Не можем да помогнем на всеки

Алекса се подмокря, когато стигаме до Линдерюд. Щяхме да вървим пеша до вкъщи. Беше съгласна, тъй като няма смисъл да се дават пари за пет спирки с автобуса. Но едва стигнахме до търговския център. Дори не сме преполовили пътя.

Попитах я дали е съгласна да вървим пеша, а тя се покатери на входната врата на детската градина, дръпна резето и извика: "Да, мамче!"

Нищо не казва, но върви с широко разтворени крака и аз зная, че й е студено. Защото е декември. Небето е мрачно. Името й прозира през дъждобрана й, наобратно. Изписано е с перманентен маркер горе при раменцата.

Сградите се редуват, Алекса подскача от едната страна на другата, колите врещят, а стълбовете са покрити с графити. Помня как Алекс изписа така името ми зад сградата на гимназията. Не казвам нищо, задето се е подмокрила, но зная, че когато се приберем у дома, тя ще се втурне към банята и ще се заключи вътре. Зная също, че след няколко дни ще открия гащичките й, смачкани на дъното на кофата за боклук. Такъв човек е тя. Така стават нещата. Такава е.

Но не мога да понеса да я гледам как върви така.

Пред нас стои момче. Усмихва се, симпатичен е. В ръката си държи хартиена чаша.

– Можете ли да ми дадете малко дребни? – пита той.

Алекса стиска пръстите ми. Толкова й е жал за всички. Твърде много й е жал.

– Съжалявам – казвам му аз и се каня да продължа.

– Защо не можем да му помогнем с дребни?

В дъждобрана й се отразяват фаровете на колите.

Защото няма такова нещо като дребни. Защото баща ти не е плащал издръжката ти в рамките на три месеца. Не забеляза ли, че дори не се обади на рождения ти ден?! Поставих те в леглото ти с короната от партито ти в детската градина, а след това седях на масата в кухнята, вдигнала крака върху стола. Бях положила чело върху коленете си и душата ми плачеше. Сега мисли за други момичета. Виждаш ли тези монети от по една и по две крони? Това са парите, с които разполагаме до края на уикенда. Виждаш ли тази татуировка? Това е името на баща ти и ако можех да си го позволя, щях да я променя в птица. Дори си я нарисувах върху амбалажна хартия. Седях на кухненската маса. Птичката излезе добре. Крилете й се повдигаха. Изглеждаше така, все едно излита. Повдигам качулката на дъждобрана й.

– Не можем да помогнем на всеки – казвам й.

Единственото нещо, от което разбира, е как се играе баскетбол.

А единственото, което тя вижда, е тате, тате, тате.

А що се отнася до мен – аз помня само ръцете му върху тялото си. Помня как се подготвяше, когато щеше да скочи. Задържаше се във въздуха колкото се може по-дълго. Помня и какво каза, когато тя се роди. Наведе се над леглото и рече:

– Изглежда точно като мен. Еба си, изглежда досущ като мен. Трябва да я наречем Алекса.

Това е истината.

Виждам го през цялото време. Как тича, как движи тялото си.

Внепазно тя спира, затваря очи и стиска юмручета. Ръцете й са право надолу. Като на пингвин.

– Но той няма ръка! – казва тя. – Не видя ли?!

Поклаща глава. Сега се разпада, точно както се случва винаги.

– Няма ръка ли? – питам аз.

– Има само една ръка – отвръща тя. – Само една ръка! Нищо ли не забелязваш, мамо?

Сега всичко е толкова различно. Нещата се сменят едно подир друго. Хората. Мислите. Сега имам работа и дъщеря. Имам и тези дни, в които седя край търговския център, а тя е на пет и очичките й са като черни линии. Нейните мигли. Но звукът на дъжда поражда нещо у мене.

Надеждата, че всичко може да бъде различно.

Че всичко може да бъде наред.

Оглеждам се.

Той е там. Стои при моста. Навярно наистина има само една ръка. Навярно е права. По принцип забелязва всичко, така че навярно той има само една ръка. Изправям се на крака. Хващам юмручето й. Нуждае се от ръкавички. Навярно струват пет крони, а ръцете й са мокри и студени. Опитвам се да обхвана ръчичката й с дланта си. Тогава й казвам:

– Ще трябва да се върнем. Ето го там!

