Криста Бел, певица: Искам да направя разговорите за смъртта по-лесни
Музикалното присъствие в новия сезон на "Туин Пийкс" беше голямо, но една личност имаше най-много участие в трудните за интерпретиране епизоди: изпълнителката Криста Бел като енигматичната агент Тами Престън.
За следящите проектите на Дейвид Линч, тя всъщност не е ново име. Песента й Polish Poem закрива (засега последния пълнометражен филм на Линч) Inland Empire, а по-късно той е съавтор и продуцент на дебютния й албум This Train (2014). Двамата имат още музикални изяви, а веднъж пред IndieWire режисьорът я определя като "най-красивото извънземно, което съм виждал". Творческият й път е нетипичен от самото начало – като актриса тя прави дебюта си в китайския Once Upon a Time in China and America (1997) с Джет Ли, а повече от десетилетие дели първите й изяви в музиката от пробива й.
Турнето към новия албум We Dissolve включва и концерт в България: на 17 ноември в Sofia Live Club, по покана на "Аларма". Билетите за концерта са в системата на E-Pay.bg
Къде сте в момента и какво слушахте последно?
В дома на майка ми в Остин, Тексас. Последната песен, която слушах, беше Pills на St. Vincent, а преди това пуснах на майка ми последния си сингъл, Undertow. За голямо щастие, тя го хареса, а това се случва рядко, тъй като е професионална певица и е доста взискателна. За щастие, песента премина теста. Благодаря, мамо.
Първите ви музикални изяви датират още от 90-те години, когато музикалната индустрия е съвсем различна от тази в настоящето. Имаше ли моменти на объркване къде стоите в цялостната схема и дали това, което правите ще намери публика?
Разбира се, дори моментите на объркване и паника продължават и сега. Ако имаш десет фенове, ти се иска да имаш 50. Ако станат 50, искаш да са 500. Сега музиката има потенциала да стигне до всички онлайн, но е малък шансът наистина да го направи заради многото съдържание. Малко преди появата на We Dissolve, имах колебания дали той ще резонира с хората, които започнаха да ме слушат покрай Дейвид Линч. В музиката, а и като цяло в изкуството, винаги има страхове за преодоляване. Част е от процеса. А променящата се природа на музиката днес просто допълва драмата.
Голяма част от актьорите и актрисите, асоциирани с "Туин Пийкс", остават свързвани със сериала завинаги, независимо какво са правили преди или след него. Опасявахте ли се, че той може едновременно да ви помогне, но и да навреди?
Мисля за преживяването единствено от позитивната му страна. То внася един нов контекст около мен, една различна тежест, но не мисля, че тя може да наклони везните на едната или на другата страна. Все пак тези, които ме откриват като музикант заради "Туин Пийкс", не биха могли да ме открият иначе. Дори и да ме свързват основно с ролята, все пак музиката ще е излязла напред. Получава се връзка, която не би могло да я има по друг начин.
Наследявате гробищно пространство и веднъж казвате, че "освен музиката, другата ми голяма страст е да нося повече осъзнатост около края на живота". Какво ви провокира да гледате на темата за смъртта от по-различен ъгъл?
Успявам да бъда близо до смъртта по един по-спокоен начин от другите. Когато например майката на някой приятел почине, често ми се обаждат, за да поемам детайли от подготовката за погребението, които обикновено предизвикват дискомфорт. Не съм сигурен защо, но например моята майка е същата – тя често отива в хосписи, където пее на умиращите. Била съм до трима близки, точно преди те да си тръгнат. Намирам тези преживявания за невероятен подарък. Когато започнах да се грижа за гробището, това допълнително улесни отношението ми към смъртта. Най-вече защото ми даде мисия: да науча хората, че има и алтернативен начин да се гледа на тези процеси и да направя разговорите за смъртта по-лесни.
Това ще бъде първия ви концерт в София. Подхождате ли различно към местата, които все още не сте посещавала?
Това е като първите срещи. Ще се опознаем без да имаме предишен опит един с друг, само взаимните си фантазии. Винаги е забавно да видиш каква е всъщност истината...
Дейвид Линч има една мисъл: че творецът не бива да страда и трябва цялото страдание да се остави на героите. Споделяте ли я?
Колко интересна мисъл! Не съм особена убедена, че успявам да правя тази разлика между живота и музиката си. Но със сигурност това е цел, към която бих искала да се стремя.