Как стана така, че за да бъдеш поет през ХХ век, трябва задължително да си изкушен от всички разновидности на песимизма, сарказма, горестта и съмнението? В този смисъл малко нещо се е променило от моята младост до ден днешен – и в края на това столетие. Може би нещо е станало в последните десетилетия, негативът е получил толкова широко разпространение, че поетите биват догонени от обикновения минувач на улицата. На младини ми се струваше абсурдно всичко, което се случваше на нашата планета с целия кошмар, който не можеше да свърши добре и завърши в действителност с бодливата тел на концентрационните лагери и газовите камери.

Възпитаник на полските романтици, търсех причините за контраста между откритото бъдеще на романтиците и нашето бъдеще, водещо само към катастрофа. Днес си мисля, че не са важни причините за очаквания апокалипсис, не е важно от какво е предизвикано безпокойството, има значение само особеното състояние на ума, което открива поводи за отчаяние, почyвствани почти ex post.

За момент ще си позволя да посоча американски примери. За страна, чиито Отци основатели са привърженици на Просвещението, Уолт Уитман не е бил аномалия. При него бъдещето е така открито, както и във Века на Разума и Века на Ентусиазма. Но около две десетилетия след неговата смърт всичко се променя. Поетите експатрианти ненавиждат настоящето и бъдещето, извръщат поглед към миналото.

Трудно ще видим някакво утре в The Waste Land на Т. С. Елиът, а където няма утре, има само морализаторство. Cantos на неговия приятел Езра Паунд благодарение на умствения хаос, на който са свидетелство, вече съдържат реакционен политически избор. Доброволният изгнаник на брега на Пасифика Робинсън Джефърс, враждебно настроен към обществото, създава своя представа за героичен "антихуманизъм", където няма място за измерения от бъдещето. Той казва:

Да отбележим също

колко бързо цивилизацията се изражда и завяхва; как

най-добрите черти, пророческата дарба, човечността и безкористното

уважение към истината умират рано; как най-тъжното настъпва после.

(Техеран, из книгата "Двоен топор")

Съвсем иначе, бих казал диаметрално противоположно, мотивираното How! на Алън Гинсбърг е удивителен завършек на Уитмановия стих, прославящ откритото бъдеще. Но този път той е отчаяние, защото човек е затворен в оглупяващата цивилизация, в капана без изход.

Много трудно е да се отдели самият факт, отнасящ се до загубата на надежда, от причините, които или се посочват от авторите, или се разпознават от критиците. Предполагам, че този факт не е илюзия, затова ще се въздържа от интерпретацията му. По същата причина едновременно посочвам примери, които на пръв поглед въпреки мрачния колорит нямат нищо общо помежду си.

Дочувам възражение, има го и у мен. Та нали това е век на надеждата, заради нея са умирали, в нейно име са сеели смърт и тя е придобивала формата на революция, имаща за цел да замени враждебната власт на парите с монопола и планираното стопанство на държавата. Отвесната посока, когато през последните столетия човек обръщаше очи към небето, беше заменена с хоризонтално направление, т.е. винаги пространственото въображение на човека се превръща от временна скàла за придвижване "нагоре" в движение "напред", станало цел на марксизма.

Руската революция събуди навсякъде енергия и големи очаквания. Особено възприемчиви към обещанията за нов свят и нов човек се оказаха учените, художниците и литераторите, заради което тежки изпитания очакваха и тяхната надежда. Гражданската война в Испания породи острата дилема пред тях: ако си против фашизма, трябва да си с нас. Ако си пък с нас, одобрявай тоталитарния терор.

Тази дилема се повтаря и досега. Дълго живях в Париж и можех да наблюдавам отчаяните опити на френските ми колеги по четка и перо да опазят вярата си в скорошното осъществяване на целите на Историята въпреки очевидните факти.

Всичко това може би свидетелства за неизтребима надежда. Да, но поезията е къде по-достоверен свидетел от публицистиката и ако нещо не се потвърждава от по-задълбоченото й ниво, може да се усъмним, че не е автентична. Възгледите на авторите не са, както знаем, полезен ключ към техните творби. Понякога дори са в противоречие с тях. Какво от това, че толкова творци от нашето столетие са се изказвали в полза на революцията, щом човек в произведението им не е представен като личност, достойна за извършваната трансформация, а по-скоро като дървеница, както е озаглавена една от пиесите на Маяковски.

Оправдавали са този черен образ, като се позовавали на първото и главно изискване – да бъде той критикът на капитализма. Обаче например у Бертолт Брехт язвителността и презрението до такава степен са същност на пиесите му, че ясното съзнание, което уж е способен да придобие човек, напомня хипотетично спасение, описано от някои християнски автори, всъщност любуващи се на греха.

