Счупен капител, изобразяващ тигър; намерен в развалините на Града

Владетелят Василий е прекият наследник на Орела и на рода Веноста. С нисък ръст, грозноват, ако съдим по из¬ображенията му от монетите от неговото време, той е едно хилаво същество с рижа брада, сплеснат нос, ту величав, ту лукав, винаги прикрит и жесток. Куца. Ще изгуби едно¬то си око в битката при Амфибол. Но това съсухрено тяло крие в себе си желязна воля. С престъпления и брадви той ще създаде Империята. Историците дълго спореха върху неговите амбиции и ролята му.

Според едни – и сър Алън Картър-Бенет е сред тях – той мечтае още от младежките си години за обединението на Империята, за която вече си създава своя неясна и объркана представа. Според другите – в голямата си част френски и немски историци – той е просто наследник на Веноста, който мечтае преди всичко за отмъщението на Орела срещу Тигъра и единствено за величието на Онеса. Във всеки случай, едва-що се появява на историческата сцена и вече има нещо променено в пълното безредие от интриги и нападения. Съдбата на на¬родите в Империята намира своя център, а историята им – своята ос: за няколко години всичко ще се върти много бързо около Василий.

За разлика от Арсаф, Василий не е авантюрист. За разлика от Алексий по-късно, той не е и моралист и философ. Хитрува, заговорничи, гласи машинации, на¬предва крачка по крачка към целта, която си е поста¬вил. Възползва се от всичко. Не напразно е потомък на Веноста – не го плашат нито насилието и жестокостта, нито лъжата и коварството. Откакто сяда на трона на владетелите на Онеса, той съставя списък с рисковете, които могат да се поемат, и с такива, които трябва да се избягват, както и с целите, които трябва да се постигнат.

В гигантското безредие, в което от години и години на¬родите на Империята всуе се борят едни с други, човек не може да се разкрива по всички фронтове едновременно. Така Василий с един удар променя цялата традиционна политика на владетелите на Онеса. Иска да постигне раз-бирателство с Помпоза, иска да постигне разбирателство с варварите.

Дали мечтае за империя или не, дали огра¬ничава или не своите амбиции до съдбините на Онеса, единствената му непосредствена цел е да осъществи най- накрая водещата амбиция на Орела – да победи Тигъра и да царува над Града, както царува над Онеса. Очевидно подобен план занапред трябва да мине през принизяване¬то на Аквилея. За да разпростре от Амфиз до пустините и от морето до горите на североизток върховенството на Онеса, трябва да пречупи мощта на жреците от Аквилея. Тогава Града ще падне от само себе си.

Простотата на този план може да се сравнява единстве¬но с невероятно сложната плетеница от средства за него¬вото изпълнение. Неслучайно Ритер (Zeitschrift für Geschichtswissenschaft und historische Forschung, t. X, p. 9–37. – Бел. авт.) сравнява Василий с Луи ХІ или с Мазарини.

Понякога той привидно отстъпва всичко само за да спечели още по-сигурно. Смиреността и низостта са част от играта му, а също и високомерието, и едно истинско величие. След проблема с амбициите на младия владетел най-интересният въпрос във връзка с лъкатушенията в политиката на Василий е дали неговото царуване представлява разрив или приемственост в история¬та на Онеса. Разривът е ясен – това е съюзът с Помпоза.

Но приемствеността е не по-малко очевидна, защото този за¬обиколен ход цели единствено завръщане в самото начало и да се осигури на Онеса върховенството над Града. Най- голямата дарба на Василий е неговата проницателност – през цялото си царуване той никога не ще се поколебае за това кое е най-важното и кое може да бъде пожертвано.

За да постигне целите си, той ще изтъче мрежа от интриги, които стигат много далеч във веригата от следствия и причини, а смаяните му противници внезапно, ала твърде късно, с ужас ще открият резултата от неговите ходове, усилия, понякога дори и компромиси, чието значение пре¬ди им било изглеждало пренебрежимо. Най-очебийният пример за тази твърде дългосрочна политика е прочутата среща с царя на Сицилия и Великия хан на ойгурите.

