Когато се почувствам угнетен, започвам да си напомням за какво съм тук. Повтарям си го, докато не остане и капка съмнение в мен:

Откакто съм тук, почти не съм излизал навън. Само веднъж преминах с лодка отсреща и няколко пъти обикалях из Хаскьой в тихите утринни часове, толкова. Единия път хвърлих камък в онзи известен кладенец, близо до горната махала. После се облегнах на него и дълго чаках да чуя плисъка му във водата. Но той така и не дойде. Нито плисък, нито тупване се чу... Сякаш камъкът се изпари във въздуха, преди да е стигнал до дъното. Този кладенец ме стресна. И само кладенецът ли? Градът също ме плаши.

Той не прилича на никое друго място. На никое. Хората са тревожни, улиците – забързани. Непрекъснато съм на тръни; във всяко едно от лицата, които срещам, търся белезите на предстоящо бедствие. Кой знае, може би аз съм странният. Може би защото съм израснал в страх и винаги съм се плашил от някого или от нещо, този град изглежда толкова страховит в очите ми. И все пак не мога да разбера. Какво е харесал баща ми в този не особено приятно миришещ град, защо специално него е избрал? И защо го е нарекъл Градът на огледалата?

Няколко пъти ме посети раби Яков. Толкова е възрастен, че не само косата, а и кожата му сякаш е побеляла. Не знам защо, но не смея да поискам от него да разкаже за баща ми. Пък и той не изявява особено желание да го направи. Странен човек. Сякаш от време на време ме разбира и ми казва, че имам право. В такива моменти в очите му съзирам отблясъците на доста непривичните за мен топлота и съчувствие, но това никак не ме безпокои.

Понякога много се ядосва, че все още не съм се присъединил към общността им. Кара ми се, като ту издига, ту снишава глас. Не че донякъде не е прав. Първата работа на евреите, успели да стигнат до този град след толкова изпитания, била да се запознаят с вярата си, която дотогава криели дълбоко в себе си и може би в сънищата си. Всяко ново име, което тези хора бяха приели, им беше предложило едно ново минало. Колкото до мен, аз не съм много сигурен дали искам да направя това. Да се сдобивам с религия, преди още да съм разбрал кой съм, ми се струва безсмислено. Това е като да ушиеш дрехи на сянка. Коя сянка има нужда от дрехи?

Има една жена, която върши къщната работа и ми готви. Една възрастна мюсюлманка. Името ѝ е Зишан. Въпреки възрастта си тя е толкова работлива, че чак ме смайва. Устните ѝ постоянно мърдат, докато работи. Непрекъснато се моли. От време на време любопитно се взира в мен, но нищо не пита. Понякога скришом слага зрънца осветен черен кимион под възглавницата ми. Кой знае защо в такива случаи винаги спя непробудно. Доволен съм от присъствието на Зишан кадън.

Може би религиозността на тази проста женица ми дава такъв дълбок покой. В нея има нещо, което успокоява страховете ми и поставя на място предразсъдъците, изпълващи празнината в мен. Може би пък да съм доволен, че срещнах някой, който живее изпълнен със страхове, точно като мен. Където и да погледне, каквото и да чуе, дори в най-малкия звук, Зишан кадън вижда пръста на невидимото и незнайното. А най-големият ѝ страх е тюрбето на светеца срещу къщата.

Вярва, че той става през дъждовните нощи и обикаля из улиците, като понякога, само за да се пошегува, тропа по вратите на къщите. Казва още, че ако в такава една нощ някой седне да наблюдава тюрбето, светецът много ще се обезпокои, ще събере партакешите си и ще се пренесе в други светове, отнасяйки и благословията си със себе си. И ми прошепва в ухото, че ако стана призори след дъждовна нощ, измия гурелите от очите си и погледна навън с чист поглед, ще видя стъпките на светеца, пръснати из калта като зърна на драгоценна огърлица.

От време на време излиза от дома с боязливите стъпки на пътник, страхуващ се да не бъде откраднато сърцето му от разбойниците, устроили засада на пътя, и отива да посети тюрбето. На тръгване взима и просо със себе си. Тя и много други мюсюлманки като нея се въртят около тюрбето, молят се и пръскат просо наоколо. Нямам намерение да се заяждам със Зишан кадън, но аз много обичам да гледам към гробницата на светеца в дъждовните нощи. През такива нощи мисля не за светеца, а за разпръснатите наоколо просени зърна, които с всяка капка дъжд се заравят още по-дълбоко в пръстта.

Сутрините тя ми носи кафе в малка чашчица със сини цветенца и позлатена дръжка. Откакто съм тук, редовно пия кафе. Не мога да кажа, че запълва липсата на шоколад, но май много свикнах с него. Като не пия, чувствам безпокойство. Страховете ми се увеличават. Зишан кадън иска да ми гледа, но тъй като не искам да знае нещата, които самият аз не знам, досега все отклонявах под някакъв предлог желанието ѝ.

Откакто съм в този град, все вали. Зишан кадън се страхува, че светецът ще се умори от постоянното обикаляне нощем. А аз винаги когато закопнея за жълтото на слънцето, си напомням за какво съм тук.

Но невинаги успявам да съставя такива красиви изречения. Понякога, когато действителността се изправи с цялата си грозота и мръсотия срещу мен, не ми иде отвътре да разкрасявам съдбата си. В такива случаи затварям очи, леко се облягам назад и се опитвам да се преборя с останалия зад зъбите тръпчив вкус на думите, искащи да се превърнат в проклятия.