонстрацията, вече възбудена, не можеше да бъде спряна от един кордон, направен от няколко души от единия тротоар до другия на "Клементина". Което значи, че демонстрацията запълваше цялото платно. Като поток вървеше. Затова казвам, хиляди имаше. И разбира се, не можаха да я спрат. Тръгна, продължи демонстрацията, мина по "Опълченска" и стигна до площад "Възраждане". И там полицейските камионетки чакаха. Имаше два реда ли, три реда полицаи. И ние като наближавахме, те изскочиха с карабини насреща и започнаха да разгонват, да удрят с карабините. Някои казват, че са стреляли. Аз не мога да си спомня. Не чух изстрели. Но ни удряха, гонеха, псуваха. И арести почнаха. Арести. Така се образува лагерът в Сомовит, от арестуваните.

Не. С едно момиче Марги, аз й бях ръководител, излязохме в обратната посока, към Коньовица, и спряхме там. Престояхме известно време и аз се прибирам. Тогава разбрах, че има арести. Обаче продължих до нас. Оказа се, че не са идвали. Целта на това изселване от София по градовете беше хората да се разбият на по-малки части, за да е по-удобно за следващо вдигане. Главно от Плевен нататък в Северна България, Враца, все нагоре към Дунава. Така че целта беше да не са компактна маса, 25 000 души от София...

Както евреите от Беломорието и Македония. От Лом ги взеха с кораби и не се върнаха... Според договора с Данекер...

Така е, те са ги дигнали в три часа сутринта ли, нещо такова. Комисарството по еврейските въпроси, целият състав на това огромно Комисарство по еврейските въпроси се пренася там и организира това. Влизат и изхвърлят евреите. След това им ограбват всичко. И тука се прибират след това с разните бельо, чаршафи-маршафи

Да, апартаментите заедно с покъщнината... Ами вижте, ние бяхме по-скоро един беден дом, но все пак имахме скрин с огледало, имахме гардероб Дойде тука по едно време един американец от Музея на Холокоста във Вашингтон, който работи по тия направления.

Те са прегледали архивите на Комисарството. По едно време той попита: "От кой адрес те дигнаха?" И аз му дадох адреса на "Софроний". След време получавам протокол, подписан от майка ми. Изброяват, законно нали, какво са взели, какво сме оставили. Нито легло, нито тоя гардероб, нито... Все пак имахме легла, имахме на какво да седим, имахме гардероб за дрехите, имахме тоя скрин и разни работи Не са го описали. И фалшив подпис на майка ми. А останалото, което не са описали, са го обрали (смее се).

Изселиха ни в Пазарджик. Тя почина там. Мене ме взеха в един лагер в Куртово Конаре. Бяхме там някъде петдесетина души. Там разбрахме за смъртта на царя. Аз бях избягал в Пловдив с още един. Околийският началник на Пловдив идва в това време в лагера. Защото лагерите повечето бяха под ръководството на Министерството на благоустройството и трудовите войски.

По тая линия ни мобилизираха, като трудоваци ужким. Но всеки със своите дрехи, така, като пленници бяхме в лагерите. Аз имах братовчедка в Пловдив и при това бягство с приятел от лагера отиваме у тях и на двора ни слагат да вечеряме, в шест-седем часа, август 28-ми. И както вечеряме, по радиото – съобщението за смъртта на царя, чете го Богдан Филов. Веднага се вдигаме на другия ден и се прибираме в лагера. Като наближаваме, ни посрещат там другари от лагера и казват: "Идваха тука, правиха околийска проверка, всички, дето ги нямаше, ги записаха"

Корекция на река Въча. Дълбаехме мокър пясък, спасяват се площи при прииждане на реката. То си е оправдано, че трябва да има такава корекция. Но ни използваха, нали, там да работим. И така по сумрачно се прибираме по бараките, по наровете. Топла нощ, ние по едни гащета. И по едно време: Е-еее-е-е, свиква ни техническият ръководител. "Тия, всички, дето бегаха!" Излизаме. И един чете кои номера са бягали, техническият взема пушката и ни подкарва напред. Имаше между лагера и селото една горичка.

