Откъс от "Животът на насекомите" на Виктор Пелевин

В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Животът на насекомите" с автор Виктор Пелевин, предоставен от Издателство "Факел Експрес".
Докато пиша, не мисля за читателя, в процеса на работа не ме интересува кой ще ме чете. Книгата е моя лична творба. Всъщност аз даже ненавиждам писателството, с изключение на ония редки мигове, в които изпитвам нещо особено, което е трудно да се опише и е много по-върховно от въздействието на всякакви наркотици. Мисля, че ако си поставите за задача да сте известен писател и да пишете бестселъри, опитвайки се да угодите на вкуса на публиката, вие се лишавате от вълшебството на точно тези мигове.
Виктор Пелевин
В края на 80-те години Виктор Пелевин става известен, макар и на по-ограничена публика, като автор на научно-фантастични разкази, публикувани в списание "Химия и жизнь", което по-това време представя класиците фантасти.
Но още с първите си книги той буквално взривява руската литература и започва да бъде сравняван с Борхес, Чапек, Кафка, М. Еймис, Хемингуей, Джоузеф Хелър...
Сборникът с разкази "Синият фенер" през 1991 г. се разграбва мигновено от книжарниците, но първоначално не е забелязан от литературните критици. Две години по-късно за него авторът получава наградата "Малый Буккер", отличаваща най-интересните и актуални тенденции в руския литературен живот. А с романите "Омон Ра" (1992), "Животът на насекомите" (1993), "Чапаев и пустота" (1996) и "Generation П" (1999) става най-ярката литературна звезда на постсъветското поколение и световна знаменитост.
"Омон Ра" попада в късия списък на английската награда за преводна литература "Independent foreign fiction prize" (1994), а романът "Generation П" е включен в германската енциклопедия на най-важните за XX век 1000 книги.
"Шлемът на ужаса" (2005), преразказ на легендата за Минотавъра под формата на интернет-чат, е част от проекта "Митове" на шотландското издателство Canongate , в който участват Карън Армстронг, Маргарет Атууд, Джанет Уинтерсън, Олга Токарчук, Дубравка Угрешич, Кристин Димитрова и др.
Като преводач на книгите на Карлос Кастанеда Пелевин и досега запазва интереса си към езотеричното знание, "измененията в съзнанието" и "другите реалности", предизвикани от наркотични халюцинации и компютърния виртуален свят.
Жанровото дефиниране на текстовете на Пелевин е традиционно: разкази, повести, романи, но едновременно с това писателят прибягва към баснята, гротеската, дори вица, както и към новите форми на словесността като компютърните игри, рекламните сценарии и слогани, имиджмейкърските PR занимания и успява да съчетае несъчетаемото ‒ ирония и трогателна сериозност, демократичност и елитарност. Пелевиновото изкуство е коктейлно, в него има всичко: мит, приказка, фантастика, публицистика, философия, езотерика, история, автобиография.
Произведенията на Пелевин почти без изключение са алегории за превръщането на нереалното в реално, за нестабилността на границите между нещата, преминаването от едно състояние в друго, от един статут в друг, за опита на човека от преходното време, в което няма неприкосновени идеали и висши ценности.
Макар и със значително закъснение, вторият роман на В. Пелевин "Животът на насекомите" най-сетне излиза и на български език. Заслугата за това е на изд. "Факел експрес".
Да припомним на читателите и най-фанатичните почитатели на Пелевин у нас, че именно списание "Факел", издание на "Факел експрес", откри Пелевин за тях преди четвърт век, печатайки редица от дълбоко неизвестните му дотогова разкази, световния бестселър "Generation П" и множество други негови класически вече текстове. Едва след това в гонитбата за бърз комерсиален успех българските издателства се насочиха към произведенията от по-късния му период, някои от които критиката поставя далеч под равнището на първите му звездни литературни завоевания.
В едно обаче тя остава единодушна днес: "Животът на насекомите" е един от най-важните и органични за по-нататъшното творчество на автора романи.
