Евгени Кузманов: Потисничеството е моята тема. Свободолюбие имам някакво
Евгени Кузманов е художник и писател, роден в Радомир и днес продължава да живее в родния си град. Започва да пише като студент по скулптура в Художествената академия. Професор е по изобразително в Югозападния университет "Неофит Рилски". През 1983 г. антиутопията "Чайки далеч от брега", която представя пътя на едно общество към диктатурата, е иззета от книжарниците. Едва през 2016 г. е издаден пълният текст на книгата, а през 2018 г. по мотиви на романа е заснет филма "Далеч от брега", представен неотдавна на "Киномания".
Не мога да забравя един Ваш разказ от 80-те години - огромни зелени мухи завладяват град. Хората им стават роби, опитват да им се харесат. Едно единствено семейство се бунтува срещу терора на мухите. Постепенно приспособилите се хора заприличват на насекоми. Един ден внезапно както са дошли, мухите отлитат. Хората, свикнали с тях, се опитват да ги последват и излетят, но скоро падат и се убиват. Оцеляват само съпротивляващите се. После излезе романът "Чайки далеч от брега" - за диктатора и съпротивата. Книгата предизвика големи вълнения преди 35 години...
- Знаете ли как станах писател? Бях в гимназията, купих си една книжка с разкази, не си спомням името на писателя. Тогава бях футболист, китарист, бях всякакъв, слаб ученик, в смисъл не учех въобще, но много четях, в четенето бях прилежен, като чета, чета с часове. Прочетох цялата книга и нито един разказ не ми хареса. Все пак трябва поне един разказ да те хване...
Много говорех, не слушах и не се подчинявах. Нямам нито един приятел началник, нито офицер в казармата, нито учител в училище... Отношението към властта, към системата, това е отношението към живота, това е животът от сутрин до вечер. Свободолюбие имам някакво...
Имам написани неща 74-та, пета, шеста, които не са публикувани и кой знае къде са сега, но си пишех съвсем откровено за това какво изживявам. А и разпитвах старите кое как е било, за девети септември. После пък ме викаха в Държавна сигурност, три часа ме разпитваха защо съм питал за тези неща.
Когато пишехте разказа за мухите, мислехте ли си, че пишете за диктатурата?
- Е, ми, да, това е! Насилие! Това е насилие! Животът се преобръща! Хората се приспособяват към насилието, към робството, към всичко. Това е инстинктът за самосъхранение. Така го виждах. Представях си дори, че мухата е точно на площад "Славейков" в София, на линията на трамвая - огромна зелена муха. Пет метра! Тя е заспала там и идва една кола по "Раковска", спира. Хората слизат и преместват мухата на по-широкото. За да може колите да вървят, хората да идат на работа.
И целият град се е приспособил, целият народ се приспособява. Каквото е било за нашите, когато им вземаха нивите, дюкянчетата, и толкова народ измря, но народът се приспособява...
Само опълчилият се оживя в разказа. Свободата ли е Вашата тема?
– Потисничеството. Да се види, че това е диктатура, потисничество. Първият ми роман е "Островът на горилите", към 600 страници, първо го писах на ръка, а след това си купих машината, "Марица", и още пиша на машина. Но вече не пиша. Имам една "велика" статия – "Негодници и негодяи". Когато пишеш нещо, в което вярваш, много хора ще видят, че е истина. И това влияе. Затова комунистите най-много се плашат от писателите и от журналистите.
Започнах да пиша сериозно седемдесета година, като бях в Академията... Бързо осъзнах, че не можеш да напишеш всичко както е. Разбрах, че трябва да пиша с метафори, станах фантаст. После прочетох някъде, ама го бях открил и сам, как един отива в бюрото за патенти, че може да лети. Гонят го, а той си слага крилата и отлита.
Когато започнах да пиша, престанах да чета толкова, както дотогава. Но много здраво запомних "Сто години самота" и "Параграф 22". Има нещо магическо в тях.
Как замислихте "Чайките"?
- Изобщо изследвам това явление - Диктатурата... Светозар Игов ми каза: тази книга на никого няма да я даваш.
Книгата излезе, но след това беше изземана от книжарниците.
– Ивайло Петров така се запозна с мене. Жена му Офелия била приятелка с библиотекарката в Балчик. Дошли двама от Варна от Държавна сигурност и питали за "Чайки далеч от брега". Има една – казала библиотекарката, и те я взели. Но имало и други. Така стигнала до Ивайло Петров и той я прочел.
Но мен не са ме викали. Бяха се усетили, че не трябва да има гонения. Защото като подгонят някого, се научава, правят човека герой - "Свободна Европа" и Би Би Си вече много силно работеха. Но иначе – няма работа, откупки да не говорим. Жена ми работеше в Кремиковци...
Научих - щом излиза книга от писател, веднага го наблюдават и му правят досие.
Искам да кажа още за приспособяването, за мимикрията... Направих бюст на Ленин, глава на Ленин. Купуват я за 2000 лева. Пишех и разкази партизански – първо, защото ми е интересно, и второ – мимикрирам.
Има авторитарни държави – не ти взима имота, казва: не се занимавай с мене и с моята власт. Онези, които се борят против режима, ги затварят, бият ги. Това не е комунистически режим. А при комунизма е тотално. Не само, че ти взима всичко, ами иска и да го обичаш. И да го хвалиш, и да му се възхищаваш, иска непрекъснато да го възхваляваш. Е, това е най-гадно...
Интелектът, талантът – това е много опасно нещо. Но зависи за каква цел ще го използваш.
Как решихте метафората на обществото да е корабът с неговия екипаж: моряци, капитан?
- Когато започнах, питах писателя Тодор Велчев. По-късно той се самоуби. Беше капитан далечно плаване, и първичен писател такъв, и художник беше и той, от него имам един портрет на Радичков. Казах му, че искам да ме вземе да видя кое какво е на кораба, а той вика: Евгени, това е затвор, и ти нямаш представа какъв ужас е. Особено за такива като тебе, какво ще правиш там, ще белиш картофи. И не отидох. Затова в книгата имам само това – носа, кърмата, палубата, каюткомпанията, нищо друго от кораба не описвам. Който не е разбрал, че това не е кораб, не е разбрал нищо.
Поправяте ли, като пишете?
- Не поправям. Печатни грешки - да, но думи - малко. При мене няма паразитни изречения, подготвителни. Моите сюжети са железни. Сюжетът си върви, и го затваряш. Винаги знам какво ще бъде и как ще свърши.
Цялото интервю е публикувано в първата книжка за 2019 г. на "Балканистичен форум".