И там, като минаваме през горичката, той стреля над главите ни. В лагера мислят, че ни избива, понеже се чува. А то, едно че издевателства по тоя начин, а е било знак и за полицая в селото, който ни чака, да му съобщи тоя, че идваме. И той ни посреща и бой! – един по един, той стои с пушката пред вратата на канцеларията на полицая, пуска ни при него, оня където свари. Една селска ръка такава голяма (смее се). И в кауша. А каушът е като дупка, в една дупка ни вкараха, пет души бяхме. Един върху друг, цялата нощ.

Брат ми преди това още имаше досие, беше познат на полицията. В 1941 г., когато германците нападат Съветския съюз, започват превантивни мерки. Арестуват такива, сумати народ арестуват и ги пращат на лагер в "Еникьой". Там е селище на Държавна сигурност. Тодор Павлов е бил там, македонският поет Венко Марковски, Жак Натан. Всички ги събират в тоя лагер, да са под око. Той дойде по-късно в Пазарджик, в 1943 г. аз бях още в Куртово Конаре, там ни държаха до ноември месец, топло време, работим. А той в това време идва от лагера в Пазарджик. И аз го заварвам.

На Девети бях в лагер, друг вече, към трудови войски във Вакарел. Правехме шосето София–Пловдив, там минаваха колите на придворни и други и отиваха към Чамкория. Там имахме началник капитан от трудовите войски. А пък преките ми началници по роти бяха едни запасни подофицери, кой с военна шапка без козирка, кой с кафявите потури, които са военни уж, наполовина военни. А ние като пленници. Ходехме сутрин на обекта и връщахме се вечер под строй, с инструменти, с колички. Но този капитан беше много човечен. Когато германците бягаха, бяха спрели да искат бензин на Веринско, едно село.

А тогава беше Муравиевото правителство и имаше някаква заповед да не се дава. Освен това близо до нашия лагер, в гората, беше бронираната бригада. И те отначало ги пускаха. След това спряха да им дават и на другия ден нашите вече спираха германците и ги събираха в двора на църквата, вакарелската. Ние ги гледахме отгоре. И изведнъж след това се появи един германски самолет, махна така, защото видя, че там са струпани германски войници, махна с криле за поздрав и бомбардираха след това резервоарите във Веринско.

А камионите, това исках да ви кажа, те претоварени. Даже изхвърляха куфарите, защото не можеха вакарелските височини да ги вземат с тежкия товар. И един ден минава една офицерска кола от тия с отворените гюруци – шофьор и на задната седалка двама германски офицери, минават край нас и ни гледат. А ние полуголи и те разбират веднага, че това са групи еврейски. И единият като извади един шмайзер и залегна на гюрука. Другият обаче го издърпа. Явно, че те бяха отчаяни и бягат вече. Той, ако беше пуснал поредицата, както се канеше (смее се) щеше да изтреби поне пет-шест души Това бяха последните дни преди 9-ти септември.

Ами много добре. Обикновеният народ – много добре. С изключение на някои млади момчета, бранници, някакви закачки си позволяваха по някой път. Е, преди изселването, преди да ме изселят от София из Ючбунар ходехме така, аз тръгвах вече да се прибирам и един, който го знам, ходеше с една верига от колело, той имаше работилница за велосипеди. И ме спира. Около него малчугани. Спира ме: "Защо не се прибираш?" – "Още няма девет" А малчуганите стоят. Явно, че той предварително ги е викал да го гледат. И тука (сочи лицето си) разби ми всичко. Това е как да кажа... унищожава те някакси.

А на 9-ти септември? На 7 септември разбрахме накъде отиват работите и си отидохме в Пазарджик. Брат ми беше също там, но го извикаха в София. Нямаше вече кой да те спре. Войските си тръгваха, всичко беше в движение насам-натам. И след петнайсетина дена и аз се прибрах в София. А имаше, в Пазарджик имаше страхотни митинги. Голяма радост.

Шубе нямаше. Обаче там, 27-ми полк ли беше, командира на полка го търсеха, защото той пък е командвал войниците, които преследваха по Пещера отряд "Антон Иванов". Носеха се слухове, че има още затворени. Изобщо бурни и неспокойни дни. Имаше брожение. Събираха не доброволци, а мобилизираха за фронта. Аз отидох да се пиша доброволец, но понеже не фигурирах в пазарджишките списъци на младите хора, не искат да ме приемат.

