– Кой ви каза, че хората не обичат войната? Кой ви го е казал това...

Заминах за Афганистан не сам... С кучето ми Чара... Ако не съм на себе си, силно разстроен съм, тя сядаше до мен и плачеше. Първите дни немеех от възторг, че съм там. От дете боледувах тежко, не ме вземаха войник. Но как така? Момче – и не си служил в армията? Срамота. Ще ти се смеят. Армията е училище на живота, там ставаш мъж! Постъпих в армията. Почнах да пиша рапорти да ме пратят в Афганистан.

– Ти там за два дена ще пукнеш – плашеха ме.

– Не, аз трябва да бъда там! – Исках да докажа, че и аз съм като всички останали.

От родителите си скрих къде служа. От дванайсетго¬дишен имам възпаление на лимфните възли, те, много ясно, щяха да привикат всички лекари. Писах им, че ме пращат в ГДР. Съобщих им само номера на полевата поща – секретна част, значи, не бива да се споменава градът.

Докарах със себе си кучето и китарата. В специалния отдел ме попитаха:

– Ти как попадна тук?

– Ами ето така... – Разказвам колко рапорти съм подал.

– Не може да бъде, сам да си поискал. Ти луд ли си?

Никога не съм пушил. Прииска ми се да запаля.

Видях първите убити – краката им отрязани чак до слабините, дупка в главата... Отдалечих се и паднах... Да, бе... Герой! Наоколо пясък и пясък. Нищо не расте освен камилските тръни. Първо си спомнях за дома и за майка ми, а после мислите ми бяха само за вода! Петдесет гра¬дуса над нулата, кожата се разтапя върху автомата. Ходех със зачервени обгорели ръце. Любимият ми спомен... Илюзия...

Как заминаваме за Съюза да се уволняваме и до изтръпване на гърлото се наслаждаваме на сметано¬вия сладолед. След боя – мирис на пържено... Ето, казват: "Душата! Душата!" На война душата е нещо отвлечено, там човекът се прехвърля в друго състояние. Сънищата са тежки... Будех се непрекъснато от див кикот. Понякога някой даже ме вика по име... Отварям очи и се сещам: война е! Аз съм на война! Утро... Момчетата се мият, бръснат се...

През нощта някой задигна автомата на убит... Намериха го. Наш войник. Продал го в дюкяна за осемдесет хиля¬ди афгани. Показа покупките: два магнетофона, дънкови парцалки. Сами щяхме да го убием, да го разкъсаме, но беше под стража. По време на съда седеше, мълчеше. Плачеше. Във вестниците пишеха за "подвизи". Ние се възмущавахме. Но, загадка: завърнах се у дома, изминаха две години, чета вестник, търся за "подвизите" – и вярвам.

Там си мислех – върна ли се у дома, всичко ще преправя в живота си. Ще го променя. Мнозина се връщат, развеждат се, женят се наново, заминават някъде. Кой за Сибир, да строи нефтопроводи, кой постъпва пожарникар. Там, където има риск. Вече не може да те удовлетворява да съществуваш, вместо да живееш. Там съм виждал обгорели момчета... Отначало са жълти, само очите им блес¬тят, а кожата им пада и те са розови... Ами изкачването в планината?

Това става така: автомат, то е ясно, удвоен боен комплект – десетина кила патрони, гранати еди-колко си килограма, плюс още за всеки човек по мина – това са още десетина килограма, бронежилетка, суха дажба – общо взето, от всички страни по тебе висят към четирийсет килограма, ако не и повече. Пред очите ми човек ставаше мокър от пот, все едно го е шибал порой. Виждал съм оранжева коричка на застиналото лице на убит... Кой знае защо оранжева... Виждал съм дружба, страхливост... Низост... Но вие, моля, не удряйте със замах... По-вни¬мателно с това... Много има сега... Много хули.

Но защо никой не си върна партийния билет? Никой не си пусна куршум в челото, когато бяхме там? А вие? Какво пра-вехте вие, известната писателка, когато ние бяхме там? (Иска да приключи разговора, но после размисля.) Книжка сте писали... Нали? И сте гледали телевизия...

Върнах се... Майка ми ме съблече, като пеленаче, це¬лия ме опипа: "Цял-целеничък, свидният ми!". Отгоре съм цял-целеничък, а вътре ме изгаря. От всичко ми е зле: ярко слънце – зле ми е, весела песен – зле ми е, нечий смях – зле ми е. Страхувах се да оставам сам вкъщи, спях с по¬луотворени очи. В стаята ми – все същите книги, снимки, магнетофон, китара. Само мен, онзи същия... Няма ме... Не мога да мина през парка – озъртам се. В кафенето сер-витьорът застане зад гърба ми – "Поръчвайте". А аз съм готов да скоча и да избягам, не мога, когато някой ми стои зад гърба. Видиш гад – мисълта ти е една: "Да се разстреля!"

Нали там можех да отида при всекиго и да го заколя като кокошка... На война всичко минава. Там се налагаше да вършиш направо противоположното на това, което се изисква в мирния живот. А тук трябва да забравиш всички навици, придобити на война. Аз стрелям отлично, мятам точно гранати. Кому е нужно тук това? Там ни се струваше, че има какво да защитаваме. Ние защитавахме нашата Родина, нашия живот. А тук приятел не може да ти даде три рубли назаем – жена му не разрешава. Що за приятел е това?

Разбрах – у дома ние не сме нужни. Ненужно е онова, което сме преживели. То е излишно, неудобно е. И ние сме излишни, неудобни. С нас никой не иска да си има работа. Ако ние самите не защитавахме правата си, то това щеше да е една непозната война. Ако не бяхме толкова много, стотици хиляди, щяха да ни накарат да млъкнем, както навремето са накарали да млъкнат Виетнам, Египет... Там ние всички заедно мразехме "духовете". А пък кого да мразя сега, та да имам приятели?

Редник, свързочник