Може да се каже, че нечовешкият живот в условията на пазарна икономика отговаря за мрачния образ на човека в литературата и изкуството. Защото Бертолт Брехт си остава преди всичко писател от Ваймарската република, от която се излюпва хитлеризмът, а в живописта неин портретист е Георг Грос. Но от 1917 г. е изминало вече доста време, за да намерим и малко оптимизъм в поезията на страните, наричани социалистически.

Доколкото възгледите на поетите често не съвпадат с онова, което излиза изпод перата им, реториката понякога минава за поезия, дори временно я замества. След революцията в Русия Маяковски пише поразителна по своя размах реторика. Но истината живее не в нея, а в тихо произнасяните стихове на Осип Манделщам и Анна Ахматова, която още в дореволюционна Русия е намерила потвърждение за мрачните предчувствия на Достоевски. Тя пише, че "... омският каторжник / разбрал е всичко и му сложи кръст".

Поезията в страните, оказали се в резултат на Втората световна война в съветска орбита, също никак не потвърди радостните обещания. Примерът с Полша е различен. Там иронията и сарказмът са изчистени до крайност, а парадоксът е в това, че поезията е бунтарска и поради това жизнена. Така че, струва ми се, не грешим, ако в поезията на нашето столетие дочуваме преди всичко минорна интонация. Подозирам, че пишещ в друга тоналност поет би бил обявен за старомоден и обвинен, че живее в рая на глупците.

Едно е да пребиваваш в чистилището на съмненията и съвсем друго – да обичаш това място. Някои състояния на духа не са нормални в смисъл, че се обръщат против реалните, съвсем не илюзорни закони на човешката природа. Човек не може да се чувства добре, ако съзнава, че не бива да се движи напред по права линия, защото навсякъде ще попадне на стена, принуждаваща го да свие настрани и да се върне в точката, от която е започнал, т.е. да се върти в кръг. Но с осъзнаването, че поезията на ХХ век свидетелства за сериозни нарушения при възприемането на света, правим първата крачка към самолечението.

С други думи, иде реч за утвърждаване на дистанцията спрямо някои позиции, доста разпространени в нашето столетие, за акта на недоверие към навиците, които вече не забелязват. Ако охотно се изследват езикови структури, присъщи на отминал исторически период, за да се определи степента им на влияние върху целия начин на мислене, защо да не се отнесем с подозрение и към нашето столетие?

Посочените от поетите причини трябва леко да се вземат в скоби, поне докато не успеем да ги разгледаме заедно с други, по-рядко споменавани. След като напомних самолечението, трябва да добавя, че нищо не гарантира идейната равносметка, което означава, че то може да се случи и в известна степен да го признаем за обосновано.

Може да се рискува с предположението, че унилостта в поезията на нашето столетие е нараствала постепенно и за да се открият истинските й причини, ще се наложи да се обърнем отново към ХІХ век. Съвременният поет си дава сметка, че модерната поезия има собствена история, свои родоначалници, герои и мъченици. Не е случайно, че Бодлер, Рембо и Маларме бяха французи – раждането на тяхната поезия съвпада с време, когато френският продължава да е език на европейската култура.

Новата поезия се поражда от дълбокия вътрешен конфликт на тази култура, от сблъсъка на диаметрално противоположните философии и начини на живот. През 1848 г. приключва Векът на Ентусиазма и започва Векът на Прогреса. Това е часът на победоносния научен мироглед, на радостното посрещане на нововъведенията, на триумфалното шествие на техниката. Но вече съществува подземието и подземието знае, че прекрасната ябълка я прояжда червей. Гласове на подземието са Достоевски и Ницше, предсказали настъпването на онова, което наричат "европейски нихилизъм" .

В своята поезия бохемата прокламира несъгласие, като се старае да противопостави на простосмъртните еснафи другата, собствена скáла на ценностите, дори другото облекло, делейки хората на избраници, достойни за достъп до тайнствата на изкуството, и на обикновени консуматори на хляб. Най-съществено е отлично формулираното от френските символисти убеждение, че скáлата на ценности, подкрепяна от правилно мислещите граждани, е вече мъртва, че фундаментът й – религията – е прояден отвътре и че изкуството изпълнява нейните функции като единствено вместилище на сакралното.

Символистите определят идеята на стиха като автономно, самодостатъчно цяло, което вече не разказва за света, а съществува вместо света.

Поезията на ХХ век наследи основния спор между бохемата и bourgeois, филистера, а това не бива да се забравя. Това не е най-добрата подготовка за посрещане на действителността, която става все по-грамадна, с всяко десетилетие все по-грозна и се изплъзва на разума. Наследството на бохемата засяга тълкуването на някои черти от модерната и постмодерната поезия, толкова различни от писаното в името на великата надежда.