Откъс от "Роман за името" на Людмила Миндова
В рубриката "Четиво" "Дневник" представя откъс от "Роман за името" на Людмила Миндова, предоставен от издателство "Изток- Запад". Читателите на "Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук.
Людмила Миндова е родена в Русе. Завършва гимназия в родния си град, а специалност "Славянска филология" в Софийския университет, където по-късно защитава дисертация върху хърватския барок. Автор е на поетичните книги "Блус по никое време" (2009), "Тамбос" (2014) и "Животът без музика" (2016), както и на литературоведските "Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма" (2011) и "Другата Итака. За дома на литературата" (2016). Преводач е на художествена литература от бившето югославско пространство. Поезията й е превеждана на различни езици и е включвана в няколко антологии на световната поезия.
В "Роман за името" темите за спасението на българските евреи, за бомбардировките над София през Втората световна война, за комунистическия терор и концлагери, за така наречения възродителен процес, както и за продължението на всичко това в съвременността, се разглеждат през съдбата на няколко личности, които на собствена кожа плащат за грешките на общността.
РОМАН ЗА ИМЕТО
Колко години са минали от деня, в който сестра ти ти каза, че напускат България? Че са подали документи за зелени карти и ако ги одобрят, заминават. Първо уроци за опресняване на английския и френския. После цялата онази трескава подготовка и чакането. После окончателният отговор, че получават зелена карта. И накрая – медицинските изследвания. Всички – сестра ти, зет ти и двете деца – трябваше да минат през тези прегледи, за да е потвърдено, че нямат заболявания, заради които не биха имали право да заминат. Обикаляхте клиниките заедно. Как пък все трябваше да е в такива мрачни дни като днешния?
- Какво искаш сега? Правим го заради децата. Не искам да живеят в страна, в която се слуша навсякъде чалга, в която се крещи и псува, в която всеки си бута носа в чуждия живот и лелките не спират да зяпат от балконите и прозорците си, за да слухтят какво става навън, коя с кого е излязла, коя с какво се е облякла, аууу, купила си е нова чанта, аууу, боядисала си е косата А в същото време когато някой вика за "Помощ!", тогава изведнъж всички пердета се оказват спуснати и никой нито чул, нито разбрал, нито видял. Не искам и аз докато се усетя един ден да стана точно такава – да вися по пейките и да обсъждам хората или да се тюхкам, че всичко е отвратително и нищо не мога да направя.
- И аз не искам да живея в такава държава Разбирам те Но от това не ми става по-добре.
- Ами тогава се замисли и ти.
- Да, да Мисля
Така и не си преставала да мислиш за това през всичките тези години. Днес обаче едно, утре друго, вдругиден – трето. Така и не се реши. "Чакай сега да приключа с това, ооо, чакай сега с онова" Постоянно си намираше оправдания, а в същото време понякога ставаше наистина нетърпимо. Грубиянщината по улиците, агресията навсякъде, униженията, обидите Защо не замина? Не замина, просто защото не беше възможно всички да заминат. Когато прочете "Нощ в Лисабон", разбра защо не замина. Ето как започваше тази велика книга на Ремарк:
"Параходът се стягаше за път, като че ли бе Ноевият ковчег по време на потопа. Той беше Ноев ковчег. Всеки кораб, който през тези месеци на 1942 година напускаше Европа, бе Ноев ковчег. Америка беше Арарат, а стихията нарастваше с всеки ден Който оттук не успееше да стигне обетованата земя Америка, бе изгубен. Той трябваше бавно да гине сред джунглата на отказаните входни и изходни визи, недостижимите разрешения за работа и за пребиваване, лагерите за интернирани, бюрокрацията, самотата, чуждата страна и потресаващото всеобщо равнодушие към съдбата на отделния човек — неизбежна последица от война, страх и мъка. По това време човекът не бе вече нищо; един редовен паспорт — всичко."
