Откъс от "Животът на насекомите" на Виктор Пелевин

На живо
Брифинг за учредяването на новата партия на Ахмед Доган

Откъс от "Животът на насекомите" на Виктор Пелевин

Издателство "Факел Експрес"
Издателство "Факел Експрес"
В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Животът на насекомите" с автор Виктор Пелевин, предоставен от Издателство "Факел Експрес".
Докато пиша, не мисля за читателя, в процеса на работа не ме интересува кой ще ме чете. Книгата е моя лична творба. Всъщност аз даже ненавиждам писателството, с изключение на ония редки мигове, в които изпитвам нещо особено, което е трудно да се опише и е много по-върховно от въздействието на всякакви наркотици. Мисля, че ако си поставите за задача да сте известен писател и да пишете бестселъри, опитвайки се да угодите на вкуса на публиката, вие се лишавате от вълшебството на точно тези мигове.
Виктор Пелевин
В края на 80-те години Виктор Пелевин става известен, макар и на по-ограничена публика, като автор на научно-фантастични разкази, публикувани в списание "Химия и жизнь", което по-това време представя класиците фантасти.
Но още с първите си книги той буквално взривява руската литература и започва да бъде сравняван с Борхес, Чапек, Кафка, М. Еймис, Хемингуей, Джоузеф Хелър...
Сборникът с разкази "Синият фенер" през 1991 г. се разграбва мигновено от книжарниците, но първоначално не е забелязан от литературните критици. Две години по-късно за него авторът получава наградата "Малый Буккер", отличаваща най-интересните и актуални тенденции в руския литературен живот. А с романите "Омон Ра" (1992), "Животът на насекомите" (1993), "Чапаев и пустота" (1996) и "Generation П" (1999) става най-ярката литературна звезда на постсъветското поколение и световна знаменитост.
"Омон Ра" попада в късия списък на английската награда за преводна литература "Independent foreign fiction prize" (1994), а романът "Generation П" е включен в германската енциклопедия на най-важните за XX век 1000 книги.
"Шлемът на ужаса" (2005), преразказ на легендата за Минотавъра под формата на интернет-чат, е част от проекта "Митове" на шотландското издателство Canongate , в който участват Карън Армстронг, Маргарет Атууд, Джанет Уинтерсън, Олга Токарчук, Дубравка Угрешич, Кристин Димитрова и др.
Като преводач на книгите на Карлос Кастанеда Пелевин и досега запазва интереса си към езотеричното знание, "измененията в съзнанието" и "другите реалности", предизвикани от наркотични халюцинации и компютърния виртуален свят.
Жанровото дефиниране на текстовете на Пелевин е традиционно: разкази, повести, романи, но едновременно с това писателят прибягва към баснята, гротеската, дори вица, както и към новите форми на словесността като компютърните игри, рекламните сценарии и слогани, имиджмейкърските PR занимания и успява да съчетае несъчетаемото ‒ ирония и трогателна сериозност, демократичност и елитарност. Пелевиновото изкуство е коктейлно, в него има всичко: мит, приказка, фантастика, публицистика, философия, езотерика, история, автобиография.
Произведенията на Пелевин почти без изключение са алегории за превръщането на нереалното в реално, за нестабилността на границите между нещата, преминаването от едно състояние в друго, от един статут в друг, за опита на човека от преходното време, в което няма неприкосновени идеали и висши ценности.
Макар и със значително закъснение, вторият роман на В. Пелевин "Животът на насекомите" най-сетне излиза и на български език. Заслугата за това е на изд. "Факел експрес".
Да припомним на читателите и най-фанатичните почитатели на Пелевин у нас, че именно списание "Факел", издание на "Факел експрес", откри Пелевин за тях преди четвърт век, печатайки редица от дълбоко неизвестните му дотогова разкази, световния бестселър "Generation П" и множество други негови класически вече текстове. Едва след това в гонитбата за бърз комерсиален успех българските издателства се насочиха към произведенията от по-късния му период, някои от които критиката поставя далеч под равнището на първите му звездни литературни завоевания.
