Вече не знам спя ли, или не. Ако спя, то е извън съня, в пръстена от ледени астероиди в постоянно движение, който опасва непрогледната, стихнала празнота на забравата. Сякаш никога не влизам в тази мрачна дупка. Въртя се, буквално, из външната зона, която е широка колкото света и всъщност е самият свят. Не губя съзнание. Продължавам да съм на себе си. Съпровожда ме мисленето. Не знам обаче дали то е същото като мисленето при пълна будност – при всички положения много прилича.

И така се изнизва нощта ми. За да се залисвам с нещо, превъртам наум разговорите, водени с моите приятели през деня; всяка нощ – разговора от съответния ден. Всички дни предоставят материал за спомена. Откакто спрях да работя, нямам друго за вършене, освен да се събирам на приказки с приятели по цели следобеди. Питал съм се дали тъкмо незаетостта не е причината да не ме хваща сън – преди, когато работех, спях нормално като всички.

Нищо чудно. Дълбокият, възстановителен сън открай време се възприема като награда за пло¬дотворния ден. Но какво да правя? Напуснах работа, когато доходите на рентиер ми подсигуриха добър живот. Сега имам предостатъчно пари за скромните си потребности и не ми се ще да си из¬мислям занимания колкото да не стоя залудо, как¬то правят някои.

Такъв подход измества живота в областта на нереалното, а аз съм човек на реал¬ностите. Освен това трудът, полаган без същин¬ска нужда, не би изпълнил предназначението си да ме изморява до степен да заспивам. Положението ми щеше да е съвсем обяснимо, ако бях старец, за¬гърбил всяка дейност поради естествената пове¬ля на възрастта, настъпила със своите болежки и немощ. Аз обаче избързах с пенсионирането, оста¬нах някъде по средата, и както със съня, не мога да реша вътре ли съм, вън ли.

Все едно, не се оплаквам. Може пък всъщност да спя. Трудно е да се каже на следващата сутрин. Така или иначе във възпроизвеждането на дневните разговори открих отлична нощна възможност да ангажирам ума си по много приятен начин. На моите години човек се бои, че способностите му ще почнат да западат. Затова е полезно да се подлага на изпитания и да се упражнява. С тези упражнения аз си потвърдих, че паметта и вниманието ми са ненакърнени, точно както и умът ми.

Извадих късмета през годините да се заобиколя с кръг от стойностни приятели. Без да съм точно интелектуалец, винаги съм имал предпочитания и интереси в областта на културата; тези предпочитания намериха израз в сближаването ми сличности, изявени в изкуствата, хуманитарните дисциплини и науките. Те на свой ред надали са се чувствали зле в моята компания, защото приятелствата, които завързах през годините, са непоклатими и до днес, а срещите ни са начесто, особено сега, когато съм винаги на разположение.

Беседите ни удържат едно постоянно високо равнище. Клюките, футболът, здравословните проблеми и храната нямат място в нашите разговори и те обикновено поемат по коловозите на историята или на философията. В този смисъл нощното им преговаряне разполага с изобилна суровина, с която да се захрани, а темите ни го изди-гат над простия машинален спомен до сферата на размисъла и познанието.

В леглото винаги се отдавам на разговорите от изтеклия ден, нищо че бих могъл да се насоча и към тези отпреди години или десетилетия. Може би звучи самонадеяно, когато нещо отпреди броени часове се назовава с високопарното име "Памет". За мен обаче е нормално. Говори се, че с възрастта паметта постепенно се отдръпва от настоящето и в един момент старите хора вече си спомнят по-добре случките от детството, отколкото вчерашните събития. Аз предпочитам да упражнявам паметта си за непосредственото – най-краткосрочната.

И истината е, че тя е чудотворна машина, ко¬ято нощ след нощ ме удивлява с обхвата и прецизността си. Не само ми връща темата на разговора и последвалите `и разклонения, но и отделните реплики, една след друга, и дори колебанията, ломотенето, когато не намираме точната дума, и отбивките, които си позволяваме. Защото трябва да подчертая, че нашите беседи не са академични и по схема, а раздумки на приятели (вярно, ерудирани), с типичните за подобно общуване безбройни смени на курса.

Без голямо усилие правя дубликат от всеки разговор – точен, но и по-богат именно защото е дубликат. Това ми позволява да се задълбоча в идеите, които в хода на реалността отзвучават твърде бързо. Мога да спра където пожелая и да вникна в някоя мисъл и нейното изражение, да си обясня механизмите, които я учленяват, и да открия пропуск в аргументацията, да нанеса поправка, да се върна назад. Разглеждам през лупа разговора, превърнат в миниатюра, и безсънното ми съзерцание го прави красив и съвършен като бижу. Целият му безпорядък, зациклянията, безпосоч¬ността се покриват с артистичен гланц благодарение на повторението.

Ще дам за пример как снощи възстанових диалога, който вчера следобед проведох с един от мои¬те приятели.

