Когато камерата танцува (Вим Вендерс разказва в София за филма си за Пина Бауш)

Когато камерата танцува (Вим Вендерс разказва в София за филма си за Пина Бауш)

Вим Вендерс
Вим Вендерс
Режисьорът Вим Вендерс имаше среща с публиката на София филм фест преди дни. "Дневник" представя разказа му за "Пина" (2011 г.) - 3D филм за танцовия театър на Пина Бауш и за самата хореографка:
Когато наистина харесваш нещо, отдаваш му почит
Това е случаят с танцовия театър на Пина Бауш. Този филм направихме заедно с танцьорите. Защото Пина почина преди началото на снимките.
Всъщност планирахме съвсем различен филм – с нейното участие. И ето, на следващия ден вече я нямаше! Никой не го подозираше – никой от танцьорите, от семейството й, нито пък аз. И първата ми реакция беше да спра продукцията. Смятах, че няма никакъв смисъл, след като искахме да правим филма заедно. Бяхме направили и възстановки на 4 от нейните спектакли на сцената на танцовия театър във Вупертал (Tanztheater Wuppertal; Pina BauschWuppertal).
Един ден танцьорите дойдоха при мене и ми казаха: Вим, в момента репетираме всички спектакли, които ти искаше да заснемеш. Казах си: Да, по-добре е да ги снимам, макар и без нея, отколкото да не ги снимам. Освен това осъзнавах, че танцьорите имаха нужда да направят нещо, за да преодолеят нейната загуба.
Дадох си сметка, че ако направим филм без Пина за Пина, ще си струва
Започна много странна работа - тъгата беше в нас, но вложихме цялото си сърце, защото по този начин се сбогувахме.
Обаче четири спектакъла не е филм, трябваше да направим още нещо. И тогава си спомних метода на работа на Пина – искаше танцьорите да й покажат нещо в определен контекст. Думите им бяха забранени, можеха да отговарят само с телата си. Затова ги попитах дали може всеки от тях да ми покаже какво чувства за Пина. Беше изключително емоционален процес, вложиха цялото си сърце и го превърнаха не в нещо, което се прави за филма или за мене, а което всички заедно искахме да направим за Пина.
Не използвахме много архивни кадри, не се вписваха, а и не исках да правя от онези филми, които се занимават с историята на театъра или на един човек. Имах нужда от архивните кадри, особено от "Кафе Мюлер", защото тя дълго време е играела тази роля. Така че намерихме много малък отрязък от запис, в който я танцуваше и нямаше никакво значение, че кадърът е двуизмерен. Също така открихме и самия финал на филма, така че в крайна сметка Пина присъства, но тя беше там, така или иначе.
Веднъж един от актьорите ми каза: "Знаеш ли, когато и да сме имали представление, никога не сме играли, без тя да е там, без тя да ни гледа. А на следващия ден ще ни събере в залата, за да отбележи всичко, което сме направили или не сме могли да докажем с присъствието си. През цялото време се надявахме, че няма да забележи нашите грешки, но сега, когато не е вече между живите, вижда всички наши грешки.
С танцьорите подготвихме сцени в репетиционната. Познавах всяко от тези изпълнения изключително добре – говорим за 34 изпълнения. Започнах да се разхождам из града, из квартала, тъй като Пина живя цели 30 години в този малък Вупертал и, обикаляйки с колелото или пеша, започнах да се чудя къде ще могат да бъдат разположени, защото това беше нейният град. А и познавах нуждите за всяко от изпълненията на танцьорите, знаех дали могат да го изиграят на равно място, да танцуват по чакъл, по нагорнище. След като излязохме навън и започнахме да снимаме, танцьорите никога не знаеха къде ще отидем след това. Смятам, че беше важно да има елемент на изненада, за да могат да играят така, сякаш им е за първи път. Идеята се оказа добра, защото освен освобождаващо за тях се получи същото и за моята камера. За пръв път тя можеше да танцува заедно с тях и около тях.
За пръв път се срещнах с Пина 1984 г.
Нямах нищо общо с балета. Като цяло го ненавиждах. Бях във Венеция с моето гадже и навсякъде имаше плакати за спектакъла на Пина Бауш. Тя току-що беше поставила три малки спектакъла в Teatro La Fenice... Нямах никакви очаквания. Първото представление беше "Кафе Мюлер". След 5 минути бях на ръба на седалката си и плачех като бебе. Нямах представа какво се случва с мене?
Бях напълно размазан от емоция
Следващото представление беше "Пролетно тайнство" и си помислих, че ще умра. Никога не бях виждал нещо толкова свободно, красиво, могъщо и вълнуващо. И на следващата сутрин се срещнах с Пина. Исках да се запозная с жената, която е способна да създаде нещо така красиво и единствено по рода си. Сприятелихме се и започнах да ходя на всяка нейна нова премиера във Вупертал.
По едно време каза: Вим, на тебе май ти харесва? Защо не направиш филм? А аз: О даа, страхотно! Прибрах се вкъщи и започнах да мисля как да стане. И си дадох сметка, че нямам представа.. Всяка следваща година, като отида, тя ме пита: Е, готов ли си? И аз й казвам: Не, не, дай ми още една годинка. Докато в един момент вече не ме питаше, а като повдигнеше вежди – поклащах глава. Колкото повече исках да направя този филм, толкова си давах сметка че с камерите, с технологията която разполагах, не можех да отдам справедлива почит. Докато много години по-късно – през 2007-а, гледах първия цифров 3D филм на фестивала в Кан. Беше доста тъп, но с креативна техника, и си дадох сметка, че може би има нещо, което би ми свършило работа.
След прожекцията още от киното се обадих на Пина: Вече знам! Беше малко наивно, защото не разполагахме с такава техника. Тогава се срещнах с един доста възрастен страхотен оператор, беше и изобретател, казах му какво искам, а той: Ами върни се след година-две и ще имам каквото ти трябва. И наистина, в продължение на две години правихме всякакви тестови изпитания на всякаква техника, това беше доста преди "Аватар", дори нямаше кина, в които може да се прожектира такъв филм. Така че ме смятаха за някакъв пълен откачалник. И ето че вече монтирахме филма, когато се появи "Аватар", всички знаете за неговия успех, появиха се и стотици кинотеатри, в които може да се прожектира на 3D. И аз винаги ще бъда благодарен на Джеймс Камерън. Само 6 месеца по-късно вече имахме възможност да снимаме в 3D, преди това даже не можехме да си представим как да вкараме в театъра тази толкова тежка техника.