Още щом немската войска превзе Прага, в някои квартали започнаха да говорят, че трябва да изпратят свръхестественото творение на равина Льов, прочутия из целия град Гòлем, в безопасност – в изгнание. Пристигането на нацистите бе съпроводено от слухове за изземване, експроприация и плячкосване, особено на юдейски артефакти и свещени предмети. Най-големият страх на неговите тайни пазители бе, че Гòлемът щеше да бъде опакован и откаран да украси някоя културна институция или частна колекция в Берлин или Мюнхен.

Двама млади и любезни германци с отворени на четири очи и бележници вече в продължение на почти два дни си бяха врели носовете около Староновата синагога, под чийто покрив според легендата се криеше заспалият от векове защитник на гетото. Бяха казали, че са заинтересовани учени и нямат официална връзка с Райхспротектората, ала никой не им бе повярвал. Мълвата говореше, че определени високопоставени партийни членове в Берлин били ненаситни изследователи на теософията и тъй наречения окултизъм. Та изглеждаше така, сякаш оставаха броени часове до мига, когато щяха да открият заспалия безметежен сън Гòлем в огромния му чамов ковчег и да го изземат.

Сред пазителите му имаше известна съпротива срещу мнението да изпратят Гòлема извън страната, дори това да бе за негова закрила. Някои твърдяха, че тъй като изначално бил направен от тинята на Вълтава, щял чисто физически да започне да се разпада, ако го отдалечели от родния му климат. Други пък, които имаха склонност към историята и подобно на останалите историци по света се гордееха със своя уравновесен и здравомислещ усет за перспектива, твърдяха, че вече векове наред Гòлемът бе оцелял след нашествия, бедствия, войни и погроми, без да го намерят или измъкнат, та препоръчваха да не се прибързва с реакцията на поредните временни несгоди за чешките евреи.

Имаше и трети, действително, малцина, които, щом ги притиснеха, си признаваха, че не искаха да изпращат Гòлема далеч, защото дълбоко в своите сърца таяха детинската надежда, че някой ден великият враг на ненавистниците на евреите и обвинителите, че те проливат детска кръв, ще бъде съживен, за да се бие отново в мига на отчаяна нужда. В крайна сметка обаче надделя гласът в полза на преместването на Гòлема на сигурно място, за предпочитане в някоя далечна и неутрална страна, но такава, в която все пак живееха и евреи.

И точно тогава един от членовете на тайното общество, което имаше връзки сред пражките фокусници, предложи името на Бернард Корнблум като човек, на когото можеха да разчитат да осъществи бягството на Гòлема.

Бернард Корнблум беше Ausbrecher, илюзионист, чийто специалитет бяха номерата с измъкване от усмирителни ризи и белезници, същите, с които бе станал известен Хари Худини. Корнблум се бе оттеглил неотдавна от сцената ‒ в крайна сметка беше поне на седемдесет, ‒ за да се установи в Прага, своя втори дом, където да изчака неизбежното.

Неговият застъпник разказа, че бил родом от дълбоко почитания от европейските евреи град Вилнюс – за който се знаеше, че населението му е известно не само със своята твърдоглавост, но и с това, че приютява хора, симпатизиращи на гòлемите и благоразположени към тях. Освен това Литва официално бе в неутралитет и хората говореха, че всякакви щения, които Хитлер хранеше по неин адрес, били отхвърлени в тайно споразумение към пакта Молотов-Рибентроп. Ето как Корнблум бе надлежно призован, измъкнат от стола край масата за покер в игралната зала на клуба "Хофцинзер", където почти бе пуснал корени, и отведен до тайното място за срещи на обществото – "Паметници Фаледер", в една барака зад залата с изложени надгробни плочи.

Обясниха му естеството на задачата – Гòлемът трябваше да бъде измъкнат тайно от скривалището му, съответно подготвен за път, а после извозен от страната, без да привлича внимание и пренесен при симпатизиращите им контакти във Вилнюс. Необходимите официални документи, като товарителница и митнически разрешителни, щяха да бъдат осигурени от влиятелни членове на обществото или от техни високопоставени приятели.