– Ще му дадем ли дребни? – пита Алекса.

– Да – отвръщам й. – Не знаех, че има само една ръка.

Той носи тениска с качулка. Усмихва се.

– Оказа се, че имам малко дребни – казвам.

Намирам портфейла си и го отварям. Пръстите му изглеждат подути. Зад нас чувам воя на сирената. Алекса поставя ръце върху ушите си. Сетне звукът на сирената изчезва, Алекса пуска ръце, а аз подавам монетата.

Чак тогава виждам каква монета съм подала.

Но вече е твърде късно.

Щях да му дам жълти стотинки, а му дадох двеста крони. Вече са там, на дъното на хартиената му чашка.

Сега не можем да вземем автобуса. Тя ще трябва да върви пеша до вкъщи с мокрите си гащета. Но тя не знае това, затова му се усмихва и той й смига и казва:

– Благодаря много!

Урината няма да изсъхне в това време. А ако получи възпаление на пикочния мехур, ще трябва да звънна на майката на Алекс. Не мога да остана вкъщи повече. Двайсет дни бях в болничен. Губя много пари на ден, ако стоя вкъщи.

Очите на Алекс блестят така. Като очите на Алекса в този момент.

– Ето – казва тя. – Там са гащичките.

Тя ме изпреварва и хуква към стената с бельо. Отражението блещука.

– Размер пет години – казва тя. – Или размер 110. Трябва да огледаме, мамо. Мисля, че трябва да огледаме малко.

Повдига бельото, което е в кошниците. Виждам какъв възрастен ще бъде. Ще бъде онази майка, която намира всичко, което търси. Ръцете й ще се движат бързо. Такива бяха майките на момичетата в моя клас. Такава майка исках да бъда и аз.

– Пет години – казвам аз. – Размер пет години.

Тя оглежда гащичките. Ръкавите на дъждобрана й са мръсни.

Отиваме при един рафт и оглеждаме какво има там. Гащичките са розови. Нито един чифт не е нейният номер. Минавам към лилавите. Дръжките на закачалките се удрят една в друга.

Поглеждам цените.

Твърде скъпи са.

Минавам към следващата кошница. Започвам да ровя. Няма ли по-евтини? Нима гащичките струват толкова много?!

Нямам достатъчно пари.

Имам само 4 евро.

Алекса обува единия чорап. Навеждам се напред. Алармата е здраво закрепена към гащичките. Опитвам се да я дръпна. Материалът издава звук. Вадя ключа от джоба си и се опитвам да откъсна материята, върху която алармата е закрепена. Мога да го чуя. Сърцето ми, което бие лудо.

Чувам как преглъщам. Въртя ключа. Той пробожда дупка в материята.

– Какво правиш? – казва тя.

– Просто гледам какво си избрала – казвам й.

Тя обува напълно чорапа си. Сетне прави крачка към мен.

– Не, разваляш ги – казва тя.

Поглеждам надолу. Права е. Винаги е права. Не е възможно човек да махне алармата, без да направи дупка в материята, а Алекса не обича да се нанасят повреди върху дрехите й.

Не трябва да мисля за това.

Наредените дрехи. Минава мъж. Момичето зад щанда вдига поглед. По рафтовете са наредени разни неща. Мъжът преглежда ризите. Стените, тавана, пода. Ръцете ми, панталоните ми, дъщеря ми.

Влизам в пробната. Изправям стола, Алекса ме поглежда. Дърпам плътно завесата.

– Искаш ли да седнеш в скута ми? – питам я.

Тя поклаща глава. Очите й се откъсват от мен и тя потреперва с крак като малко котенце. Чорапите й трябва да са подгизнали.

Сетне поставям ръка под брадичката й. Очите й се свиват.

– Алекса – казвам й, – изрекох лъжа.

– О – казва тя.

– Постъпих глупаво – отвръщам.

– Не, не си постъпила глупаво, мамо – казва тя.

– Напротив – обяснявам аз, – не мога да си ги позволя, разбираш ли? Не мога да си позволя да ти купя гащички.

– О, не – казва тя.

– Просто исках да бъда мила с теб – казвам й.

– Ти си мила, мамо – казва тя.

– Но му дадох парите – на просяка, а Алекс вече не изпраща пари.

– Всичко е наред – казва тя.