Срещнахме се на обичайното си място в центъра и над чашките с кафе между другото се заприказвахме за един филм, излъчен по телевизията ден по-рано. Оказа се, че случайно сме го гледали и двамата: типична ширпотреба; губивреме с известни претенции, които нас не могат да ни заблудят. С този приятел имаме един и същи безобиден навик вечер да се отпускаме с гледането на някоя баналност по телевизията.

Приличаме си и по друго, дори още повече: по омерзението си от уж "културните" програми, изобилстващи по кабеларките. Работата е там, че човекът на културата се -намира в диаметрално противоположна позиция спрямо редовия гражданин, който след ден на про¬заични практически занимания включва телевизо¬ра в търсене на поне някакво духовно възвисяване. За нас обаче, прекаралите деня си в компанията на Хегел или Достоевски, подобна "култура" е безсмислена и именно заради това или заради вродената `и липса на достойнства, ние я намираме за постна и пошла, да не кажем – откровено смехотворна.

Филма го бяхме гледали и двамата, но с прекъсвания. Заради скуката и прескачането от канал на канал, съчетани с домашни залисии, всеки беше хванал различни парчета: единият – главно в началото, другият – откъм края. Но повече не беше и нужно. Подобни клиширани холивудски продукции се разгадават от има-няма два кадъра – както па¬леонтолозите възстановяват цял динозавър от един прешлен. Ако човек продължи да гледа, то е за да получи потвърждение на това, което вече знае, и всъщност именно потвърждението му носи наслада.

В този смисъл коментарите ни се схождаха.

Разбира се, нещо толкова тривиално не заслужаваше обстойно коментиране от наша страна и ние нямаше и да почнем, ако аз не бях споменал с усмивка една доста непохватна грешка, подмина¬та от авторите. Става дума за следното: глав¬ният герой, скромен козар от Украйна... носеше на китката си ролекс! Изсмях се, когато го отбелязах, а сигурно и после, докато си го спомнях вече в леглото, на лицето ми се е изписала усмив¬ка. В това време обаче (или в тези две времена: на изсмиването в реалността и на усмивката при спомена) осъзнах, че изражението на моя при¬ятел е безучастно, сякаш не разбира за какво му говоря.

Тук трябва да вмъкнем едно уточнение: споменът за нещо може да е идентичен с нещото, но той е и различен, без да престава да е същото. Недоумяващата физиономия на моя приятел от другата страна на масичката в кафенето беше чисто и просто молба за обяснение, която още не знае, че моли за обяснение. В спомена ми обаче тя натежа от всичко, което стана по-нататък. Поради самия факт, че си спомнях, макар и в хронологична последователност, всичко изглеждаше едновременно.

Обясних му: в момента, в който открива мъртва една от козите си, главният герой се навежда, за да я вдигне, и при това движение, точно докато подмушва ръка под тялото на умрялото животно, ръкавът на шубата му от нещавена кожа се повдига, оголва китката и част от ръката му и отдолу лъсва масивен златен ролекс, ясно различим по дизайна и дори по коронката – марка на компанията.

Моят приятел излезе от вцепенението си, за да попита: каква коза? Каква умряла коза? Той въобще не бил видял умрели кози.

Докато си спомнях това, знаех, че малко по-късно щяхме да установим, че е пропуснал въпрос¬ните кадри. В същинския разговор обаче тази възможност още не ми беше хрумнала, та се помъчих да му припомня: козата, чийто труп пастирът заварва, когато вечерта слиза от планината, и отнася в колибата си... Струваше ми се абсурдно въпросният момент да е убягнал на моя приятел, понеже беше възлов за сюжета. Същата нощ, когато решава да опече козата за вечеря...

Тук той ме прекъсна: да, бил хванал сцената с корменето на козата, но не и предходната, с откриването на трупа `и. Нищо чудно тогава да е отишъл в кухнята да си сипе нещо за пиене и да я е изтървал. Не беше голяма беда – такива неща са чести покрай филмите, излъчвани по кабеларките без прекъсвания за реклами. Навярно и аз имах пропуски. На всички се случва, когато гледат филми по телевизията. Липсващите сцени се връщат като призраци: човек ги попълва с въображението си, за да закърпи сюжета, след което измислените и реалните (именно защото реалността им е твърде малко) се смесват в главата му...

Избистрихме въпроса с козата, но моят прия¬тел продължаваше да не разбира смисъла на моята забележка. Какво толкова странно, че главният герой ползва този или който и да е друг часовник? Нима не ползваме часовници и ние? – попита и с брадичка посочи тези, които носехме закопчани на левите си китки. Хем не ги държим за украса – добави с тъй добре познатата ми усмивка.

Много са удобни, ако искаме да стигнем навреме в кафенето, където се срещаме, нали? Намекваше с ирония за собствения си непоправим навик да закъснява. Аз не го коря. Толкова съм му свикнал, че когато се уговаряме да се видим, си правя сметките, като добавям петнайсет-двайсет минути към урече¬ния час, та в известен смисъл даже мога да твърдя, че е точен.