Една млада жена на около двайсет и три години със страшно бледо лице стоеше на брега на морето и се взираше в далечината. От малките ѝ крачета, обути с велурени ботички, надолу към морето тръгваше стара и много тясна стълбичка с едно съвсем паянтово перило.

Жената гледаше в далечината, където, потънала в дълбок и непроницаем мрак, зееше пропаст. Не се виждаха нито звездите, нито покритото със сняг море, нито светлини. Валеше силен дъжд...

В това време, някъде сред този непрогледен мрак, на пет, десет или дори на повече версти трябваше да се намира нейният мъж, земевладелецът Литвинов със своята рибарска задруга. Ако през последните дни виелицата в морето не беше затрупала Литвинов и рибарите му, сега те сигурно бързаха да се приберат. Морето се надигаше и казваха, че скоро щеше да започне да троши леда. Ледът нямаше да издържи на този вятър. Дали рибарските шейни с отвратителни, тежки и трудноподвижни мрежи щяха да достигнат брега, преди бледната жена да чуе рева на събуденото море?

На жената неудържимо ѝ се прииска да слезе долу. Перилото се разклати под ръката ѝ и тъй като беше мокро и лепкаво, се изплъзна като змиорка от пръстите ѝ. Тя клекна на стъпалата и започна да слиза пълзешком, хващайки се здраво за студените и мръсни стъпала. Поривът на вятъра разтвори кожухчето ѝ. Влагата просмука гърдите ѝ.

– Свети чудотворецо Николай, тази стълба май е безкрайна! – шепнеше младата жена, докато опипом изминаваше стъпало след стъпало.

Стълбата имаше точно деветдесет стъпала. Тя не лъкатушеше, а слизаше право надолу като дъска, която беше готова да се пропука.

След десет минути жената вече беше долу, до самото море. И тук, долу, цареше същият мрак. Вятърът беше още по-зъл, отколкото горе. Дъждът плющеше и сякаш никога нямаше да спре.

– Кой е тук? – чу се мъжки глас.

– Аз съм, Денис...

Денис – висок, набит старец с голяма бяла брада, стоеше на брега, хванал една яка тояга, и също се взираше в непрогледната далечина. Стоеше и търсеше сухо място по дрехите си, за да драсне клечката кибрит и да запали лулата си.

– Вие ли сте, господарке Наталия Сергеевна? – попита той с недоумение. – В това лошо време?! И какво правите тук? С вашето крехко тяло след раждането простудата ще е сигурна смърт. Вървете си вкъщи, драга!

Чу се плач на старица. Плачеше майката на рибаря Евсей, който тръгна на риболов с Литвинов. Денис въздъхна и махна с ръка.

– Седемдесет години си живяла на този свят, бабо – каза той в пространството, – а пък нищо не разбираш, все едно че си малко дете. Та нали всичко е в божиите ръце, глупачко такава! Ти си стара и грохнала и трябва да лежиш на печката, а не да седиш на влагата. Върви си оттук по живо, по здраво!

– Ами моят Евсей, Евсей! Той ми е едничък, Денисушка!

– Всичко е в божиите ръце! Не му ли е съдено, да речем, да умре в морето, ако ще ледът сто пъти да се пропука, пак ще остане жив. А пък, ако му е писано тоя път смъртта да го застигне, драга моя, не сме ние тия, дето ще съдят. Не плачи, бабо! И други са в морето като Евсей! И господарят Андрей Петрович е там. И Федка, и Кузма, и Альошка Тарасенков също са там.

– А те живи ли са, Денисушка? – попита Наталия Сергеевна с разтреперан глас.

– Че кой ги знае, господарке! Ако вчера и завчера виелицата не ги е затрупала, значи са живи. Ако ледът на морето не се пропука, ще си останат живи. Я виж какъв вятър духа! Като настървен е, господ да пази!

– Някой идва по леда! – каза най-неочаквано младата жена с неестествено дрезгав глас, сякаш се изплаши, и направи крачка назад...