С какво по-различна беше Европа в края на този век, само шейсетина години след събитията, които описва романът на Ремарк? – питаше се. – Да не би сега на човека от Източна Европа да му е по-лесно? Да не би сега хората да не се делят на едни с редовни паспорти и други без? На хора, които имат пари да си платят билета за парахода, и на други, които нямат? Къде е разликата? Хитлер е мъртъв, Сталин е мъртъв Стената падна. Закриха концлагерите. Поне това. И откакто ги закриха, сега вече на свобода всички живеем като в доброволно изградени затвори. Махнаха бодливата тел и сега почти няма балкон и прозорци по първите етажи в градовете, които да не са покрити с яки решетки. Къщите ни са затвори. Всички граждани на тази нещастна държава са под домашен арест. Без военен режим всички се съобразяват с вечерния час. Ако замръкнеш случайно навън, въобще не е сигурно, че ще се прибереш жив. Но и вкъщи не се знае дали ще останеш жив. Колко случаи само на хора, нападнати от крадци в домовете им, както спят Полицаите вдигат ръце и казват "Оправяйте се! На нас ни забраняват да направим каквото и да било. Използват ни като живи мишени". Криминалните престъпници бяха пуснати на свобода и използвани ловко от една престъпна власт, която беше открила, че идеално може да ги използва срещу своите граждани. Днес политическите опоненти не са затваряни по лагерите – те стават жертви на нападения по улиците, на грабежи, на уж случайни катастрофи, на битови скандали. Стават жертви и на послушни медии, които по поръчка бълват компромати срещу всеки, който си позволява да противоречи на властта. Да не остане и едно име неопетнено. На всекиго да се измисли порок. Да бъде подигран, оплют, направен за смях Стават жертви и на мизерията – съкращавани от работа, прехвърляни на по-ниски длъжности, подчинявани на далеч по-неграмотни от тях шефове и още по-неграмотни управници, също като през комунизма, с орязвани заплати, когато изобщо имат заплати, с неизплатени осигуровки Ровещи по кофите за боклук "Да се оправят както могат. Какво искат? Нали искаха демокрация – на им демокрация! Нали искаха свобода – на им свобода!"
Ако сега трябва да се върнеш назад и отново да помагаш на сестра си да претегли куфарите, да преминеш до нея и децата отново през всичко, какво ще направиш? Вероятно същото, освен може би с единствената разлика – няма да мрънкаш чак толкова и да гледаш кисело. Но човек не може да знае какво ще стане в бъдещето и затова се притеснява, затова сърцето му е свито, затова мрънка.
Тогава, преди толкова години, не знаеше и друго. Ако го знаеше, може би щеше да направиш всичко възможно да заминеш и ти. Да видиш, че тази държава е убита заедно с всичките й граждани по най-жестокия начин, по който можеш да си представиш.
Четеш за това в книгата на бай Азиз Азизоглу със спомени на българските турци, преминали през Белене. Тези хора, които не са знаели за колко време са там, дали костите им няма да изгният, дали няма да бъдат изгорени живи, както се било случило с другите преди тях, през 50-те години, така че дори в средата на 80-те още се виждали следите от пушека, останките от човешка лой Тези хора, които до един са чували нощем плача и виковете, достигащи през преградата на времето до тях, воя на хората, които също са били захвърляни там без съд и присъда Тези хора, които също са имали роднини, майки, бащи, братя, сестри Хора, които са научавали за смъртта на своите близки по най-мъчителен начин, подхвърляли са им телеграмите с тъжните вести като на кучета Тези хора, които в целия този ад и въпреки всичко са успявали да запазят човечността си, да помогнат на онзи, който не издържа, да го вдигнат духом, да плачат с него, а после да го накарат да се разсмее Тези хора, които са правели и невъзможното, за да върнат към живота оня, който е решил да си сложи края, да се обеси – защото не са спирали да вярват, че адът не може да продължава вечно, че не може безкрайно да продължи кошмарът и затова онзи, който е готов да умре за свободата и името си, не трябва да умира като страхливец Тези хора, които на брега на "хубавия, син Дунав", на острова, който е можел да бъде не ад, а рай, са обявили гладна стачка до смърт, ако