Бернар-Анри Леви

17 април 2008

[]

Франция е страна, по-малко светска, отколкото си го признава, и не е никак лесно, когато си израсъл в неведение, да устоиш на съблазните на християнството, което е наоколо ти като въздуха, който дишаш – а въздухът в тези случаи заема, естествено, цялото празно пространство: Паскал например, прекрасните картини в музеите, музиката на Бах, но не само, за която Чоран казваше, че Господ u дължи "всичко"; катедралите, имената на селата, паметниците на националния роман, добродетелите и греховете, този "национален роман", който можете да четете и да препрочитате както си искате – в основата сивсичко в него остава същностно свързано с християнската религия.

Спомням си между другото смайването и детското си отчаяние, когато един ден на тротоара пред лицея в навечерието на Коледа се намесих в един весел разговор за подаръците, които всеки очакваше, и страшно възбуден, споменах трактора "Тепаз", който си бях пожелал. Най-добрият ми приятел, ама наистина най-добрият (днес блестящ парижки корпоративен банкер, не съм го изгубил от поглед, виждаме се от време на време, но колкото и да е странно, никога не повдигнах пред него този въпрос, както и пред никого другиго), ме погледна учудено и без да има лоши намерения, без да иска умишлено да ме нарани, най-чистосърдечно възкликна: "И ти ли ще получиш подаръци? Не е възможно!

Нали си евреин! Евреите не празнуват Коледа!". И пред покрусената ми физиономия всичките ми съученици избухнаха в смях, чиято жестокост усещам до ден днешен, петдесет години по-късно, и която ми припомня патетиката на една въображаема християнска религия, неизбежната участ на семействата, решили от Коледа до Великден и от Великден до Петдесетница да играят докрай, до пълния u абсурд, играта на същинската Франция.

Но не е и това.

Ситуацията беше по-парадоксална, отколкото би могло да се заключи от тази случка.

Нещата се усложняваха и ставаха направо сатанински, защото родителите ми бяха също горди хора и желанието им да скъсат, да нямат нищо общо със Своите, методичното им отричане от юдаизма, начинът, по който наричаха "горкичкия" всеки спазващ традицията евреин, затънал в суеверията си, както и дълбокото им неразбиране на "Завръщането", обявено в "Завет Божи", бяха странно свързани при тях с желязното им презрение към онези, които слагаха в общо взето позорната категория на "срамните евреи".

Кои бяха срамните евреи?

Това бяха евреите, които понижаваха глас на масата, когато произнасяха думата "евреин".

Това бяха евреите, които бяха сменили имената си по време на Съпротивата и бяхазапазили след края на войната новите си имена.

Това беше аптекарят, братовчед на Жак Дерида, когото споменавам в "Комедия" и който беше много шик с прекалено силно колосаните си бели престилки, със синовете си, членуващи във Френската федерация по водна топка, със своето проточено "Госпоожо баронесоо", с което се обръщаше към една от съседките ни.

Това бяха семействата, в които е задължително на петнайсет години да имаш смокинг.

Това бяха свръхделикатните и добре възпитани евреи, които внимаваха да не кажат или направят нещо, което би тласнало приятелите им към проява на лош вкус, като например някоя антисемитска забележка.

[]

Мишел Уелбек

26 април 2008

[]

Що се отнася до мен, по която и линия да тръгна в собственото си семейство и колкото и назад да стигна, не откривам нищо, което да е поне малко свързано с някаква религиозна традиция. Затова пък откривам

известна комунистическа вяра, ако можем да я наречем така. Случвало ми се е да прочета в пресата, че "съм отгледан от баба и дядо комунисти". Това е едновременно много вярно и много невярно.

Баба ми и дядо ми не бяха чели нито Маркс, нито Ленин, нито каквото и да било друго от този род. Дори не бяха чели Морис Торез1 и никак не съм сигурен, че са хвърляли, макар и бегъл, поглед върху изборната програма на Партията. Но гласуваха за комунистите, това да, на всички избори, и аз дълбоко се съмнявам някога и да са помисляли да гласуват за нещо друго. В техния случай ставаше дума именно за онова, което наричат "класово гласуване".

Подобна вяра, незахранена от интимна връзка съссъответната литература, е крехка и при баща ми, щом забогатя, щом се почувства "декласиран", тя изчезна за миг; като се замисля, никога не съм го виждал да проявява истински, искрен интерес към какъвто и да е политически въпрос. Става малко страшничко, защото с моята персона стигаме до второ поколение абсолютни атеисти – не само религиозни атеисти, но и политически.

В този му стадий в атеизма няма вече нищо радостно, героично или освободително, той не е придружен от никакъв антиклерикализъм, в него няма никакъв активизъм. Той е нещо студено, отчаяно, изживяно под формата на чисто безсилие; бяло, непроницаемо пространство, в което напредваш мъчително, една вечна зима.

И после това усещане, непрекъснато и изхабяващо, че си някакъв неопределен органичен агрегат, чиито настройки много скоро ще се разпаднат.

И никакъв "дионисиевски смях" за разтуха; философията на Ницше днес ми се струва излишна провокация, безвкусна шега.

[]