Как изглеждаше хипотезата, която трябваше да обедини екипа на "Модели на тревожност"? Можем да съберем началния й вариант в три основни положения:

1. По времето на "реалния социализъм" комунистическата идеология влияе силно на автобиографичното разказване: тогава тя играе ролята на официална рамка на колективната памет и условие за индивидуалните спомени.

2. За да разберем спецификата на това влияние, трябва да имаме предвид, че в последните десетилетия на режима идеологията е нещо повече от идеология – функционира като всепроникващ и автоматизиран език (в жаргона на проекта това беше известно като "семиотическа природа на късното тоталитарно общество"). Реторическият репертоар на въпросния език е организиран под формата на Голям исторически разказ за Похода на Пролетариата към Светлото Бъдеще.

3. След 1989 този всеобхватен език-идеология-разказ се разпада катастрофично - сякаш просто се изпарява и губи каквото и да е социално значение. Но самото му изчезване поражда объркване и тревожност сред постсоциалистическите индивиди: хипотезата очакваше, че без тази възлова и сигурна рамка те губят ориентация и не знаят как точно да разкажат живота си.

Традиционно се приема, че определящи характеристики на комунистическата тоталитарна държава са еднопартийната система, плановото производство и колективистичния модел на преразпределение на благата заедно с "диктатурата на пролетариата", зад които реално стои властта на номенклатурата, административно-командният апарат, репресиите и тайните служби. Ние обаче смятахме, че онова, което я поддържа, всъщност се движи по съвсем други канали; че възпроизводството й се поддържа не от социални, икономически и управленски механизми, а от непрекъснато и повсеместно възпроизводство на идеология.

Този феномен, забелязан първо не от учени, а от писатели като Оруел и Хавел (Хавел 1994), е свързан със сериозна промяна както на самото късно социалистическо общество, така и на идеологията. За да бъде изследван, той изисква и ново понятие за идеология: традиционни представи като "учение", "система от идеи", "доктрина", както и марксисткото "фалшиво съзнание" вече не работят; не задоволяват и понятия като "хегемония" на Грамши или други съвременни варианти. Наложи да разработим собствено понятие. То гравитираше около предположението, че в обществата на т.нар. "реален социализъм" марксистко-ленинското учение постепенно се е трансформирало в тотален език. След отчасти репресивното, отчасти ентусиазираното налагане на комунистическите идеи през първите години на режима те с течение на десетилетията се банализират и масовизират така, че започват да функционират като всекидневен ритуал – рецитират се навсякъде, от всички, при всички ситуации, вече не само в сферата на пропагандата. Комунистическите лозунги и апели насищат печатните медии, радиото, раждащата се телевизия, визуалното градско пространство, пишат се по стени и фасади, появяват се по стадиони, концертни зали, заводски халета, военни поделения, комсомолски стаи, болници, съдилища, квартални организации, магазини, сергии; превръщат се в ръководни начала на професии, институции, обществени организации, навлизат в правото, икономиката, науката, изкуствата, спорта, военното дело и пр.

Постепенно при непрекъснатите повторения и банализирани рецитации, въпросните идеи-фрази става семантически все по-празни, а в късните години на режима вече окончателно се трансформират във формален и всеобщ автоматичен език, който все повече подменя реалността.

Този език в епохата на зрелия социализъм постепенно бива приет от всички, дори от "класовия враг" и така идеологията все повече се превръща в неутрален посредник за цялото социалистическо общество, всеобщ и задължителен код, без който то просто не може да функционира и да се възпроизвежда. Комунистическите идеи се банализират и обезсмислят - почти лишена от истинско съдържание, идеологията може вече без съпротива да проникне във всички социални прослойки и е в състояние да слага правоверен марксистки коефициент върху всяко социално явление – върху всичко, което се прави в индустрията, публичността, политиката, съда, художествения живот, в кварталните организации, семейните отношения, образованието и възпитанието, детството и пр. По този начин тя преминава от пропаганден в "молекулен", пансемиотически режим – т.е. просмуква се навсякъде, във всички сфери на обществото и във всички социални езици и косове, които ги обслужват - става единственият обединяващ езиков ритуал, прониква в капилярната мрежа от микрофизически власти (в смисъла на Фуко), разпръсва се в цялото социално пространство. Така тя от властови дискурс на центъра се превръща във всекидневен, практически семиозис, част от тъканта на всички социални клетки. ...Поради банализираното си масови повторения комунистическите идеи губят своята утопическа "горещина" и заразително визионерство: те "изстиват", стават емоционално неутрални ..все повече са възпроизвеждани като чисто ритуални знаци за лоялност към Партията и символна солидарност към всички. Превърната във формален панезик и единствен символен посредник на социалистическото общество, подобна "идеология" напълно се еманципира от реалността и фактите, става самодостатъчна игра от правоверни символи. Нейната "Голяма историческа правда" вече не съвпада с фактите и измамните малки истини на всекидневието, в резултат на което тя се превръща в double speak (Оруел), "език на лъжата" (Хавел), карайки всички членове да обществото да рецитират празните й лозунги, дори когато мислят съвсем иначе.

Втората част на хипотезата гласеше: след 1989 г. и колапса на Големия разказ в българското постсоциалистическо общество настъпва "живот в семантическа криза". Срутването на цялата идеологизирана семиосфера има неочаквани негативни последици за индивидите, дори за тези от тях, които съвсем не вярват в комунизма – то лишава живота и разказа на всеки един от единствено наличния език на колективна памет, а с това - от споделени социално валидни координати с другите животи и другите разкази. Това е равносилно на разпадане на общата памет и символната солидарност: би следвало да се очаква, че такава катастрофа тотално ще дезориентира всеки един, които иска да разкаже живота си. Преди идеологическият Разказ е регламентирал всичко и е правил невъзможен живота извън официално признатите комунистически роли, това е било всеобщ навик - сега обърканата публична среда вече не излъчва ред, хронологически репери, важни събития, общи фигури на герои. Тя не дава никакви ясни правила, ценности, ролеви модели и ориентири; не отговаря на въпросите по какъв житейски път трябва да поеме индивида, какво е житейски успех, какво е щастлив живот, какво е добър и честен живот, кой кой е и пр. Социалните актьори в подобна среда не разполагат със споделен критерий, нито с общ публичен език и рамкиращ Голям разказ, правещи възможни споделените форми на памет и признание на преживения живот. Хипотезата предполагаше, че останали без език и рамки на колективната памет, индивидите вече не знаят как да разказват преживяното. Което е друг начин да се каже, че не знаят и как да мислят и да продължават да живеят своя живот, как да предвиждат, планират накратко, как да го живеят смислено. А това, че те не могат добре да разкажат и живеят живота си, има и социални последствия – то е израз и на нарушената социалната кохезия и солидарност на българското общество.

Така очакваният провал на личните разкази вече беше тълкуван от нашата хипотеза не единствено като личен недостатък на разказвачите. Оказа се, че той отразява провала на цялото българско общество, що се отнася до неговото базово социално "лепило" - емпатията, споделеността, солидарността и добронамереността. Нарекохме описаното по-горе хипотетично състояние с общата метафора "тревожност". Под нея се криеха мъчителните емоционални състояния на всички, които преживяват хаоса.