не бъдат освободени, ако не бъде признато правото им на име, на собствено, лично, човешко име Тези хора, които в крайна сметка се бяха оказали прави – защото след гладната им стачка този чудовищен лагер е закрит, лагер, в който само през 50-те години на ХХ век от общо 11 000 души са убити 9 000 и дали числата са повече или по-малко едва ли е най-важното, щом на всички тях им е било отнето правото на име, щом костите им са били пръснати без гроб, щом техните близки са ги чакали с години да се върнат вкъщи и са тичали след всеки подобен силует на улицата, припознавали са се, плачели са без глас, а когато накрая се примирявали със загубата, тогава не им оставало друго, освен да прочетат заупокойна молитва за своите близки само наум и тайно, без свещеник, без равин, без ходжа Какво значение има точната бройка, ако в тази малка държава вероятно почти не е имало семейство без повод за постоянен траур и щом затворените през 80-те години български турци в лагера "Белене" са настръхвали дори само при мисълта че са на място, което не спира да кънти от предсмъртни стонове
Няма го вече лагерът "Белене". Няма го. Сега вече има музей в Белене, почита се паметта на жертвите, създадена е фондация Няма го "Белене", но защо тогава гражданите на това крайдунавско градче изгониха с такова ожесточение католическия свещеник Паоло Кортези, който се опита да съживи паметта и на чист български каза "В Белене умря България, умря справедливостта"? Нямаше обаче в сърцето на този човек място за мъст. Той не говореше на своето паство като пред мъртъвци. Напротив – усмихваше се, играеше си с децата, учеше български заедно с тях. "Бъдете като децата!" В един момент обаче бежанската вълна от близкия Изток заля и България и отец Паоло приюти при себе си сирийско семейство от Дамаск. Най-обикновено семейство – мъж, жена и техните деца. Не ислямски терористи. Не такива, които взривяват влакове, обществени сгради, самолети и оставят след себе си безброй невинни жертви. Не убийци. Най-обикновено семейство, бягащо точно от това – от кланетата, от публичните екзекуции, от убийците. Не бяха се замислили новите възмутени християни и граждани на Белене за това. Не бяха чували за свети преподобни Йоан Дамаскин, който бил родом също от Дамаск, от знатно и богато семейство, и чието рождено име било Мансур ибн Сарджун ат-Таглиби, но се прочул из цял свят не с него, а с приетото християнско. Останал в историята на мъдростта като Йоан от Дамаск, като боговдъхновения, който спасил Църквата от толкова мощната по негово време ерес на иконоборството и заради това включително бил обявен за един отците на Църквата Не се сетиха и за приказките на Шехеразада и за това колко от нейните герои са точно от този чуден град. Ееех, Дамаск, Дамаск... Ееех, Белене, Белене
Дали отец Паоло е чувал за страшната история, за която откакто ти прочете, не си на себе си? Чувал е сигурно, няма как да не е. В последно време той прави много повече за запазването на паметта, отколкото всички официални български лица, взети заедно. Което не е и чудно. На власт в България са наследниците на комунизма и те нямат и най-малко желание за комунистическите концлагери да се говори. Гласовете на малцината българи, които си позволят да отворят дума за това, са заглушавани, обгръщани в мълчание или в най-добрия случай пускани като плоча на бързи обороти. Някой да си спомня днес за филма на Малина Томова "Гори, гори, огънче" – първият филм, който отвори болната тема за "възродителния процес"? Спомнят си приятелите на тази поетеса, чийто огромен талант и сърдечност със сигурност са достойни не само за споменаване във фейсбук по повод датите на раждането и смъртта й. Някой да е чувал за радиопиесата на Силвия Чолева "Името, твоето име" – също произведение, което само преди две години напомни за срамния процес на комунистическата българска държава срещу нейните граждани от турски произход? Защо за такива произведения, които са ценни не само с дързостта си да напомнят за срама, а и със своите художествени решения, защо за тях се мълчи? Защото почти трийсет години след падането на Стената българското изкуство продължава да се ослушва за "ръководната линия на Партията"?
