Денят на фойерверките

Скитнико, кой си ти?

Какво дириш долу?

Из "Тъй рече Заратустра"

Най-накрая бе успяла да се превърне в истинска скит¬ница. Беше се запиляла в южноамериканския град, известен с престъпленията срещу безпризорните деца и с карнавала си. Бе се превърнала в една от милионите изгубени души без род и родина, оставили се в ръцете на съдбата, която не цепеше басма никому, и щуращи се ту насам, ту натам по планетата. Привързаната към семейството си добра дъ¬щеря, която обичаше приключенията, онова чувствително, плахо момиченце, сега е пар екселанс скитница. Вече не вярва в приказките за феи, може да крачи сама по тъмните улици, не се перчи с шамарите, които е изяла.

В този град, който не се трогва от нищо, просната като изкормена на земята, тя не може да намери успокоение дори в мисълта за смъртта. Бе прекосила океана, пресякла Екватора и стъ¬пила на парче земя, за което не знаеше нищо. Бе изгорила всичко останало зад гърба си. Насреща ѝ се бе изправила една напълно замърсена вселена. Старите методи на Ста¬рия свят тук не важаха. Ценностната ѝ система вече бе по¬добна на непрактичния тежък куфар, довлечен от Турция. Протрит отдолу, с полуоткъсната дръжка, зарязан да гние на тропическата влага. Изпаднал в немилост до момента на постоянно отлаганото завръщане.

Когато момичето, което се заяждаше с живота, изби¬раше "най-опасния в света" град, то се водеше единствено от желанието да се взре в тъмната страна на човека. От безопасна дистанция... Ала адът, към който обърна лице, възпламени косите му. Рио де Жанейро насъска срещу нея зашеметителната анархия на плътта – нажежените до бяло дни, изпълнените с обещания, заплахи и ласки нощи, убийствата... Волята ѝ вече е лишена от мускули, личността ѝ виси на власинки от нея. Една обърната в бяг армия, изоставила ранените си на бойното поле...

Изведнъж изстрелите проехтяха отново; чашата в лява¬та ръка на Йозгюр, която подскочи като ужилена, падна на пода. Цялото ѝ тяло трепереше, сякаш разтресено от токов удар. От всяка пора на тялото ѝ шуртеше пот, но от друга страна, бе студена като късче лед. Очите ѝ бяха пълни с па¬рещи като киселина сълзи, които все не успяваха да потекат. "Стига вече, стига! Не издържам! Боже, сложи край на това мъчение! Не виждаш ли, че не ми е останала никаква сила?"

Нервната криза продължи не повече от две-три минути, след което тя се окопити. С прилежността на сержант се заслуша в монолога на полуавтоматичното оръжие. Когато раз¬бра, че стрелбата не е от фавелите на хълма – така в Бразилия наричат гетата, а от близката долина, реши да се прибере. Фактът, че нито една чаша не се бе напукала и че върху днев¬ника ѝ не бе капнала нито капка чай, донякъде я разведри. А когато до съзнанието ѝ достигна, че потните пръсти на дяс¬ната ѝ ръка са стискали писалката здраво по време на цялата нервна криза, дори се усмихна.

Двете гигантски фавели, разположени на спускащия се към джунглата склон на хълма "Санта Тереза", осми ден во¬деха война. Близо шестстотинте фавели, които подобно на белези от шарка загрозяваха необикновено красивото лице на Рио, бяха под контрола на "Червената команда" – една от най-мощните латиноамерикански организации от хунтата насам. Не минаваше и ден без въоръжени сблъсъци във фа-велите; конкуриращите се банди се нападаха една друга за¬ради пласирането на кокаин или полицията – когато решеше, че не получава достатъчно аванта, организираше операции, в които участваха въоръжени до зъби части от по петдесетина души.

