По пътя на несвободата (откъс от "Всичко тече" Василий Гросман)
Излезе "Всичко тече" от Василий Гросман /издадена от фондацията "Комунитас"/. Преводът от руски е на Деян Кюранов, художественото оформление - на Яна Левиева.
Василий Гросман (1905-1963) започва като успешен съветски писател, но завършва трагично като антисъветски писател с ръкописи, осъдени от КГБ на доживотен затвор. Огромна е посмъртната му слава. В политологическата повест "Всичко тече" синтезира размислите си за революцията, довела Русия до нечувана дотогава несвобода.
Следват част от размислите на героя на повестта, който цял живот отстоява свободата си с цената на 30 години съветски лагери.
Пророците от деветнайсети век предсказваха, че в бъдеще русите ще застанат начело на духовното развитие не само на европейските народи, но и на народите от цял свят.
И говореха не за руска военна слава, а за славата на руското сърце, руската вяра и руския пример. (...)
Чаадаев гениално е доловил една поразителна черта на руската история: "... колосалният факт на постепенното закрепостяване на нашето селячество, което е строго логическо следствие от нашата история".
Неумолимо потискане на личността неотстъпно е съпътствало хилядагодишната история на руснаците. Холопско подчинение на личността пред царя и царщината. Да, и тези черти са ги виждали, признавали са ги пророците на Русия.
И ето, редом с потискането на човека от княза, помешчика, царя и царщината – пророците на Русия са съзнавали присъствието и на невиждана от западния свят чистота, дълбочина, яснота, на Христова сила на душата в руския човек. На нея, на руската душа, предричали пророците великото и светло бъдеще. (...) Тези пророчества на най-силните умове и сърца на Русия ги обединява една обща съдбовна черта. Всички те виждат силата на руската душа, имат прозрение за световната й значимост, но не виждат, че особеностите на руската душа са родени от несвободата, че руската душа е хилядолетна робиня. Какво ще даде на света една хилядолетна робиня, та дори станала всесилна? (...)
Сто години Русия всмукваше в себе си вносната идея за свободата. (...) Тази мисъл я носеха книгите, университетските катедри, хайделбергските и парижките студенти, носеха я ботушите на Бонапартовите войници, носеха я инженерите и просветените търговци, носеха я служещите, дошли от Запада като бедняци, чието чувство за човешко достойнство предизвикваше завистлива почуда у руските князе.
И ето, оплодена от идеите за свобода и човешко достойнство, стана руската революция.
Какво направи руската душа с идеите на западния свят, как ги преобразува в себе си, в какъв кристал ги съсредоточи, какъв стрък се готвеше да отгледа, да измъкне от подсъзнанието на историята? (...)
Деветстотин години руските простори, пораждащи при повърхностно душевно възприятие усещане за душевен размах и волност, били няма реторта на робството.
Деветстотин години вървяла Русия от дивите горски селища, от осаждените кокоши къщички, от скитовете, от дървените палати – към уралските заводи, към донецките въглища, към петербургските дворци, към Ермитажа, към могъщата си артилерия, към своите тулски металурзи и стругари, към фрегатите и парните чукове.
При повърхностно възприемане се раждало еднозначното усещане за нарастваща просветеност и сближаване със Запада.
Но колкото повече повърхността на руския живот се уподобявала на живота на Запад, колкото повече напомняли за западния живот руският заводски грохот, тракането на колелетата на руските тарантаси и влакове, плющенето на руските корабни платна, кристалната светлина в прозорците на руските дворци – толкова пò нараствала тайната пропаст между най-съкровената същност на руския живот и живота на Европа.
Бездната била в това, че развитието на Запада се оплождало от растежа на свободата, а развитието на Русия се оплождало от растежа на робството. (...)
Така с хилядолетна верига били приковани един за друг руският прогрес и руското робство.
Всеки порив към светлина задълбавал черната яма на крепостничеството.
Деветнайсети век е особено време в живота на Русия.