Абсолютен късмет! Защото тия момчета, които отидоха, много от тях бяха убити. Те не бяха подготвени, така ги изтрепаха. Оттам, след като се прибраха, кой ранен, кой А колко бяха убити от тия момчета, познати! На единия Мишоян му беше името, другия Сиди. Други не мога да си спомня. Но някои се върнаха живи и здрави и след това се виждахме. Съдба, всеки със съдбата си...

След Девети, вече тука, в София, търсех си някаква работа и постъпих най-напред, къде беше, май в "Партиздат" като технически редактор, уредник тогава се водеше. И все пак направихме две издания. Първото след Девети – Вапцаров има едно издание от преди 9-ти септември на "Моторни песни" – а след Девети Шмиргела, има един художник, с него работихме, той направи кориците на едно много хубаво издание. И на Маяковски едно издание направихме.

Еееее, кой не ме пита, като уредник на това издание Абе, не знам

Е, не знам, не знам. Помня, че е "нечакан" и нежелан. Нежелан. Ами де да знам, не съм видял нищо от това. Кой знае докъде е истината, откъде са вече тия работи Но питаха много. Понеже работех там по това издание и мислеха, че може би нещо Радвам се, че фигурирам като редактор и уредник там. Тогава "Партиздат" нямаше собствена печатница, печатаха книгите "Книпеграф", пет-шест печатници имаше в София. И аз имах задължението да следя процеса, набора, коригирането, как върви движението на всички тези издания по различните печатници.

(Отминава въпроса.) Това издание излезе в 1946 г. А след това, в 47-ма, постъпих във в. "Народна младеж", това беше органа на ЦК на ДМ, Комитет на демократичната младеж – бяха се събрали младежи от Земса, от "Звено" младежите, от РМС и не знам друга младежка организация И това беше органът на демократичната младеж, така се наричаше – Централен комитет на демократичната младеж. Във вестника работих до 1950 г., когато се преместихме на "Калоян" 10, на ъгъла на "Калоян" и "Съборна", в тази голяма сграда, "Командарев" се нарича. Там се преместих. А първото място, дето постъпих, беше на "Московска" 5, там е сградата на Централния архив сега.

Какви бяха хората, които работеха там? По това време става изключването от Съюза на писателите на голяма група от предишни известни писатели: Фани Попова-Мутафова, проф. Константин Гълъбов, Жана Николова-Гълъбова, изключват ги по обвинение, че са "фашистки писатели". Четиридесетина души изключват тогава, документът е подписан от Людмил Стоянов.

А! Аз не знам такова нещо. За първи път чувам за такова изключване.

В 1957-ма... Но аз съм присъствал на процеса срещу Айхман в Йерусалим в 1961 г. като пратеник на Съюза на писателите – единственият представител на печата, не само от България, а предполагам и от Източния блок, защото в Съветския съюз бойкотираха този процес. Той дълго трая, много месеци продължи.

Аз съм виждала документални кадри от тогава с Айхман, той е в една стъклена кабинка? Затворен е като животно в стъклена клетка.

Да. От двете му страни по един полицай. Обаче той е официално облечен, в бяла риза, с вратовръзка, с очила, които си сменя постоянно. Пращаха му от време на време прокурорът и адвокатите му, там той имаше немски адвокат, и му пращаха документи да ги види. Процесът се водеше в Йерусалим в Бетаам, значи дом на народа, това е преводът. Както има Софийски Бетаам, това е Еврейският културен дом. А на долния етаж, той май почти партерен беше, там беше обзаведена залата за журналисти.

Като тогава телевизори нямаше, но имаше стенен екран, голям, на който се прожектираше през цялото време залата. И имаше масички за всеки, можеш да си сложиш машинката там, можеш да си пишеш. Имаше телефонни кабини, от които можеш да влезеш във връзка, да съобщаваш новините. Можеше да влезеш и в залата, имаш пропуск. Обаче, за да влезеш отначало, когато започва ново заседание, трябва да стоиш на опашката, за да те претърсят, за жените – жени-войнички. На покрива, те са едни плоски покриви, имаше картечници. Защото смятаха, че може да се направи някоя провокация или да направят опит да го освободят, или пък да го убият, за да не говори

Нормално. Като един чиновник, който е изпълнявал заповеди, да. Това му беше тезата.