Ала най-страховитата война, на която Йозгюр бе станала свидетел по време на двегодишния си престой в Рио, бе из¬бухнала в "Санта Тереза". От миналата събота насам грохотът от карабини, узита и гранати започваше още в ранни зори и с кратки прекъсвания продължаваше през целия ден. Преди две нощи, разхождайки се по улиците на известната с баровете си "Санта Тереза", тънещи в мъртвешка тишина и мрак заради излезлите от строя лампи, Йозгюр беше видяла половин дузи¬на автобуси, с изгасени фарове и стърчащи от прозорците дъл¬ги дула, натъпкани с войници, да се изкачват безшумно по на¬горнището. След като военните се бяха намесили, сблъсъците не само че не бяха секнали, а бяха ескалирали още повече.

Само преди ден в Рио, където пукотевицата и грохотът от оръжията не секваше, се появи още един източник на шум, който според нея представляваше пречка тя да се концен¬трира върху писането на романа или само си мислеше, че е такава. До момента, в който започнаха нервните кризи...

Опитваше се да установи как точно е започнал този необратим процес. Съумееше ли да определи границите му и да установи кои са основните му характеристики, може би щеше поне да успее да го постави под контрола на разума си. Ако трябваше да избере изходна точка, би се спряла на деня, когато се срещна с онази мулатка на "Копакаба¬на". В последния ден от великденските празници, когато всички часовници в Рио спряха, температурите изведнъж бяха прехвърлили четиридесет градуса по Целзий и градът затрепери като болен от треска...

Беше неделя. Една най-обикновена неделя... Още един из¬празнен от съдържание ялов ден, лишен от надежди и очаквания, който отминаваше подобно на всички предходни... Де¬нят на фойерверките...

Въпреки че беше първата седмица на декември, умопомрачителните жеги на Рио де Жанейро заливаха града като на¬ дигащи се океански талази. Оттук насетне седмици и дори месеци наред температурите нямаше да паднат под четири¬десет градуса. Пръснатите по всички краища на града улич¬ни термометри щяха да са като поставени под мишницата на болен от жълта треска: 42, 41.5, 43, 43.6, 42.4... Рио с вдъл¬баните си в сушата заливи и стръмни планини бе затворен за океанските ветрове и месеци наред през така наречения "сух сезон" не трепваше и едно листо, а на бляскавото небе с цвят на индиго не се появяваше нито едно облаче.

Горещината се спускаше върху човека като лудост, хващаше го за гърлото и го оставяше без въздух. Градът се превръщаше в огромна фурна, в която кротичко се печаха живи човешки тела. Слънцето сваляше маската си на щедра кралица, която носеше през останалата част от годината, и започваше да се държи като диктатор, обладан от манията да убива. Въздухът, попил всичката възможна влага, се сгъстяваше до втечняване. Прочутата тропическа влага...

Докато просеха, безпризорните деца вече се молеха не за salgadinho – закуски, а за кола. Оттук насетне щяха да умират от дизентерия, холера или чисто и просто от обезводнява¬не. Всички чешми и фонтани в града пресъхнаха и телата на бездомниците замирисаха още по-тежко. Тъй като нямаше дъждове, които да изчистят тоалетните под открито небе по тротоарите, ползвани като жилища, улиците се изпълниха с воня на изпражнения, урина и гнилоч.

Продавачите махаха от сергиите си захаросаните бадеми "бомбом", ядките кашу с шоколадово покритите и банановия мармалад и слага¬ха студени напитки и пресен сок от кокосов орех. "Gelada, gelada..." (Леденостудено, леденостудено...) Жителите на гра¬да оставаха без сили; стъпките, разговорите и дори дишането забавяха своя ход, а животът течеше бавно, едва-едва, подоб¬но на пресъхваща река... Разговорите на крак в асансьорите, чакалните и автобусите започваха с все същата фраза: "Que color!". (Каква горещина!)

В рекламните афиши, пръснати по всички краища на Рио, момичета със скандинавски черти, потънали до колене в сняг, сипеха наоколо си бляскави русо¬коси усмивки. Както бедуините имат слабост към зеленина¬та, така живеещите в Рио си падат по снега.