В този век се разклатил основният принцип на руския живот: връзката на прогреса с крепостничеството.
Революционните мислители на Русия не оцениха значимостта на предприетото през деветнайсети век освобождение на селяните. Това събитие, както показа следващото столетие, е по-революционно от събитията на Великата октомврийска социалистическа революция: това събитие разклати хилядагодишната основа на основите на Русия, основата, която не докоснаха нито Петър I, нито Ленин: зависимостта на руското развитие от растежа на робството. (...)
И все пак съдбата на руската история определи, че Ленин, колкото и невъобразимо и странно да звучи това, запази проклятието на Русия: свързаността на нейното развитие с несвободата, със закрепостяването. (...)
Но трагедията на Ленин не бе само руска трагедия, тя стана световна.
Мислил ли е той, че в часа на извършената от него революция не Русия ще тръгне след социалистическа Европа, а руската робия, таила се до този момент, ще излезе извън пределите на Русия и ще стане факел, който ще освети нови пътища за човечеството.
Става така, че вече не Русия всмуква свободния дух на Запада. Вече Западът гледа с омагьосани очи руската картина на едно развитие, тръгнало по пътя на несвободата.
Светът видя очароващата простота на този път. Светът разбра силата на народната държава, основана на несвободата.
Изглеждаше, че се изпълни пророчеството на руските мислители отпреди сто - сто и петдесет години.
Но колко странно и страшно се изпълни.
Лениновият синтез на несвобода и социализъм ошашави света повече от откриването на вътрешноатомната енергия.
Европейските апостоли на националните революции видяха пламъка от Изтока. Италианците, а подир и немците започнаха по своему да развиват идеите на националния социализъм.
А пламъкът се разгаряше – възприеха го Азия, Африка!
Нациите и държавите могат да се развиват в името на силата и напук на свободата!
Това не беше храна за здрави, това бе наркотикът на неуспяващите, болните и слабите, изостаналите или битите. (...)
И какво сега? Пак ли е загадъчна руската душа, постарому? Не. Загадка няма.
Пък и имало ли я е изобщо? Какво загадъчно има в робството? Ами няма.
Това какво, наистина ли е руски и само руски закон на развитието? Нима на руската душа, и само на нея, й е определено да се развива не с растежа на свободата, а на робството?
Действително, проявява ли се тук някаква съдбовност, свързана с руската душа?
Разбира се, не.
Този закон е определен от параметрите – а те са десетки, може би стотици – по които е вървяла историята на Русия.
За никаква душа не става дума тук. И в тези параметри – в горите и степите, в блатата и равнините, в силовото поле между Европа и Азия, в руската трагична огромност – да бяха враснали преди хиляда години французи, немци, италианци, англичани, законът на тяхната история щеше да бъде същият като закона на руското движение. (...)
Време е да разберат отгадателите на Русия: единствено хилядагодишното робство е създало мистиката на руската душа.
И във възхищението пред византийската аскетична чистота и християнската кротост на руската душа живее неволно признаване на непоклатимостта и ненакърнимостта на руската робия.
Изворите на тази християнска кротост, на тази византийска аскетична чистота са същите като на Лениновата страстност, нетърпимост, фанатичност на вярата – те са в хилядагодишната крепостна несвобода.
Ето затова така трагично сбъркаха пророците на Русия. Де я нея, таз "руска душа" – "всечовешка и всесъединяваща", на която Достоевски предричаше, че щяла да "изрече окончателните думи на великата обща окончателна хармония, на окончателното братско съгласие на всички времена според Христовия евангелски закон"?
В какво е тогава, за бога, тази всечовешка и всесъединяваща душа? Мислили ли са пророците на Русия да видят изпълнението на пророчествата си за бъдещото всесветско тържество на руската душа в единогласното скърцане на бодливата тел, когато я опъват в сибирската тайга и около Освиенцим?
Откъсът, който "Дневник" публикува, е избран от Деян Кюранов.