В едно обаче тя остава единодушна днес: "Животът на насекомите" е един от най-важните и органични за по-нататъшното творчество на автора романи.
Публикуван първоначално в сп. "Знамя", романът получава наградата на списанието за 1993 г. за "най-доброто художествено произведение за живота и необикновените приключения на демокрацията в Русия".
"Животът на насекомите" е остроумен, поетичен и тъжен. Определян като роман антиутопия, постсоциалистически сюрреализъм, главозамавайща фантасмагория, "пастиш" и "колаж", той е наситен с дълбоко философско съдържание, в което човешкото начало влиза в екзистенциален конфликт с абсурда, жестокостта и безсмислието на битието, показвайки ни го в неговото многообразие, вечно движение, външни и вътрешни метаморфози.
Превод от руски Иван Тотоманов
Редактор Георги Борисов
Художник Кирил Златков
Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук
Виктор Пелевин
"Животът на насекомите"
Пътят минаваше покрай дълбок изкоп с руините на недостроена сграда. В пукнатините на стените растяха бурени и храсти, имаше дори няколко дръвчета и изглеждаше, че това не е строителен изкоп, а гроб на загинала сграда или разкопки на древен град.
Сам се любуваше на гледката и мълчеше; Наташа също мълчеше.
– Да – каза Сам, когато отминаха изкопа. – Невероятно. Забелязах нещо странно в страната ви. Русия е Третият Рим, нали?
– Именно – каза Наташа. – Третият. И освен това Вторият Израил. Иван Грозни го е казал. Четох го във вестника.
– Имам предвид, че ако в това название обърнем втората дума на обратно, става много интересно.
Получава се "мир", което означава и "свят".
– В Ялта – каза Наташа, – на три часа оттук с катера, има въжена линия. Тръгва от крайбрежната и се качваш с нея на планината. Там вдигали дворец някакъв, а може би музей на Ленин, не знам. И после го зарязали. Останали са само колоните и част от покрива.
Всичко е огромно – а около него огромно празно място, пълно с боклуци. Все едно някакъв запуснат храм.
Да, точно така – Третият Рим. Сам, а вие в първия били ли сте?
Сам кимна и Наташа тихичко въздъхна. После каза:
– Стигнахме. Тук се качваме.
Асфалтовата алея излизаше до дълга сграда, в която имаше магазин и някакво неизвестно какво заведение с името "Вълна", пред което се грееха на слънце две мутри с маратонки и анцузи "Адидас". Изпод навеса на автобусната спирка отсреща в Наташа и Сам се блещеха няколко кльощави южни бабички. Наташа вдигна ръка и изпод сянката на върбите до спирката се появи стара сива волга с еленче на предния капак. Наташа се наведе към прозорчето, поговори с шофьора, обърна се към Сам и кимна.
Шофьорът беше с дълги рижи мустаци, които стърчаха настрани малко несиметрично, все едно току-що е спрял да обследва нещо с тях, а в колата миришеше на бензин и презрели праскови. Волгата направи няколко завоя между ниски бели къщи, засенчени от ябълки и круши, и излезе на прашен макадам. Шофьорът натисна газта и пейзажът зад задното стъкло се скри в гъсти кълбета жълт прах – повечето влизаха през прозорците.
Сам се закашля, закри устата си с ръка и Наташа забеляза, че устните му се източват в дълга тръбичка. Като се преструваше, че вдига нещо от пода, той се наведе към предната седалка, намигна заговорнически на Наташа и є направи знак да мълчи, като вдигна пръст пред вече образуващите му хобот устни. Наташа кимна. Хоботът на Сам се изостри на върха и лесно проби гърба на предната седалка. Шофьорът трепна и изгледа малко разтревожено пътниците си в продълговатото огледалце над волана.
– Сериозно ли мислите, Сам, че ние сме Третият свят? – попита Наташа, за да отвлече вниманието на шофьора.
– Отчасти да – отвърна Сам, без да се изправя. – В това няма нищо обидно. Стига да не се обиждаме на фактите, разбира се.
– Някак си не мога да свикна...
