Възхитата от тъгата

Монолог за онова, което не знаехме: че смъртта може да бъде толкова красива

После, когато научихме повече, започнахме да ми¬слим какво да правим. Как да се спасим? Сега сме се при¬мирили с мисълта, че това няма да стане за година или две, а след много поколения, почнахме мислено да се връщаме назад, да обръщаме страница след страница...

Това се случи в нощта на петък срещу събота... Су¬тринта никой нищо не подозираше. Изпратих сина си на училище, мъжът ми отиде до фризьорския салон. Пригот¬вях обяда. Мъжът ми се върна скоро... Върна се с думите: "В атомната има някакъв пожар. Има нареждане да не се изключва радиото". Забравих да кажа, че живеехме в При¬пят, недалеч от реактора. Досега пред очите ми е ярко¬малиновата светлина, реакторът сякаш светеше отвътре. Невероятен цвят.

Това не беше обикновен пожар, а някак¬во сияние. Красиво. Ако оставим настрана всичко остана¬ло, беше много красиво. Нищо подобно и на кино не бях виждала, с нищо не можеше да се сравни. Вечерта хора¬та се изсипаха на балконите, който си нямаше, отиде при приятели, познати. Ние бяхме на деветия етаж, прекрасно се виждаше. По права линия са три километра. Изкарва¬хме децата, вдигахме ги на ръце: "Виж! Запомни!". И това бяха хора, които работеха на реактора... Инженери, ра¬ботници...

Имаше и учители по физика... Стояха в черния прах... Разговаряха. Дишаха. Наслаждаваха се. Някои бяха пропътували десетки километри с коли, велосипеди, за да го видят. Не знаехме, че смъртта може да е толкова кра¬сива. Но не бих казала, че няма мирис. Не е пролетен или есенен мирис, а нещо съвсем друго, и мирис на пръст не беше... Не...

Дращеше в гърлото, а сълзите сами напираха в очите. Не спах цялата нощ и слушах как съседите отгоре тропаха, те също не спяха. Нещо местеха, чукаха, може би са си събирали багажа. Облепваха прозорците. Потиснах главоболието с цитраном. На сутринта, когато се разви¬дели, се огледах наоколо, не съм го измислила нито сега, нито преди, а тогава го почувствах: нещо не е наред, нещо се е променило. Съвсем. В осем часà сутринта по улици¬те вече ходеха военни с противогази. Когато видяхме по улиците войниците и военната техника, не се изплашихме, напротив, успокоихме се. Ето, армията е дошла на помощ, всичко ще бъде наред. Нямахме си и понятие, че мирният атом също убива... Че е можело целият град да не се събу¬ди оная нощ... Под прозорците се носеше смях, свиреше музика.

Цял следобед по радиото съобщаваха да се готвим за евакуация: ще ни отведат за три дни, ще изчистят, ще про¬верят. Сякаш и сега чувам гласа на диктора: "евакуация в близките села", "не вземайте домашните животни", "събе¬рете се пред входовете". На децата казаха задължително да вземат със себе си учебници. Мъжът ми все пак сложи в чантата документите и сватбените ни снимки. А един¬ственото, което взех аз, беше един газен шал, в случай че времето се влоши.

От първите дни почувствахме, че сме чернобилци, че вече сме отхвърлените. Страхуват се от нас. Автобусът, с който пътувахме, спря през нощта в някакво село. Хората спяха на пода на училището, в клуба. Нямаше къде да се свием. И една жена ни повика при себе си: "Елате, ще ви постеля леглото. Жал ми е за момченцето ви". А другата, която беше до нея, я дърпаше: "Ти си луда! Те са зараз¬ни". Когато се заселихме в Могильов и синът ни тръгна на училище, още първия ден влетя вкъщи с плач...

Сложили го заедно с някакво момиченце, а то не искало, защото той е радиоактивен, ако седиш с него, може да умреш. Синът ми беше в четвърти клас и така се случи, че в класа си той беше единственият чернобилец. Всички се страхуваха от него, наричаха го "лампичка", "чернобилски таралеж"... Изплаших се, че така бързо му свърши детството.

Отдалечавахме се от Припят, а насреща ни се дви¬жеха военни колони. Бронирана техника. Беше страшно. Неразбираемо и страшно. Но не ме напускаше чувство¬то, че всичко това се случва не с мен, а с някого другиго. Странно чувство. Самата аз плачех, търсех храна, място за спане, прегръщах и успокоявах сина си, а отвътре имах – даже не мисъл, а някакво непрестанно чувство, че съм просто зрител. Че гледам през прозореца... Че виждам ня¬кого другиго...

Едва в Киев ни дадоха първите пари, а с тях нищо не можеше да си купиш: хиляди хора бяха вдигна¬ти от родните им места, всичко беше изкупено, изядено. Много хора получиха инфаркти, инсулти – направо там, по гарите, в автобусите. Мен ме спаси мама. За дългия си живот неведнъж е оставала без дом, без собствено имуще¬ство. За пръв път я репресирали през трийсетте години, взели ѝ всичко: кравата, коня, къщата. Втория път – по¬жар, само мен, малката, ме е изтръгнала от огъня: "Трябва да го преживееш – утешаваше ме. – Нали сме живи".

Спомних си... Седяхме в автобуса. Плачехме. Един мъж на първата седалка на висок глас ругаеше жена си: "Глупачка такава! Всички са си взели поне някакви вещи, а ние се натоварихме с трилитрови буркани". Жена му решила, че като така и така пътуват с автобуса, пъ¬тьом ще остави на майка си празните буркани за туршии. До тях лежаха огромни издути мрежи, през целия път се препъвахме в тях. Те така и пристигнаха в Киев, с тези буркани.