Бернард Корнблум веднага се съгласи да приеме поръчката. Макар подобно на много от фокусниците да бе професионално невярващ и да благоговееше единствено пред Природата ‒ Великия илюзионист, Корнблум същевременно бе съвестен евреин. Отегчен и нещастен, откакто бе излязъл в пенсия, когато го бяха призовали, всъщност бе обмислял може би неблагоразумното си завръщане на сцената. Независимо от това, че живееше в относителна бедност, Корнблум отказа щедрото възнаграждение, предложено му от обществото, и постави само две условия ‒ да не разкрива никому плановете си, както и да не приема ничии непоискани съвети или помощ. Завесата щеше да остане спусната през цялото време, докато траеше номерът, и щеше да се повдигне едва когато този подвиг бе осъществен.

Тайното общество реши, че в известен смисъл това му условие не само криеше известно очарование, а и бе благоразумно. Колкото по-малко знаеха за подробностите, толкова по-лесно щяха да отрекат, че знаят нещо за бягството на Гòлема, ако ги разкриеха.

Корнблум си тръгна от "Паметници Фаледер" – мястото не беше много далеч от квартирата му на улица "Майзел" и на път за вкъщи умът му вече бе започнал да извива и огъва арматурата на здравия и изящен план. През деветдесетте години на миналия век във Варшава той бе принуден да води престъпния живот на обирджия и мисълта да отмъкне Гòлема от настоящото му местообитание, без никой да усети, пробуждаше лукавите стари спомени за светлината на газените фенери и откраднатите скъпоценности.

Всичките му планове обаче се измениха, когато влезе в преддверието на сградата, където живееше. Портиерката надникна от жилището си и му каза, че в стаята му го очаква един млад мъж. Хубав младеж, додаде тя, любезен и добре облечен. Разбира се, тя по обичая си щяла да накара посетителя да изчака на стълбите, но ѝ се сторило, че разпознава един от бившите ученици на господин Професора.

Ако човек си изкарва прехраната, флиртувайки с бедствията, той неизменно развива черногледо въображение, способността да очаква най-лошото – дарба, която често не се различава от ясновидството. Корнблум веднага се досети, че неочакваният му посетител е Йозеф Кавалир и сърцето му се сви. Още преди месеци беше чул, че момчето напуска рисувалното училище, за да емигрира в Америка, явно се бе случило нещо лошо.

Когато възрастният му учител влезе, Йозеф се изправи, притиснал шапка към гърдите си. Носеше нов на вид костюм от приятно ухаещ шотландски туид. По заруменелите му бузи и невероятното внимание, което отдели, за да не удари главата си в ниския, скосен таван, Корнблум разбра, че момчето е доста наквасено. А и вече не беше момче, сигурно бе почти на деветнадесет.

‒ Какво има, синко? – попита Корнблум. – Защо си тук?

‒ Не съм тук – отвърна му Йозеф ‒ блед, луничав младеж, с черна коса и голям нос, който сега изглеждаше някак сплескан, а раздалечените му сини очи бяха една идея по-оживени от сарказма, за да могат да минат за замечтани. – На влака за Остенде съм – и с престорено театрален жест погледна часовника си, макар че на Корнблум му се стори, че това изобщо не бе преструвка. – Току-що минах през Франкфурт, разбирате ли.

‒ Добре.

‒ Да. Семейството ми пропиля цялото си състояние. Всеки, когото трябваше да подкупят, бе подкупен. Банковите ни сметки са опразнени. Продадоха застраховката на баща ми. Бижутата на майка ми, сребърните прибори. Картините. Голяма част от хубавите мебели. Медицинските инструменти. Акции. Бонове. Всичко това, за да подсигурят мен – късметлията – да се озова във влака, разбираш ли? Във вагона за пушачи – и издуха въображаем облак дим. – Префучавам през Германия, на път за "добрата стара Америка" – завърши той с носов американски изговор.

На Корнблум му се стори, че акцентът му бе доста приличен.

‒ Мило момче

‒ И всичките ми документи бяха наред, "няма грешка, железни".

‒ Разрешителното за напускане на страната? – попита с въздишка Корнблум, защото за изминалите няколко седмици бе чувал за много такива откази в последния момент.

‒ Казаха, че ми липсвал печат. Един печат. Отвърнах, че е невъзможно. Всичко беше както трябва. Един помощник-секретар по разрешителните за напускане на страната ми го беше изготвил. Показах им го.

‒ Но?

‒ Отвърнаха, че изискванията били променени "същата сутрин". Получили нареждане, телеграма от самия Айхман. Свалиха ме от влака в Егер. На десет километра от границата.