В първия ми работен ден в работата ме въвежда по-скоро Франс, отколкото Еверт. Той е майсторът грънчар и художник, което означава, че е завършил петгодишно обучение и отговаря за студиото.

Самата грънчарница се състои от множество постройки, простиращи се от канала Хиър до Ахтером. Франс ми показва работилницата за глина, където работниците мачкат глината с крака, за да могат после грънчарите да изработят от нея чинии и вази. Оттук всеки от предметите се потапя в глазираща баня, изпича се и после се рисува.

В тази работилница работят общо десет човека, което според мен е много, но Франс очевидно не мисли така.

– Преди бяха много повече – отбелязва. – Но на шефа му се наложи да освободи голям брой работници. В момента нещата в керамичния бизнес не вървят никак добре.

– Тогава той защо ме нае? – питам.

– Оказа се, че не ни достига един художник. Обикновените керамични съдове винаги ще се търсят. Освен това на теб е длъжен да ти плаща само половината от надницата, която дължи на мъж.

Дори и до този момент да си бях позволила да изпитам известно самодоволство, че съм наета на работа като художник, тази забележка моментално го попарва. Продължавам да тътря мълчаливо крака след Франс. Всички ме наблюдават любопитно, но никой не казва нищичко. Само Квентин ми помахва. След една бърза обиколка из всички работилници Франс ме връща в работилницата на художниците и ние се хващаме на работа.

Работата не е никак трудна. Вчера им показах на какво съм способна, но се оказва, че от мен се очаква да покривам само червени керамични съдове с простички бели украси. Масата ми гледа точно към прозореца на работилницата и оттам към вътрешния двор, благодарение на което виждам, че там внезапно се появява Матиас. Четката застива в ръката ми. Франс забелязва това и проследява погледа ми.

– Това е братът на шефа – казва.

– Да, знам. Преди работех при другия им брат в Амстердам.

Франс само повдига вежди и се обръща. Пренебрежителното му отношение ни най-малко не ме притеснява. Имам си други, по-важни проблеми. И заради тях не успявам да се концентрирам в работата си. Ръката ми започва да трепери и за да не объркам някой контур, решавам да стана и да започна да стривам бои. Франс вдига изненадано глава, защото на масата ми има предостатъчно количество бяла оловна боя, обаче нищо не казва.

Продължавам да стривам нови и нови количества боя, докато той внезапно не се обажда:

– Стига толкова! Имаме достатъчно – когато сядам обратно на мястото си, добавя: – За този род неща се обръщай към Клас. Иначе губим ценно време.

– Добре – кимвам и пак хващам четката си.

В този момент вратата се отваря, на прага се появява Еверт и изрича:

– Катрин, би ли излязла за малко, ако обичаш?

Изправям се, поемам си дълбоко дъх и едва тогава тръгвам след Еверт. Той ме отвежда в малка канцелария зад магазина и, точно както подозирам, там ме чака Матиас. Приседнал на ръба на масата, наблюдава внимателно приближаването ми.

– Дошъл си да се сбогуваш значи – казвам.

– Да. Вчера се разделихме по не особено приятен начин.

– И на мен не ми се стори приятен, но нямаше как да бъде по-различен. Не мисля, че имаме какво повече да си кажем.

– Само че след година и половина ще се върна и се надявам да те заваря все още тук – казва той.

– За година и половина могат да се случат много неща – контрирам аз.

– Така е... – кимва той, приближава се до мен и погалва нежно бузата ми. – Възможно е да срещнеш друг.

– Напълно възможно.

– Възможно е също така вече да си омъжена.

– Да, и това е възможно.

– Бих предпочел да не става така.

Въздъхвам и отговарям:

– След като не искаш да се омъжвам за друг, то тогава ти се ожени за мен! А ако не искаш да го направиш, нямаш никакво право да изискваш от мен да те чакам!

– Харесва ми, когато се държиш като коварна жена! – ухилва се той. – Между другото, нося ти нещо.

За момент през сърцето ми проблясва надежда, но малкото пакетче, което той ми подава, не е в подходящата форма за това. Развързвам панделката и постепенно пред мен се разкрива гривна, обсипана със сини камъни, сини като метличина.

– Лапис лазули – пояснява Матиас.

– Великолепна е! – възкликвам и побързвам да потисна разочарованието си, като плъзвам гривната на ръката си.

Матиас ме придърпва към себе си. Устните му намират моите и ги целуват леко.

– Ще се върна – промърморва. После се обръща и излиза. А аз просто продължавам да си стоя там, където той ме остави.

Ароматът му все още се носи във въздуха около мен, все още усещам топлината на устните му по моите. Един кратък разговор, една целувка и всичките ми защити падат. Подпирам се на масата, за да не падна, и потискам желанието си да хукна след него. Потискам и рукналите си сълзи, като се втренчвам в пода и си поемам дълбоко дъх няколко пъти. Когато вдигам глава, на прага стои Еверт. Нищо не казва.

Точно когато тишината става непоносима, той изрича:

– Ако бях на твое място, не бих го приемал на сериозно.

– Така е, няма да го приемам на сериозно – отвръщам с дрезгав глас аз.