Е, не може да бъде невинен, според мене не може да е невинен. Но защитата му беше тази – че е изпълнявал заповеди стриктно, понеже се е клел във вярност, не може да бъде нарушител на клетвата. Тогава прокурорът го пита: "Добре, ако Хитлер ви беше заповядал да убиете баща си?" Той отговори: "Ами това е твърде деликатен въпрос", нещо от тоя род, аз говоря вече приблизително. – "Не, не, не, ще отговорите!" – "Ами ако бъда убеден..." – "Ами ако Хитлер ви беше убедил, че трябва да убиете баща си заради него?" – "Ами", горе-долу би приел и това. И другият момент беше, когато председателят на съда му задава въпроса: "Един милион и петстотин хиляди еврейски деца са убити.

Смятате ли, че Хитлер е бил един убиец?" А той: "Аз не мога да вникна в душевността на Хитлер" – "Не, не, вие ще трябва да ми отговорите на този въпрос." – "Господин председателю, след като вие настоявате толкова много, ще кажа, че аз ще напиша една книга, в която ще отговоря на всичко, което вие ме питате." – "Не, не, не когато напишете книга, а сега трябва да кажете: смятате ли, че преследването и убийствата на евреите са престъпление?" И той каза: "Да, да", тоест приема, че тия неща са престъпления.

Имаше и един друг момент. Беше интересно, защото аз заварих времето на неговия разпит. И в един момент, когато го разпитваха, бях се случил в залата горе, изведнъж се чува шум, викове. На другия ден от вестниците разбрах, че са го разпитвали, ако си спомням правилно, за лагера в Лодз. Някой му казва: "Там имате едно участие в убийство лично" или е присъствал. Той казва: "Не, не." И от залата някой извиква: "Не си ли бил там по това време, куче такова!?" – това е някой от присъстващите, от пострадалите. Пълна е залата с такива. Ето това беше този инцидент, който аз видях, но не разбрах.

Мога, разбира се. Един чиновник, стриктно облечен, с очила, които си сменя постоянно, за да чете, и който внимателно слуша и чака какво ще го питат, мисли какво да отговори. Това беше един изящен тип на чиновник, на изпълнителен чиновник. Който, каквото се каже – трябва да се изпълнява, тъй като за това има положена клетва. Това беше, един типичен такъв чиновник. Не искам да кажа немски, защото всички чиновници са горе-долу такива.

Изпълнителен и изряден. Изряден изпълнител.

Да. Изряден и в облеклото си.

Не беше притеснен, не беше притеснен В нормално състояние.

Следеше. Следеше всичко, за да разбере какво става. Как ще отговори – правилно ли е, неправилно ли е.

Аз само съм чувал. Чувал съм след време, по-късно, като разбрах, че апартаментите на някои, които са или махнати от София и изселени, или може би пострадали по някои процеси, са заети от такива някакви функционери Беше възмутително, като се разбра всичко това.

Никой не ги принуди. Напротив, смята се, че Георги Димитров, за разлика от другите страни, където не ги пускаха, например в Съветския съюз не можеше да се изселиш и да напуснеш. Докато тука е абсолютно легално, с багажите, каквото искаш можеш да вземеш, пътуваш. Никой от нас не е спрян. Всички се изселват. 48 000 души бяхме всичките евреи в България, 45 000 се изселват, масово. Останахме тука само убедени комунисти.

Абсолютно. Когато се създава еврейската държава в 1948 г., имаше силно ционистическо движение, тука е идвал Бен-Гурион, първият президент, сказки е изнасял. Аз не бях, но той идва и говори за идеята за отиването в Израел, ционистическата голяма идея е това. Така че изселването е главно след създаването на сегашната еврейска държава в Израел. И тия 45 000 души заминаха. Останаха тука комунистите евреи. Ние останахме с убеждението, че тука след войната социалистическите идеи ще разрешат всички национални въпроси, че антисемитизмът ще изчезне, това различие ще отпадне, ще станем една опора, нали

Ами, нищо не се е разрешило (смее се). Нищо не се е разрешило, напротив, той си съществува антисемитизмът. Така че, такова беше отиването, изселването на евреите от България. И те, в първите години много трудно им е било там, било е ужасно. Едно, че още преди 9-ти септември едни групи тука, да речем, някои евреи – испански поданици имаше, други поданици – почнаха да се опасяват като чужди поданици и започнаха да се уреждат и да си заминават там. Обаче англичаните имаха протекторат в Палестина, не ги пускаха. Има цял кораб, върнат от Хайфа на Кипър с международни евреи. Не ги пускат да слязат

Приемаха ни най-приятелски, както всички останали. Нямаше прояви на антисемитизъм и такива работи. Ние получихме сега по един медал "Иван Вазов", ето го там, по случай сто години на Съюза на българските писатели – тия, дето сме над 90-те и бившите председатели, Левчев, Кольо Георгиев

Имаше една самоцензура. Нали знаеш, че каквото искаш да напишеш, не можеш да го напишеш, някои го пишеха по-завоалирано. Аз като журналист в "Народна младеж" ходех, правех репортажи разни, виждам нещо там не е в ред – не става, не можеш да го напишеш това. Няма как.