Ама моля ви се, какво изкуство, свързано с Белене? Изкуство срещу фашизма – ОК, цял свят го прави, дъвче и предъвква, повтаря едно и също, банализира, докато от глупост не си издигне на власт нов фашизъм. Срещу комунизма обаче не, не и не, това не минава, на Запад обичат Мао, а ние сега обичаме Запада И какво значение има, че в Белене били смазвани човешки съдби?! Нас това не ни засяга
А в Белене са били смазвани и християни, и евреи, и мюсюлмани, и хора от всякаква вяра. И антикомунисти, и разочаровани комунисти. Смазвани са заради самата им вяра. Заради вярата им в живота. Докато не я изгубят напълно, докато не свършат веднъж завинаги.
Преди да освободят българските турци от концлагера, надзирателите им ги привиквали един по един, за да си разменят по няколко думи с тях за последно. Черпели ги кафе. Повечето отказвали, но надзирателите били настоятелни. До кафето, вместо сладки, имало и по три хапчета. Три хапчета с три различни цвята – бяло, зелено, червено. Надзирателите подканяли всеки един да изпие хапчетата.
- За какво са тези хапчета? – питали.
- Витамини, за укрепване - отговаряли.
Излизали на свобода политическите опоненти, поемали с пълни гърди първата си глътка на свобода. Да дишаш с пълни гърди – какво блаженство! Само след броени дни обаче един по един тези хора започвали да оклюмват, да им се вие свят, да им призлява, да повръщат, да не могат да стоят на краката си. Бяло-зелено-червено. Бяло-зелено-червено. Бяло-зелено-червено. Нямало тогава все още мобилни телефони, за да се питат един друг какво става, защо се чувстват толкова зле. Свободата ли така зле им понася? Една голяма част от тези хора си отишли. Така и не се разбрало от какво. Умирали все около четирийсетия ден. Прежълтявали, телата им се обезводнявали, изсъхвали и накрая умирали. Някои оцелели. Тези, които после ще разкажат, ще си спомнят, че след кошмарните дни и нощи, когато си мислели, че вече си отиват и мъките им най-накрая ще свършат, изведнъж с последни сили отивали в банята и започвали да повръщат. От устата им с трясък пред тях падало нещо, подобно на твърдо сварено яйце. На всичките. После се успокоявали, заспивали спокойно и на следващия ден изведнъж им светвало пред очите. Когато после сравнявали спомените си, разбрали. Всички те били изпили трите хапчета, сложени до кафето. Бяло-зелено-червено. Трикольорът на смъртта. Бяло-зелено-червено. Трикольорът на смъртта. Бяло-зелено-червено. Трикольорът на смъртта. Бяло-зелено-червено. Трикольорът на смъртта. Бяло-зелено-червено. Трикольорът на смъртта. Бяло-зелено-червено. Трикольорът на смъртта. Бяло-зелено-червено. Трикольорът на смъртта.
Трудно е да се живее в държава, която си е позволила да извърши всичко това. Да е попитала случайно тази държава своите граждани дали са съгласни националните й символи да бъдат използвани за убийство? Да се е замислила поне малко за последствията? За това, че след такова нещо да си българин е срам, дълбок срам и погнуса? Надявали са се да не се разбере? Да остане скрито-покрито?
Няма такова нещо. Не е възможно. Впрочем след падането на Стената най-напред хукнаха на Запад точно те – тези, които убиха България. Хукнаха през глава, с прословутите си "куфарчета", създадоха си офшорки, станаха западняци. Не отидоха в бившия Съветски съюз. Предадоха се на "вражеския империализъм". После оставиха да си тръгнат и другите. Позволиха им. От тях да мине Който успял, успял
А тук? Тук навсякъде само следите от тези три хапчета И един държавен герб, опропастен и обърнат като в сатанински ритуал наопаки.