Околният пейзаж сияеше с цветове сякаш не от този свят, непринадлежащи на природата: очертанията на дърветата бяха неоново жълти, пътят – никотиново оранжев, колата – в свръхестественото зелено от филмите на ужасите. Завър тях ринга и изострих фокуса на млечнобелите изображения. Наистина нещо примигваше, но не беше полицейска лампа. Беше нещо много по-зловещо: голямо космато животно, от чиито лапи... капеше нещо... Може би бяха откъснати? Светлината излизаше от устата му, в която бе втъкнат предмет, подобен на електрическа крушка.

Колата, която се оказа пикап с високо шаси, прожектор- ни лампи на покрива и подсилена решетка, форсира право към входа на църквата. В последния момент обаче сви по тесен път, който я заобикаляше, отдалечавайки се от мен, към другия край на гробището. После внезапно удари спирачки и задницата ѝ се завъртя, а двигателят се задави или изключи. Четири-пет секунди тишина и след това тряс, рязък звук като от трошене на стъкло.

Щом чух този звук, знаех, че никога няма да го забравя. Пикапът запали отново и грамадните му гуми засвистяха върху черния лед, плюейки камъни и кал. С гръм и трясък той потегли обратно по пътя, сред мътните кълбета ледена мъгла, и се изгуби.

Стоях неподвижен, объркан, питайки се каква бе моята роля във всичко това. Каквото и да бяха изхвърлили, не беше моя работа. Прибрах телескопа в кутията, като внимателно си гледах в краката докато се връщах към своя микробус фолксваген, открадната таратайка, която невинаги палеше. Забоботи от първия път. Подкарах с угасени фарове до края на алеята пред църквата.

Поне минута седях там с ръце, вкопчени във волана, гледах чистачките и слушах как металът стърже по стъклото. Дъждът се стичаше по предното стъкло и се вкоравяваше. Преместих плъзгача на размразителя на най-силната степен. Загледах се в ръцете си, които сякаш бяха чужди. Измъкнах изпод седалката бутилка шестнайсетгодишно "Талискър" и допих каквото беше останало. Поредното залитане, поредното кривване от пътя.

Направих обратен завой и поех обратно към гробището, като чух как дъното задра при удара в алеята под лош ъгъл. При образувалия се на завоя коловоз включих на дълги: от едната страна сред мъглата се издигаха папури като огромни хотдози, набучени на шишове; от другата – десетина надгробни плочи, килнати настрани и проядени като ред развалени зъби. Черните коренища и ластари около тях бяха посребрени. Върнах назад и рязко завъртях волана. Ето го. Нещо потънало в заснежената канавка: бледокафява маса. Слязох, за да го разгледам отблизо.

Беше увито в тъкан, подобна на зебло, и овързано с червен канап – като коледен подарък. Дрога? Пари? Не смятах да го развързвам, за да разбера повече – докато не чух нещо, въздишка или полугласен стон. Животински или човешки, не се разбираше.

Смъкнах се по стръмния бряг на канавката с пламнала глава и разтуптяно сърце. Под снега имаше кора от лед, трошлива като маслена бисквита, и аз хлътнах до коленете. Оказа се не канавка, а клоака. Но краката ми изтръпнаха съвсем леко, когато обувките ми се напълниха с ледена вода. Измъкнах ги от черната тиня и с труд направих няколко крачки, разбивайки с крака леда, от който се носеше остра смрад на гнилоч – на торфена кал, блатни треви и животински фъ кии. Учуди ме колко е тежка тинята, какво усилие се иска, за да местиш краката си, все едно ходиш с пранги. Не бях газил в кал от детската градина насам.

Хванах червения канап с една ръка и го задърпах с все сила, която не беше голяма; залитнах, а вързопът почти не помръдна. Изглежда потъваше в лепкавото блато, сред тръс тиките и гнилоча, и аз потъвах с него. Имах чувство, че някаква ръка тегли обувките ми надолу. Запънах единия си крак във вкаменен дънер, наподобяващ крокодил от епохата на гущерите, затеглих с две ръце и усетих как вързопът помръдва. Инч по инч го извлякох сред пльокащите мехури до по-сухо място.

Теглех и дърпах канапа като бавноразвиващо се дете, като човек, който не е чувал за възли. Дори го захапах, все едно се опитвах да срежа стомана с ножици. Върху лицето ми се сипеше студен дъжд, смесваше се с потта ми, пареше ми на очите. Не можеше да няма по-лесен начин... С премрежени очи видях нещо розово да се подава от една цепнатина в чувала. Палец? Лакът? Сграбчих здраво зеблото и го раздрах от горе до долу.

