Неизвестни ръкописи на Иван Хаджийски
Неизвестни ръкописи на Иван Хаджийски излязоха в книгата "Откъде започнахме ние" /издателство "Рива"/. Съставител на томчето е Тони Николов, който е открил ръкописите. В предговора философът и редактор на портала "Култура" Тони Николов описва находката:
"Машинално извадих избелелите страници от плика, прелистих ги и тогава – на втория или третия лист – погледът ми попадна на обратната страна на листа, напечатан върху бланка от кантората на Иван Хаджийски, адвокатъ, ул. "Царъ Асенъ" 11.
Просто не повярвах на очите си! Спомням си как бавно наредих неномерираните листчета на масата и на гърба на едно от тях отново съзрях името на Хаджийски. А на друго – "Битъ и душевностъ на нашия народъ" – изписано с големи букви, като заглавие.
И вече на края на третия ръкопис – "Откъде започнахме ние" – зад слепнали страници и защипан с телчета пасаж видях изписаното на пишеща машина име: Иванъ Хаджийски.
Наистина не беше за вярване: цели три ръкописа на Хаджийски (при това неизвестни?), след като от десетилетия изследователи проучват и най-малкия ред, останал от бащата на българската социология, издирвайки къде ли не пропадналата трета част на неговия шедьовър – "Бит и душевност на нашия народ"."
"Дневник" представя книгата с предоставения от съставителя откъс:
Из "Образ и сравнение"
Както виждаме, несполучливото сравнение вреди най-много с несъответните асоциации, с вредните посоки, които дава на вниманието, като вместо да подсилва основния образ, затуля го, смущава го. Тази вреда се чувства особено при дългите Омировски сравнения.
Един автор иска да изрази пустотата, настанала в душата на една изоставена жена. Дава тази жена привечер, зад потъмнелите от падащия мрак прозорци, и казва нещо подобно: "В душата й бе тъй глухо и пусто, като в стая, където е имало шумно пиршество, гостите са си отишли, светлините са угаснали". Това сравнение е нарушило всички изисквания за съответствие между новия образ и образа на сравнението. Първото сравнение е разностилно – вместо да разширява картината на описвания предмет, то ни препраща в един свят от представи, който няма нищо общо с основния образ. "Зала за пиршество, гости, пиршество" будят асоциации и чувства, които вместо да засилят образа на самотната, тъгуваща жена, го пръскат. Ако е имало нужда от сравнения, те е трябвало да се вземат от миналия живот на тази жена, както е направил Даскалов /С примери от книгата на Ст. Ц. Даскалов "Магдина чука" - подзаглавието на "Образ и сравнение" - бел.ред./, за да изрази мъката на дядо Генко пред срутената си къща.
Прочее, един съвет към всички пишещи:
Да се стремят да изхвърлят от съзнанието си думите "като" и "сякаш", за да ги употребяват само на място. Когато напишат една страница и я препрочетат, да задраскат всички сравнения, почващи с "като" и "сякаш", за да проверят не са ли излишни. От това произведението само ще спечели.
Нека свърша тези редове с няколко думи за изразното маниерничене. То представлява най-злокачественото нарушение на правилото за обективната правдоподобност на образа. Това са чисто и просто изразни идиотизми. За голямо съжаление това маниерничене, под влиянието на един криворазбран повик – повече образност! – се стреми да се наложи като литературен стил. С прояви на това нетърпимо маниерничене са пълни писанията и на най-добри иначе автори. И вместо образността на едно произведение да се дири в пълното възсъздаване на детайлите на действителността, тя се дири в разни сравнения и уподобявания, които вместо да отразят действителността, я изопачават по един нетърпим и идиотски начин.
Това маниерничене наистина дава образи, но тези образи нямат нищо общо с изобразяването на действителността.
Могат ли крясъци да се изплискват, поглед да пъпли, коптор от тухли да има широки рамене, вик да прошуми като буца пръст, вятър да има кокали? Всички тези образи толкова се различават по предметно съдържание и по асоциативни тежнения, че поставянето им в единство нарушава всички правила на изобразяването.
С тези кратки бележки исках да обърна внимание върху някои технически страни от изразното майсторство, без да се спирам на останалите въпроси, които поставя проблемът за художественото възсъздаване на действителността. Те по-скоро поставят въпроса, защото неговото цялостно разрешение е задача на специалистите литературоведи.