Пътят минаваше покрай дълбок изкоп с руините на недостроена сграда. В пукнатините на стените растяха бурени и храсти, имаше дори няколко дръвчета и изглеждаше, че това не е строителен изкоп, а гроб на загинала сграда или разкопки на древен град.

Сам се любуваше на гледката и мълчеше; Наташа също мълчеше.

– Да – каза Сам, когато отминаха изкопа. – Невероятно. Забелязах нещо странно в страната ви. Русия е Третият Рим, нали?

– Именно – каза Наташа. – Третият. И освен това Вторият Израил. Иван Грозни го е казал. Четох го във вестника.

– Имам предвид, че ако в това название обърнем втората дума на обратно, става много интересно.

Получава се "мир", което означава и "свят".

– В Ялта – каза Наташа, – на три часа оттук с катера, има въжена линия. Тръгва от крайбрежната и се качваш с нея на планината. Там вдигали дворец някакъв, а може би музей на Ленин, не знам. И после го зарязали. Останали са само колоните и част от покрива.

Всичко е огромно – а около него огромно празно място, пълно с боклуци. Все едно някакъв запуснат храм.

Да, точно така – Третият Рим. Сам, а вие в първия били ли сте?

Сам кимна и Наташа тихичко въздъхна. После каза:

– Стигнахме. Тук се качваме.

Асфалтовата алея излизаше до дълга сграда, в която имаше магазин и някакво неизвестно какво заведение с името "Вълна", пред което се грееха на слънце две мутри с маратонки и анцузи "Адидас". Изпод навеса на автобусната спирка отсреща в Наташа и Сам се блещеха няколко кльощави южни бабички. Наташа вдигна ръка и изпод сянката на върбите до спирката се появи стара сива волга с еленче на предния капак. Наташа се наведе към прозорчето, поговори с шофьора, обърна се към Сам и кимна.

Шофьорът беше с дълги рижи мустаци, които стърчаха настрани малко несиметрично, все едно току-що е спрял да обследва нещо с тях, а в колата миришеше на бензин и презрели праскови. Волгата направи няколко завоя между ниски бели къщи, засенчени от ябълки и круши, и излезе на прашен макадам. Шофьорът натисна газта и пейзажът зад задното стъкло се скри в гъсти кълбета жълт прах – повечето влизаха през прозорците.

Сам се закашля, закри устата си с ръка и Наташа забеляза, че устните му се източват в дълга тръбичка. Като се преструваше, че вдига нещо от пода, той се наведе към предната седалка, намигна заговорнически на Наташа и є направи знак да мълчи, като вдигна пръст пред вече образуващите му хобот устни. Наташа кимна. Хоботът на Сам се изостри на върха и лесно проби гърба на предната седалка. Шофьорът трепна и изгледа малко разтревожено пътниците си в продълговатото огледалце над волана.

– Сериозно ли мислите, Сам, че ние сме Третият свят? – попита Наташа, за да отвлече вниманието на шофьора.

– Отчасти да – отвърна Сам, без да се изправя. – В това няма нищо обидно. Стига да не се обиждаме на фактите, разбира се.

– Някак си не мога да свикна...

– Ще се наложи да свикнете. Това е геополитическа реалност. Защото Русия е много бедна страна. И Украйна също. При вас... как се казваше... земята не ражда. Дори да вземем например най-плодородните почви някъде в Кубан, да речем, това е нищо в сравнение със земята, да кажем, в Охайо...

Сам го произнесе "ох-хай-йо" и звукът беше такъв, все едно можеш да го намажеш като масълце на филийка – и веднага стана ясно колко е плодородна земята в щата Охайо.

– Какъв ти Трети свят – каза с горчивина шофьорът и размърда неестествено мустаци. – Продадоха ни. Точно така, всичко продадоха. С ракетите и флота барабар. Кръвчицата ни изпиха.

– Кой да ни е продал? – попита Наташа. – И на кого?

– Знае се то кой – с уверена омраза каза шофьорът. – И на кои. Добре де, флота че го продадоха – продадоха го, ама защо и честта ни да продават...

Сам изсумтя нещо и шофьорът махна вяло с ръка и изсумтя:

– Отзад ни го нахакаха.

И млъкна.

Постепенно лицето му пребледня, а очите му, допреди шарещи нащрек, станаха мътни и безразлични. Лицето на Сам, напротив, се зачерви, все едно току-що е излязъл от банята след горещ душ. Той измъкна устните си от гърба на седалката, облегна се на своята и се усмихна на Наташа. Наташа съсредоточено мълчеше.

– Наташа, да не ви обидих? – попита Сам.

– С какво?

– Ами, с Третия свят.

– О, не, Сам. Просто като малка ме плашеха с римската цифра три. Но мен изобщо не ме е страх от нея. И нямам никаква причина да се обиждам. Аз не съм Русия. Аз съм си Наташа.

– Наташа – каза Сам. – Много красиво име. Може ли да минем на "ти"?

– С удоволствие – каза Наташа.

От двете страни на пътя се точеха лозя. Когато лозята свършиха, отляво пак се появи морето. Сам

отвори куфарчето, извади малка стъкленица, изплю в нея малко червена течност, затвори капачето и пусна стъкленицата пак в куфарчето. През това време Наташа мислеше напрегнато – дори между веждите ѝ се очерта красива бръчица. Сам я погледна, усмихна се и попита:

– Всичко окей ли е?

– О, да. – Наташа също му се усмихна. – Но си мисля за нещо. Да речем, че Първият свят – това е Америка, Япония също, и Европа евентуално. А Третият сме ние – Третият Рим, Африка и може би Полша. Кой е тогава Вторият свят?

– Вторият? – учудено попита Сам. – Хм. Не знам. Наистина интересно. Трябва да видим откъде се е взело това име. Вероятно просто няма никакъв Втори свят.

Погледна през прозореца и видя високо в небето сребрист триъгълник – може би беше делтапланът, който бе гледал от масата в ресторанта, може би беше друг, точно такъв.

– Друго не мога да разбера – каза той. – Къде отиваме?

– Да обядваме – каза Наташа.

– Вече се нахраних – каза Сам.

– Ами тогава да спрем тук – предложи Наташа. – Тук е много красиво, жив човек няма. Може да се изкъпем.

Сам преглътна слюнката си, после каза на шофьора:

– Спрете, ако обичате. Ще слезем тук.

– Ваша си работа – намусено каза шофьорът. – Само ми дайте петте долара, дето ми ги обещахте.

Волгата спря, Сам слезе и извади портфейла си.

– Матрьошки не ви ли трябват? – попита шофьорът.

– Какви? – попита Сам.

– Всякакви имам. Горбачов, Елцин.

Сам поклати глава отрицателно, подаде му петте долара и каза:

– Ако ви сърби гърбът, разтрийте го с одеколон.

Шофьорът все така намусено кимна. После обърна – волгата посипа Сам и Наташа с жълт прах – и подкара обратно.

Стана тихо. Сам и Наташа тръгнаха по лъкатушещата надолу по каменистия склон пътечка. Вървяха мълчаливо, понеже пътечката беше много тясна и трябваше да внимават къде стъпват.