Писателят Галин Никифоров: Исках да пиша за герой, който прекрачва границата на пола си
Галин Никифоров е автор на шест романа, за които е бил многократно номиниран на различни конкурси в България. През 2011 г. за романа му "Лятото на неудачниците" е отличен с наградата "Български роман на годината". През същата година печели и наградата "Елиас Канети" с друг свой роман - "Къщата на клоуните". В края на септември тази година издателство "Сиела" ще публикува следващата му книга - "Тяло под роклята". Писателят живее в родния си град Добрич.
Какво ще открият читателите в "Тяло под роклята"?
- Романът ми е история за човешките ценности – за изкуплението, за крайните избори, за дългия път към сърцето, за принизяването на тялото, за да се спаси душата. Написан е в по-особен стил, за който дълго се подготвях. Мисля, че темата в романа е и предизвикателство към толерантността ни – да разберем дали я имаме и в каква степен. За мен съвременната цивилизация се крепи точно на толерантността, на приемането на различията между хората и нациите, за да можем всички да живеем в един свят без граници и без стени от предразсъдъци.
Бихте ли разказали малко повече за процеса на създаване на романа?
- Исках да пиша за герой, който прекрачва границата на пола си не заради проблеми със сексуалната ориентация, а заради болката от греховете си и съвестта си – изглеждаше ми някак сюрреалистично. Опитах се да вмъкна повече неща за женската природа – винаги съм се вълнувал от нея и съм попил доста мъдрост от жените. Трябваше да правя проучвания за екзотичните птици, за децата с аутизъм, изчетох доста модни списания, гледах клипове и научно-популярни филми за различни аспекти на пластичната хирургия, за сексуалните ориентации, за биохимичните различия при мъжете и жените. Писах романа около две години, а редакциите, както обикновено, ми отнеха още една.
Сякаш всяка една от книгите Ви е в различен жанр. Какво смятате за жанровете?
- Според мен жанровете са предразсъдъци, ненужна класификация. Искаш да разкажеш една история и това е най-важното. Дали е научна фантастика, криминален, любовен или социален роман не е важно. Няма малка или голяма тема, има лошо или добро изпълнение. И понеже историите са различни, за да ги поднесеш най-добре, трябва стилът ти да се променя спрямо емоционалното съдържание на книгата – това е актьорски подход и според мен е задължителен. Така и писателят се обиграва, усеща различни неща и усвоява различни подходи. Аз обичам драматичните истории, ефектните сцени и това хамелеонство много ми помага да се изразя както искам, подсилва ефекта на разказваната история. По-трудно е, отколкото да пишеш само в един и същ стил или в един и същ жанр, но е по-благодатно и в дългосрочен аспект е по-полезно. И по-интересно, разбира се.
Трябва ли писателят да поддържа образа си в медийното пространство в днешно време?
- Писателят трябва да поддържа и развива работната си етика, другото не е толкова важно. Да мисли как и за какво да пише, а не как да изглежда и за какво да говори. Книгите трябва да са в центъра на медийното внимание, а не хората, които са ги написали. Аз често съм се питал кое е перфектното отношение творец - общество и бях много впечатлен, когато преди години научих, че китайските калиграфи през средните векове, щом станели известни с изкуството си, сменяли името си и отивали да живеят в друг град. Трябва да намериш начин да поддържаш страстта си към това, което обичаш, а уединението според мен е най-доброто решение.
От четири години не сте издавали нова книга. На какво се дължи това?
- По всичките си романи съм работил от три до шест години, понякога някои от тях са се застъпвали за определен период. Така че тези четири години, които изминаха от издаването на "Лисицата", за мен са обичайни. Прецизен човек съм, подготвям се търпеливо за всеки роман, правя много редакции и никога не бързам да издавам.
Живеете в малък град. Какви са предимствата и недостатъците?
- Предимствата са спокойствието, познатите улици и места, познатите хора, усещането, че тук ти е мястото. А и в нашия глобален свят практически вече няма значение къде живееш – можеш да се свържеш с почти всеки, можеш да говориш за всичко, можеш да научиш каквото те интересува, без да излизаш от стаята си. Иначе понякога ми се иска да видя нови неща, да усетя нещо друго, което да зареди въображението ми и да ме развълнува. Но човек не може да има всичко. Просто трябва да цени и да се радва на това, което има.