Но въпреки това аз навеждам глава и я поклащам, защото именно за това говорят в клиниката. Аз съм човекът, който се предполага, че трябва да я утешава, а в този момент върша точно обратното. Алекса казва: "Хайде, хайде!", но не се приближава. Поглеждам нагоре през косата си. Устата й е тънка линия, тя ме потупва по главата с изправената си ръка. Започвам да бърборя, осъзнавам го в тоя момент, за онези дни, за нощта при езерето Веслешерн. Но тя е само на пет годинки. Въпреки това е достатъчно голяма, трябва да е достатъчно голяма. Защото аз не съм по-голяма от нея. Не понасям това. Жените във фитнеса. И тях не ги понасям. Как говорят с бебешки глас, а аз съм толкова лоша. Аз съм толкова ужасна майка.

– Не – казва Алекса.

Тя ме гали по косата.

– Старите ми гащички вече са сухи – казва тя. – Всичко е наред.

Дрехите й се разхвърляни около нас.

Поглеждам нагоре.

Тогава тя отново отваря уста.

Сочи.

От другата страна на завесата се виждат две обувки.

– Извинете – казва гласът.

Кой е този мъж?

– Влезте – казва Алекса.

Но аз не съм откраднала нищо. Не съм.

Завесата се дръпва настрани.

Той поглежда към нас, а ние му отвръщаме.

– Извинете – казва той.

Мъж с брада.

Алекса прави крачка назад.

Но не стига чак до мен, не съвсем. Толкова е несигурна, като малко магнитче между два магнита.

Той носи шарена риза.

Алекса прошепва:

– Кой е това, мамо?

Но аз не знам кой е.

Как така някой е разбрал, че съм искала да открадна чифт гащички?!

Вратът му е червендалест. А Алекса изглежда така гола, само с този дъждобран. Бедрата й са бели, почти пурпурни.

– Чух ви случайно – казва той.

Значи ни е подслушвал.

– Просто пробвах тази риза в съседната пробна – казва той и сочи ризата.

Подслушвал ни е. Мирише на пот.

– Така че чух какво говорите – казва той.

– Да? – казвам аз. Цялата съм студена. Мразя подобни ситуации. Дали той ще информира за мен? Може би ще каже в клиниката или пък в полицията?!

– Извинете – казва той отново.

Усмихва се.

– Чудех се – казва той – колко струва това... което искате да купите?

– Колко струват чифт гащички ли? – питам аз.

Лицето му почервенява. А и ние само само аз говорех, но той е чул всичко. Алекса е единственият човек, на когото казвам истината. А той е чул абсолютно всичко, което казах. Сега у нас има дупка. Какво ще се случи с нас сега? Какво ще правим?

Той поглежда надолу. Казва:

– Чудех се дали ще приемете това?

Той подава нещо. Банкнота.

– Може би не стигат?! Навярно струват повече Навярно малко повече? – казва той.

*

Алекса оглежда пътя. Светлините на светофарите блещукат. Обичам този звук. Очите й играят. Винаги е такава, когато се вози в автобус.

Държа раницата й в скута си. Тази вечер ще седя в кухнята, ще гледам към гората и всичко ще бъде тихо.

– Изглежда така, все едно навън е почти вечер – казва Алекса.

Кимам.

– Нощес е същото като през деня – казва тя. – Просто е малко по-тъмно.

Поглеждам към нея.

– Мислиш ли, че утре ще има скреж? – пита тя.

– Със сигурност – отвръщам аз.

Поглеждам я.

Това е тя, все пак. Момиче с нокти, кичурче коса и ушна кал. Всичко си имаше, когато се роди. А аз бях толкова млада тогава. И я гледах. Тя имаше толкова много неща, за които дори не бях мислила. В ъгълчетата на очите й виждах съня. Тънките й, любопитни ноктенца, които се извиваха. Тя имаше толкова много неща. И все още е така.

Мисли, които не ме бяха спохождали.

– Мислиш ли, че ще вали сняг? – пита тя.

– Навярно – отвръщам аз.

Светлините от фаровете на колите играят по лицето й. Светлина. После тъмнина. После отново светлина.

– Спи ми се, мамо – казва тя.

Кимам. Прегръщам я.

Сетне тя се обляга върху мен. Тиква личицето си в якето ми и затваря очи.