Стихотворение на Маргарита Серафимова е селектирано за Монреалската международна награда за поезия

Докато пораствах, моята търпима природа
ме склони да подам ръка на миналото
да се изправи.
Будистки храмове, бронзови камбани.

***

Зимната зора, бели диаманти,
в мрака просиява.
Вината умира.

***

Свят, живот: препускащи пушеци сняг.
Красотата, малък черен мустанг,
минава през тях.

***

Сняг се откъсва от вейка
и се пръсва във въздуха.
Живот, смърт.

Това не е поезия, Дневник.
Това е просто една проза в кратка форма, едни споделени мисли.
Ама това се издава и затова и хората не купуват.
Както и да е - медиите не обичат римите и истинската поезия, живейте си във вашия свят...

• 3 4
• Докладване

Ужас, братя и сестри. Ето го стихотворението, понеже линкчето не работи:
25 November 2016
It is morning, you look past me to the windows,
and your eyes fill with light,
your eyelashes are jewels, reflections of your inner beauty.
And I – I have the strength to not for another instant
turn my gaze away from you.
Ако може да се нарече стихотворение, според мен е по-скоро игра с нови редове на слабо време...
Това "стихотворение" никой влюбен няма да го изрецитира на любимата си, понеже не може да го запомни.
За сравнение:
"So, we’ll go no more a-roving
So late into the night,
Though the heart be still as loving,
And the moon be still as bright....."

• 2 4
• Докладване

Споделяне на мисли си е не лошо определение за поезия. И да, това е поезия, и това са стихотворения - с няколко прости и силни образа успяват да предадат усещанията на авторката за конкретни места и ситуации - а чрез тях и да намекнат за вижданията й за живота и смъртта.

• 2 0
• Докладване