Публикуван първоначално в сп. "Знамя", романът получава наградата на списанието за 1993 г. за "най-доброто художествено произведение за живота и необикновените приключения на демокрацията в Русия".
"Животът на насекомите" е остроумен, поетичен и тъжен. Определян като роман антиутопия, постсоциалистически сюрреализъм, главозамавайща фантасмагория, "пастиш" и "колаж", той е наситен с дълбоко философско съдържание, в което човешкото начало влиза в екзистенциален конфликт с абсурда, жестокостта и безсмислието на битието, показвайки ни го в неговото многообразие, вечно движение, външни и вътрешни метаморфози.
Превод от руски Иван Тотоманов
Редактор Георги Борисов
Художник Кирил Златков
Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук
Виктор Пелевин
"Животът на насекомите"
Пътят минаваше покрай дълбок изкоп с руините на недостроена сграда. В пукнатините на стените растяха бурени и храсти, имаше дори няколко дръвчета и изглеждаше, че това не е строителен изкоп, а гроб на загинала сграда или разкопки на древен град.
Сам се любуваше на гледката и мълчеше; Наташа също мълчеше.
– Да – каза Сам, когато отминаха изкопа. – Невероятно. Забелязах нещо странно в страната ви. Русия е Третият Рим, нали?
– Именно – каза Наташа. – Третият. И освен това Вторият Израил. Иван Грозни го е казал. Четох го във вестника.
– Имам предвид, че ако в това название обърнем втората дума на обратно, става много интересно.
Получава се "мир", което означава и "свят".
– В Ялта – каза Наташа, – на три часа оттук с катера, има въжена линия. Тръгва от крайбрежната и се качваш с нея на планината. Там вдигали дворец някакъв, а може би музей на Ленин, не знам. И после го зарязали. Останали са само колоните и част от покрива.
Всичко е огромно – а около него огромно празно място, пълно с боклуци. Все едно някакъв запуснат храм.
Да, точно така – Третият Рим. Сам, а вие в първия били ли сте?
Сам кимна и Наташа тихичко въздъхна. После каза:
– Стигнахме. Тук се качваме.
Асфалтовата алея излизаше до дълга сграда, в която имаше магазин и някакво неизвестно какво заведение с името "Вълна", пред което се грееха на слънце две мутри с маратонки и анцузи "Адидас". Изпод навеса на автобусната спирка отсреща в Наташа и Сам се блещеха няколко кльощави южни бабички. Наташа вдигна ръка и изпод сянката на върбите до спирката се появи стара сива волга с еленче на предния капак. Наташа се наведе към прозорчето, поговори с шофьора, обърна се към Сам и кимна.
Шофьорът беше с дълги рижи мустаци, които стърчаха настрани малко несиметрично, все едно току-що е спрял да обследва нещо с тях, а в колата миришеше на бензин и презрели праскови. Волгата направи няколко завоя между ниски бели къщи, засенчени от ябълки и круши, и излезе на прашен макадам. Шофьорът натисна газта и пейзажът зад задното стъкло се скри в гъсти кълбета жълт прах – повечето влизаха през прозорците.
Сам се закашля, закри устата си с ръка и Наташа забеляза, че устните му се източват в дълга тръбичка. Като се преструваше, че вдига нещо от пода, той се наведе към предната седалка, намигна заговорнически на Наташа и є направи знак да мълчи, като вдигна пръст пред вече образуващите му хобот устни. Наташа кимна. Хоботът на Сам се изостри на върха и лесно проби гърба на предната седалка. Шофьорът трепна и изгледа малко разтревожено пътниците си в продълговатото огледалце над волана.
– Сериозно ли мислите, Сам, че ние сме Третият свят? – попита Наташа, за да отвлече вниманието на шофьора.
– Отчасти да – отвърна Сам, без да се изправя. – В това няма нищо обидно. Стига да не се обиждаме на фактите, разбира се.
– Някак си не мога да свикна...