Ужас беше! Ужас Вече се разбираше, че стават страшни неща, че набеждавания има, че измислици има А Трайчо Костов имаше много влияние, и то като един културен човек, много културен секретар на партията. Трайчо Костов искаше освен търговия и контакти със Съветския съюз, той и с Франция отвори някакви икономически връзки, оттам идва цялата работа, нали Вече беше ясно, че става жестока работата, че терорът започва да действа. Унищожаване на хора. Защото имаше и други убийства. Горуня имаше един, и него го убиха. Имаше вече такива признаци, на убийства и на смълчаване, това го имаше.

Което засилва мълчанието в книгите.

Естествено, естествено. Но самоцензурата абсолютно вървеше, нямаше как.

За Солженицин имаше събрание. Джагаров беше председател тогава (подсмихва се). И трябваше да се гласува някаква резолюция срещу Солженицин, че е клеветническа книгата "Архипелаг Гулаг" и прочее. И някои, като Валери Петров, Христо Ганев професор Гочо Гочев не знам дали, но кой друг беше който не беше член на партията, но беше член на Съюза, те не гласуваха тази декларация. И ги изключиха. Аз не бях на това събрание.

И се създаде по едно време Клуба за гласност и преустройство. Там бяха Искра Панова, (Чавдар) Кюранов Влизаше се с писмено искане, с адреса.

И аз дадох на Искра Панова, която беше там: "Запознат съм с възгледите ви, така-така, адрес, телефон" Подадох си заявлението. След време, учудих се, Евгения Иванова, бяхме в "Хисаря" в Дома на писателите и тя ми каза: "Вие имате заявление, ще ви запиша." – "Ами запишете ме" (смее се). Имаше хора, които се страхуваха. Аз не се страхувах, защото в моите квартири на "Софроний" са ставали такива събрания, че ако бяха разкрити, отивах и аз. Така че тука беше въпрос на навик, абсолютно. Една вечер Чавдар Кюранов и Искра казаха: "Може ли едно събрание?" и идват с Желев. Аз не трябваше да присъствам, между другото

Като влязоха Искра, Чавдар и Желев и един професор от Софийския университет, и той беше в ръководството на Клуба, аз ги оставих. Както и ония, един човек със смъртна присъда ръководеше събрание на "Софроний", ама в ония години, когато убиваха и бесеха. Та това ли ще ме уплаши тука (смее се).

Ей така, тук-там нещо да пробуташ, ако може, не критика, да разкажеш случка. Случи се с някой си човек, което подсказва за нещо си. Дотам. Не мога да се похваля. Не са ме преследвали за нещо написано. Не съм помислял даже. Имаше спирания, например на Христо Ганев филма, "Партизани". Има спирани пиеси. На Джагаров "Прокурорът" е спирана.

Те измислиха много, че има книги спирани. Те излизаха, но после се пишеше, че тука така или онака. После някои такива третостепенни автори се хвалеха, че му спрели книгата, ужас било, не знам какво си, чекмеджетата им били пълни. Но аз не знам чак такива страхотни книги, че да са били спрени. Защото имаше издателства все пак, ако не в едно издателство, отиваш в друго. Но имаше редактори, които, макар че виждаха тия работи, пускаха книгата. Защитаваха я.

Защо в другите соц. страни всичко протестно тръгва от писателските среди, а тука не се роди съпротива?

Знам ли защо е така. Аз не мога да виня за това някоя душевна нагласа на българския народ, но така или иначе, нямаше. Но интересното е, че все пак, доколкото имаше нещо, идваше от тия, да речем комунистически среди като Клуба за гласност и демокрация.

