Може ли писането да промени нещо? Да. Дълбоко вярвам в това. Без тази вяра не бих успявал, не бих могъл да пиша. Разбира се, съзнавам всички ограничения, които поставят пред нас обстоятелствата, ситуациите, историята и времето. Затова моята вяра, макар и дълбока, не е абсолютна, не е сляпа.

В какво се изразява главното ограничение? В това, че писането само рядко, в изключителни случаи, влияе на хората и на хода на историята пряко, радикално и незабавно. Въздействието на писаното слово е по-скоро косвено, а може би дори на пръв поглед, в първия миг – невидимо, незабележимо. Защото е необходимо време то да стигне до съзнанието на възприемащия, време, за да почне да формира това съзнание, да го променя и едва по този заобиколен път да влияе по-късно на нашите решения, нагласи и действия.

Дали писането може да промени нещо решават не само авторите, но преди всичко възприемащите, читателите, тяхната чувствителност и доверие в словото, тяхната готовност и желание да реагират, да отговорят на полученото слово. Значение има също така контекстът, в който словото попада и е възприемано, атмосферата на средата, климатът на времето, състоянието на господстващата култура. Често това са обстоятелства, които могат да отслабят и дори да унищожат ценността и силата на написаното, върху които авторът – създателят на текста – няма някакво особено влияние.

Обаче въпреки тези пречки и бариери аз съм уверен, че писането може да променя, и то да променя много. Казвам това въз основа на опита на мнозина мои колеги, които рискуваха живота си, а понякога дори отдаваха живота си, та със своята работа и писане не само просто да информират за това, което става в света, но и с тази информация да променят заварената действителност, да демаскират злото, да оздравяват ситуацията, да правят света по-човешки.

Ще дам пример, един от многото. Руанда от 1959 г. бе страна на систематично повтарящи се племенни и кастови кланета, за които светът не знаеше, защото десетилетия наред в тази страна не бяха допускани журналисти. Аз самият, живеейки в съседна Танзания, се опитвах няколко пъти безрезултатно да се добера там. Едва писането за масовите кланета през 1994 г. събуди световното обществено мнение и от тогава Руанда за пръв път в нашата история престана да бъде място на кървави и масови вътрешни разчиствания на сметките.

Именно това писане – разобличаващо и обвиняващо, а често просто информиращо – имаше важно участие в ликвидирането на концентрационните лагери, в свалянето на множество престъпни режими от рода на диктатурата на Пол Пот, Мобуту, Амин и Дювалие. И именно защото писаното слово е могло винаги да промени много, то е било в течение на векове страшилище за всяка авторитарна власт, която се е борела с него по всички възможни начини.

Оттук – включването на книгите в забранителните списъци на църквата, оттук – изгарянето на книгите на клади, оттук – принуждаването на писателите да емигрират, осъждането им на смърт. Всъщност не бихме могли да си представим учебник по всеобща история, в който да няма глава за това, как писаното слово под формата на предавани от ръка на ръка позиви, тайни издания, нелегален печат и неузаконени издателства е влияело на резултата от водещите се обществени и политически борби.

Когато питаме: "Може ли писането да промени нещо?", си мислим най-често, че става въпрос за положителна, за благоприятна промяна, за по-добър свят. Но нека не забравяме, че писането може също да се старае да промени света към по-лошо, да допринася за увеличаването на злото, на омразата и агресията. Такава функция изпълнява винаги писането в духа на фанатизма и ксенофобията, фундаментализма и расизма, например книги от рода на Протоколите на Сионските мъдреци или Mein Kampf на Хитлер.

Мисля, че въпросът за връзката между писането и промяната, за това, дали такава връзка съществува и какъв характер може да има, е много важен и актуален. Добре е, че го задаваме днес, когато действителността подлага литературата на поредното изпитание. Този въпрос се поражда от безпокойството за резултатността на нашите писателски действия, за самата стойност на писането.

Защото, от една страна, виждаме огромното разпространение на писаното слово – има все повече книги, списания и вестници, – а едновременно с това забелязваме колко зло има в този свят и как количеството на проблемите и конфликтите на нашата планета по-скоро расте, отколкото намалява. Оттук и скептицизмът на мнозина творци, оттук често и неверието в смисъла на нашето писане.

Умът на съвременния човек е наводняван от думи, поради което те бързо губят стойност и сила, все по-малко ни говорят, а все повече ни дезориентират, изчерпват и мъчат. Обаче това излишество, това свръхпроизводство не бива да ни обезкуражава. Литературата винаги е поемала върху себе си отговорността.

От хиляди години е съпътствала живота на поредните поколения, често променяйки го към по-добро, и днес нищо не я освобождава от това задължение. Напротив – трудното време, в което живеем, ни повелява да говорим с особена сила и вяра: да, писането може да промени нещо към по-добро, макар и с малко, но все пак може.