– Обикаляхме из Галичина, из Волинщина, докато не ни погнаха оттам. Махнах се и отидох при унгарците. Там крал е Имрий, мой братовчед по майчина линия. Прие ме, както подобава, зачисли ме във войската си. Лоша дума за унгарците не мога да кажа. Леки хора са и по виното си падат. Жените им са тъмнокоси, умират си за ласки. Поживях си при Имрий, позабавлявах се. Само че ми доскуча.

А тъкмо тогава римският папа обяви Кръстоносен поход, да се спасят Светите земи от неверните сарацини. Аз по това време бях без пукната пара, нямаше с какво да плащам на дружината, току-виж се беше разбягала. Но Имрий ме подготви, и сребро ми даде, и припаси за из път. Дори доспехите си ми подари за сбогом, ето тези. Малцина са онези, които имат такива. Всъщност беше щастлив, че ще се отърве от мен, бях му омръзнал с пиянствата и шумотевицата.

– Тръгнал си под латинския кръст? – ужаси се Ингвар. – Но как така? Те имат друга вяра!

Разказвачът му намигна.

– Цялата разлика е да се кръстиш отляво надясно.

И той ловко, като котка с лапата си, се прекръсти от лявото рамо към дясното, а след това от челото до пъпа.

– На Иисус не му ли е все тая? Слушай нататък. Приказката бързо се разказва, работата бавно се върши. Няма да ти разказвам, колко време и по кои чужди краища ме запрати съдбата. Имаше какво ли не: къде сито, къде гладно, къде густо, къде пусто. В крайна сметка ни качиха всички воини на венециански кораби и тръгнахме. Но не към Йерусалим, а към Цариград. Гръцкият принц Алексей помолил да му се помогне срещу чичо му, кесаря, който прогонил родния си брат от престола и очите му с огън изгорил.

Ингвар изохка, поклати глава – ама че грях. На родния си брат очите да изгориш! Досущ като в нашата Рус, и това ми било цариградци, до патриарха живеят.

– Ех, ама какъв град е Цариград! Издига се на брега на синьо-синьо море, той самият е преогромен, златните куполи сияят, стените му са до облаците. Ние, като видяхме тази сладост, забравихме и за Светите Земи, и за Гроба Господен. Втурнахме се като мишки на зърно, никаква сила не можеше да ни спре. Обсадихме Цариград. Не брояхме убитите, нито своите, нито чуждите, направо по трупове вървяхме. Ох, а как си отживях там, братле, ох, а как се замогнах! В лагера си вземах само най-големите хубавици, и си ги подбирах. Всичките с осанка като на женски паун!

– Какви? – попита Ингвар, гледайки Борис с широко отворени очи.

– Паун. Това е такава птица, като райска. Опашката ѝ е като от брокат, бродиран със смарагди и рубини. Аз после в моето графство имах шест такива, в градината се разхождаха.

По-малкият брат не смогваше да следва разказа и отново попита:

– В какво графство?

– Това е нещо като княжество. Когато в Цариград на престола се възкачи нашият кръстоносен император Балдуин Фландърски, той започна с щедра ръка да раздава гръцките земи на най-доблестните рицари, които се бяха отличили в битките. И аз получих Коринтското княжество, в Ахейския край. Аз самият станах граф – нещо като по-дребен княз при нас. Ех, братле, ама че са хубави места там! Не е като нашия Свиристел. Моето градче, Коринт, беше цялото каменно, покривите – червени. Улиците калдъръмени.

А колко църкви, колко манастири! Плодове всякакви растат. Гроздето там расте начесто както тук грахът. Вино има толкова, че аз вода не съм пил... Но в интерес на истината, там, в моето си владение рядко се вясвах. Повече бях край Балдуин, в Цариград. А какъв живот падаше там! Всеки ден игри, рицарски турнири, пирове, музики най-различни.

Борис чак примижа от приятните спомени.

– Жалко, не трая дълго тая забава. Миналата зима срещу нас тръгна българският цар Калоян, с него и половците. Нашият Балдуин орда никога не беше зървал. Мислеше си, ще ги стъпче с железните коне по полето. Тръгнахме на поход, не дочакахме подкрепления. Аз в дружината си имах петстотин копия! Яздя отпред на Роланд. Отпред се вее знаме, шлемовете блестят, тръби тръбят, бият барабани. Славна работа!

Тук Борис се изправи в седлото и се огледа. Отзад беше пусто. Само в далечината се издигаше облак прах – там Добриня водеше малкия си отряд.

И коринтският граф нещо вкисна, сдъвка края на разказа.

– А после какво... Биха ни край Адрианопол. Глупав се оказа Балдуин. И той си отиде, и всички ни погуби. Онези, които не паднаха в бой, ги плениха. Ех, няма повече да видя моя Коринт...

И се разплака.