– Ще се наложи да свикнете. Това е геополитическа реалност. Защото Русия е много бедна страна. И Украйна също. При вас... как се казваше... земята не ражда. Дори да вземем например най-плодородните почви някъде в Кубан, да речем, това е нищо в сравнение със земята, да кажем, в Охайо...
Сам го произнесе "ох-хай-йо" и звукът беше такъв, все едно можеш да го намажеш като масълце на филийка – и веднага стана ясно колко е плодородна земята в щата Охайо.
– Какъв ти Трети свят – каза с горчивина шофьорът и размърда неестествено мустаци. – Продадоха ни. Точно така, всичко продадоха. С ракетите и флота барабар. Кръвчицата ни изпиха.
– Кой да ни е продал? – попита Наташа. – И на кого?
– Знае се то кой – с уверена омраза каза шофьорът. – И на кои. Добре де, флота че го продадоха – продадоха го, ама защо и честта ни да продават...
Сам изсумтя нещо и шофьорът махна вяло с ръка и изсумтя:
– Отзад ни го нахакаха.
И млъкна.
Постепенно лицето му пребледня, а очите му, допреди шарещи нащрек, станаха мътни и безразлични. Лицето на Сам, напротив, се зачерви, все едно току-що е излязъл от банята след горещ душ. Той измъкна устните си от гърба на седалката, облегна се на своята и се усмихна на Наташа. Наташа съсредоточено мълчеше.
– Наташа, да не ви обидих? – попита Сам.
– С какво?
– Ами, с Третия свят.
– О, не, Сам. Просто като малка ме плашеха с римската цифра три. Но мен изобщо не ме е страх от нея. И нямам никаква причина да се обиждам. Аз не съм Русия. Аз съм си Наташа.
– Наташа – каза Сам. – Много красиво име. Може ли да минем на "ти"?
– С удоволствие – каза Наташа.
От двете страни на пътя се точеха лозя. Когато лозята свършиха, отляво пак се появи морето. Сам
отвори куфарчето, извади малка стъкленица, изплю в нея малко червена течност, затвори капачето и пусна стъкленицата пак в куфарчето. През това време Наташа мислеше напрегнато – дори между веждите ѝ се очерта красива бръчица. Сам я погледна, усмихна се и попита:
– Всичко окей ли е?
– О, да. – Наташа също му се усмихна. – Но си мисля за нещо. Да речем, че Първият свят – това е Америка, Япония също, и Европа евентуално. А Третият сме ние – Третият Рим, Африка и може би Полша. Кой е тогава Вторият свят?
– Вторият? – учудено попита Сам. – Хм. Не знам. Наистина интересно. Трябва да видим откъде се е взело това име. Вероятно просто няма никакъв Втори свят.
Погледна през прозореца и видя високо в небето сребрист триъгълник – може би беше делтапланът, който бе гледал от масата в ресторанта, може би беше друг, точно такъв.
– Друго не мога да разбера – каза той. – Къде отиваме?
– Да обядваме – каза Наташа.
– Вече се нахраних – каза Сам.
– Ами тогава да спрем тук – предложи Наташа. – Тук е много красиво, жив човек няма. Може да се изкъпем.
Сам преглътна слюнката си, после каза на шофьора:
– Спрете, ако обичате. Ще слезем тук.
– Ваша си работа – намусено каза шофьорът. – Само ми дайте петте долара, дето ми ги обещахте.
Волгата спря, Сам слезе и извади портфейла си.
– Матрьошки не ви ли трябват? – попита шофьорът.
– Какви? – попита Сам.
– Всякакви имам. Горбачов, Елцин.
Сам поклати глава отрицателно, подаде му петте долара и каза:
– Ако ви сърби гърбът, разтрийте го с одеколон.
Шофьорът все така намусено кимна. После обърна – волгата посипа Сам и Наташа с жълт прах – и подкара обратно.
Стана тихо. Сам и Наташа тръгнаха по лъкатушещата надолу по каменистия склон пътечка. Вървяха мълчаливо, понеже пътечката беше много тясна и трябваше да внимават къде стъпват.