След като си избърсах очите с вледенен юмрук, видях нещо, от което дъхът ми секна, нещо, което малцина ще видят. В течение на три-четири удара на сърцето времето спря; увиснах в силовото поле на ужаса, от който костите ми се вкамениха, а мускулите ми омекнаха.

Внезапно по вените ми потече някакво тайнствено естествено вещество, нещо, което ми подейства като дефибрилатор. Вдигнах вързопа, все едно беше възглавница, и го понесох към микробуса, а заледеният чакъл хрущеше пронизително под краката ми. Фаровете осветяваха платното с хладна флуоресцентна светлина, от която червените петна по него лъщяха като черни. Капки изпускаха пара, падайки върху снега.

Пред мен се размърда сянка и аз замръзнах. Движеше се бавно, като насън, към тресавището. Пълзеше. После спря и се втренчи в светлината – не в светлината от фаровете, а в тази на пълната луна – с очи, бляскави като смарагди. Завъртя глава насам-натам, простена тихо и после продължи да се влачи беззвучно, вдигайки във въздуха дългата си опашка. Затворих очи. Вторичните образи – пак ли се започваше? Отворих очи и съществото и луната ги нямаше.

С ускоряващ се пулс и все по-муден мозък отворих непохватно задната врата на микробуса и стоварих вътре под- гизналия вързоп. Недей да цапаш с кръв тапицерията, и без това достатъчно си се накиснал. Включих лампата на тавана, при което пръстите ми оплескаха всичко, до което се докоснах, включително и един спален чувал, който още не бях използвал.

Добре, къде е полицейският участък?

Полицията ли? Какво щях да им кажа? Че съм намерил обляно в кръв дете – впрочем, господин полицай, аз влязох нелегално в страната, бягам от обвинение в отвличане на дете. И разни други неща. Точно така, алкохол подушвате. В полицията ще трябва да дам официални показания, с име и адрес. Риболов в мочурище в Квебек – как го измислих това? Благодарение на дългогодишен опит в правенето на грешки – думи на баща ми. Ами болница? Чух още един приглушен стон.

– Всичко ще се оправи – излъгах.– Само се дръж... – Гласът ми трепереше, и сам го чувах. – Ще те закарам в... – Сред заплетените кичури съзрях лицето на детето – бяло и мокро като мляко, с ужас в очите, какъвто дотогава бях виждал само насън.

Вледеняващият дъжд тегнеше над всичко, изтърканите ми гуми едва извлачиха микробуса през първия хълм. И напълно забуксуваха на втория, въпреки двете атаки на първа скорост и една на задна. Заседнал под наклон насред пътя, аз запримигвах с аварийните, макар на мили околовръст да нямаше никого. Преброих до десет и видях как фаровете ту показват, ту скриват изкривена зелена табела HÔPITAL 8 KM, с насочена нагоре към небето стрелка.

Криволичейки се върнах на задна в подножието на хълма и спрях на чакълен кръстопът с друга табела: CHEMIN SAISONNIER (Сезонен път (фр.). Б. пр.). Свих вдясно и карах безразсъдно може би три-четири мили – прекосих железопътна линия, по която не беше минавал влак от Втората световна война насам, минах по мост от дървени трупи, на който пишеше UTILISEZ À VOS RISQUES ET PÉRILS(Използвайте на собствен риск (фр.). Б. пр.) – и поех към хижата, която бях взел под наем.

Чистачките стържеха пред очите ми, заслепяващ скреж покриваше задното стъкло и прозорците, гумите поднасяха. Капакът, пристегнат с въже за бънджи, подскачаше на всяка дупка.

Лампите в хижата не светеха, както и тези в една къщичка на петдесетина метра оттам. Завъртях ключа и моторът продължи да се дави и да кашля още половин минута. Оставих светнати дългите, насочени към стълбите пред входа.

Вече на ръце с детето, чиято глава се люшкаше като на кукла, се сетих, че трябваше най-напред да отключа. Под- прял неудобно тялото на стената, пъхнах ключа, превъртях го и отворих вратата с крак. Запрепъвах се в тъмното към продъненото легло, макар да знаех, че е глупаво, че единствените ми чаршафи ще подгизнат в червено. Стоварих там тялото, като едва не го изтърсих на пода. Ако още не беше умрял, сега вече е.