– Ще се наложи да свикнете. Това е геополитическа реалност. Защото Русия е много бедна страна. И Украйна също. При вас... как се казваше... земята не ражда. Дори да вземем например най-плодородните почви някъде в Кубан, да речем, това е нищо в сравнение със земята, да кажем, в Охайо...
Сам го произнесе "ох-хай-йо" и звукът беше такъв, все едно можеш да го намажеш като масълце на филийка – и веднага стана ясно колко е плодородна земята в щата Охайо.
– Какъв ти Трети свят – каза с горчивина шофьорът и размърда неестествено мустаци. – Продадоха ни. Точно така, всичко продадоха. С ракетите и флота барабар. Кръвчицата ни изпиха.
– Кой да ни е продал? – попита Наташа. – И на кого?
– Знае се то кой – с уверена омраза каза шофьорът. – И на кои. Добре де, флота че го продадоха – продадоха го, ама защо и честта ни да продават...
Сам изсумтя нещо и шофьорът махна вяло с ръка и изсумтя:
– Отзад ни го нахакаха.
И млъкна.
Постепенно лицето му пребледня, а очите му, допреди шарещи нащрек, станаха мътни и безразлични. Лицето на Сам, напротив, се зачерви, все едно току-що е излязъл от банята след горещ душ. Той измъкна устните си от гърба на седалката, облегна се на своята и се усмихна на Наташа. Наташа съсредоточено мълчеше.
– Наташа, да не ви обидих? – попита Сам.
– С какво?
– Ами, с Третия свят.
– О, не, Сам. Просто като малка ме плашеха с римската цифра три. Но мен изобщо не ме е страх от нея. И нямам никаква причина да се обиждам. Аз не съм Русия. Аз съм си Наташа.
– Наташа – каза Сам. – Много красиво име. Може ли да минем на "ти"?
– С удоволствие – каза Наташа.
От двете страни на пътя се точеха лозя. Когато лозята свършиха, отляво пак се появи морето. Сам
отвори куфарчето, извади малка стъкленица, изплю в нея малко червена течност, затвори капачето и пусна стъкленицата пак в куфарчето. През това време Наташа мислеше напрегнато – дори между веждите ѝ се очерта красива бръчица. Сам я погледна, усмихна се и попита:
– Всичко окей ли е?
– О, да. – Наташа също му се усмихна. – Но си мисля за нещо. Да речем, че Първият свят – това е Америка, Япония също, и Европа евентуално. А Третият сме ние – Третият Рим, Африка и може би Полша. Кой е тогава Вторият свят?
– Вторият? – учудено попита Сам. – Хм. Не знам. Наистина интересно. Трябва да видим откъде се е взело това име. Вероятно просто няма никакъв Втори свят.
Погледна през прозореца и видя високо в небето сребрист триъгълник – може би беше делтапланът, който бе гледал от масата в ресторанта, може би беше друг, точно такъв.
– Друго не мога да разбера – каза той. – Къде отиваме?
– Да обядваме – каза Наташа.
– Вече се нахраних – каза Сам.
– Ами тогава да спрем тук – предложи Наташа. – Тук е много красиво, жив човек няма. Може да се изкъпем.
Сам преглътна слюнката си, после каза на шофьора:
– Спрете, ако обичате. Ще слезем тук.
– Ваша си работа – намусено каза шофьорът. – Само ми дайте петте долара, дето ми ги обещахте.
Волгата спря, Сам слезе и извади портфейла си.
– Матрьошки не ви ли трябват? – попита шофьорът.
– Какви? – попита Сам.
– Всякакви имам. Горбачов, Елцин.
Сам поклати глава отрицателно, подаде му петте долара и каза:
– Ако ви сърби гърбът, разтрийте го с одеколон.
Шофьорът все така намусено кимна. После обърна – волгата посипа Сам и Наташа с жълт прах – и подкара обратно.
Стана тихо. Сам и Наташа тръгнаха по лъкатушещата надолу по каменистия склон пътечка. Вървяха мълчаливо, понеже пътечката беше много тясна и трябваше да внимават къде стъпват.