Дълго време подчинена на Помпоза, някога, във време¬то на величие и на Висшия съвет, Сицилия била поддържала търговски връзки с Града и неговото пристанище. След бунта на наемниците Помпоза грижливо издигнала пре¬града между големия остров и териториите на Империята. При управлението на Арсаф и след това връзките били прекъснати и Сицилия била следвала самостоятелно, или по-скоро заедно със силите от Запада, своята политика на освобождаване от Помпоза.

И в голяма степен била успяла. Несъмнено Помпоза все още имала значителни интере¬си в Сицилия, но политическата и военната ѝ доминация вече била чисто формална и царят на Сицилия решавал почти свободно съдбините на своя остров. Регис ІІ се въз¬качил едновремено на трите трона в Агригент, Палермо и Сиракуза почти по същото време, когато Василий взел властта в Онеса.

Още когато бил само наследник на короната, Василий бил сгоден за една ослепително красива и също толкова добродетелна принцеса от Панония на име Ингебург, коя¬то никога не бил виждал. Самата Ингебург била влюбена в един млад патриций от Помпоза на име Тибалт, който свирел възхитително на арфа и бил идвал на три пъти в Панония с различни политически или търговски пратеничества на владетелите търговци.

Чаровният, но беден Тибалт нямал особена тежест пред династичните изисквания на куцокракия мъж от Онеса и отчаяната Ингебург била обещана на Василий, без въобще и през ум да ѝ мине, че щяла да бъде увековечена под името Пенелопа в про¬чутите сонети, които Тибалт щял да подпише с името Меркуцио да Верона и които, стигнали до нас, все още остават един от най-прекрасните и чисти извори на нашето познание за обичаите и чувствата от онези времена.

Когато Ингебург, придружена от свитата и придворните си дами, най-сетне пристигнала в Онеса след дълго пъту¬ване, Василий вече се бил възкачил на трона и бил започнал преговори с Регис ІІ. Неговият министър Гандолф, пратен в Сицилия, съвсем наскоро му докладвал, че цар Регис имал дъщеря на име Аделаида, която много обичал; тя била на седемнадесет години. Именно тук се случва един от най-смайващите епизоди от живота на Василий, един от тези, които най-добре показват едновременно у него бързина при вземането на решения, проницателност и безскрупулност.

Василий бил посрещнал принцеса Ингебург с всички почести, дължими на нейния ранг и на обещаната ѝ съдба. Едва-що я видял и бил очарован, като всеки друг, от красотата и обаянието ѝ. Тук трябва да си представим чув¬ствата на едно момиче, дете на петнадесет или шестнаде¬сет години, пристигащо почти само в гнездото на орела в Онеса. Принцеса Ингебург никога не се била отделяла от баща си и майка си, и страховитият вид както на са¬мото място, така и на владетеля му имал с какво да ужа¬си дори и хората с най-калéн дух.

Навярно тя мислела за своя Тибалт, толкова красив и сладкодумен, докато гле¬дала с ужас чудовищния куц владетел, който ѝ се усмих¬вал. Въпреки своята грозота Василий все пак притежавал известен чар. Той ѝ проговорил мило и Ингебург излязла почти успокоена от този първи разговор, от който толкова се била страхувала. Имало още осем или девет такива в разстояние на три-четири седмици.

Междувременно вла¬детелят продължавал чрез посредници своите преговори с Регис ІІ. Една вечер той извикал Ингебург. Принцесата вече изпитвала почти радост от тези разговори, в които започвала да намира известно наслаждение. Тя се питала наивно дали не започва да обича страховития владетел на Онеса. И се усмихвала, влизайки и свеждайки се пред него в най-грациозния от своите поклони.