Тогава имаше големи надежди. Аз все си мисля за тия две големи разочарования в моя живот. Първото беше от това, което се получи уж от социализма, зрелия социализъм и прочее. И другото, след надеждите в тоя Клуб за гласност и демокрация. Това, което се получи, голямото разочарование след 1989 г. Загубени години, които погубиха много неща в духовната сфера, които бяха постигнати така или иначе при социалистическото, така наречено, общество. Не може да изключим тази намеса, партийна и прочие в изкуството, което е ужасно, но така или иначе, за духовното развитие на страната – театри във всеки областен град, симфонични оркестри във всеки областен град, научни институти и те работеха и постигаха. За съжаление, това беше погубено. Това беше второто разочарование. Вместо да се постигне нещо, загубиха се и надеждите

Моят първи разказ излезе под псевдоним "В. Бешков". В Пазарджик, където бях изселен, там написах един разказ, който се наричаше "Търговия". Имаше познати едни, които се занимаваха с кооперативно движение, то беше ляво движение. И те издаваха един вестник "Горски кооператор". Те го отпечатиха. Това ми е първият отпечатан разказ. Е, после, след 9-ти септември, 46-та, 47-ма, пишех. В 1947-ма започнаха да ми печатат разкази и в "Литературен фронт". На улица "Леге" 6 беше редакцията, Фурнаджиев беше главен редактор, Радой Ралин – редактор-уредник, тогава имаше такава длъжност. И там носех разкази, така доста разтреперан (смее се).

При Фурнаджиев отивах разтреперан, оставях разказа и после виждах, че излиза. И след това пак, още някакви разкази. Почнаха да излизат и така се събраха. Имаше една библиотека "Смяна", в 1948 г. излезе първата ми книга със заглавие "Разкази". Найо (Атанас Нейков) ми беше оформител, на корицата е неговата рисунка. И след това почнах повест, опитах роман, излезе "Отречени от закона", той е във връзка с преследването и участието в съпротивата. Седем издания имам до 2004-та, седем! Други книги имам.

Пианото отгоре се виждаше като кибритена кутийка, аз в тоя разказ съм го описал. Влизам вкъщи, отварям, но много внимателно, защото е късен час вече, да не шумя много на хазяйката, която е в нейната стая, тя беше шивачка. Обаче видях, че свети, още работи. Тя ме повика: "Как беше вечерта?", тя жадна за разговор. Аз й разказах за концерта. И не знам как стана дума, казах: "Дами, да, много в операта, парфюми" – "А, каза, аз ще ви покажа!" Отиде в стаята и донесе един флакон, шишенце за парфюм. Празно.

С една стъклена капачка. Отвори тя капачката и ми каза: "Дайте си ръката" И с тази стъклена похлупачка натисна: "Помиришете!" Аз нищо не усетих, но казах: "Ау, да! (смее се) Много хубаво!" Обаче празно. Никаква миризма не е останала. И си мислех – щом го е запазила през годините, а тя беше на възраст вече, сигурно има някакво преживяване. И разказът завършваше така: "И в стаята сякаш се появи трети човек." А в стаята имаше един бюст, на който тя слагаше ушитите рокли. Един лъскав бюст. Манекен.

Не. Нали ви казах, ние бяхме доста (смее се)

По-късно е вече късно. Там, като стане късно, няма какво да правиш. Тия хора, които при тия големи изселвания в 1948–49 г. бяха млади хора още, в силите си

Е, някой път съжалявам. Някой път съжалявам. Аз съм ходил седем пъти в Израел. В Йерусалим има един Музей на книгата, много е хубав. И вътре в кръг, като се качиш на една платформа, са изложени част от ръкописите от Кумран, чували ли сте за кумранските ръкописи? И мен такава мъка ме обзе, че не мога нищо да разбера от това Нищо! Нищо! А това е един хубав, дълбок език. Това е езикът на Библията. Това е поезия, Библията. Трябва нов превод на Библията. Поетите трябва да се заемат.

Какво съм пропуснал? Ами първо пропуснах да си завърша правото. В 1947-48 г., когато почнах да пиша "Отречени от закона", тогава разбрах, че или ще пишеш, или ще следваш, няма друг изход. И реших да пиша. А в личния живот, мисля, че не съм пропуснал нищо, като си премислям. Семейството хубаво, син, дъщеря, правнучка си имам И си казвам: Какво искаш повече? Какво повече? Имаш най-обикновеното и най-ценното, най-същественото. Мога още да ходя, да се разхождам, да работя на компютъра. Какво още?