Досега никога не беше проявявал агресия или омраза към мен, но сега беше на ръба да ме предизвика. Очите му се бяха зачервили зад очилата и гледаха ту мен, ту нея. Мисля, че започна да се обърква. Стана ми тъжно, после се ядосах, усетих как пръстите на дясната ми ръка започнаха да се свиват в юмрук, но след това ги отпуснах. Въздъхнах и усетих цялата болка, която се беше стаила и в двамата. Нямаше смисъл да му отговарям. Той търсеше отдушник на болката и разочарованието и го намираше в думите, които отправяше към мен.

Нищо необичайно. Просто трябваше да се заредя с малко повече търпение, ако той смяташе да продължава.

Какво наистина правех тук, докато се опитвах да си обясня миналото на Лора и лицемерно съчувствах? Не му казах, защото съчувствах наистина. Кръвта се беше качила в главата ми и можех да му се разкрещя веднага. Но не го направих. Можех и да го зашлевя, но не го направих.

Исках да извикам в лицето му, че знам много по-добре от него защо съм тук. Исках да извикам в лицето му, че със сигурност знам какво е болка. После се замислих, че думите понякога нямат значение; че хората отдавна не вярват на обещанията, на демонстрациите на съчувствие. Може би не вярват и на това, което виждат с очите си. И може би бяха прави, нима думите отнемаха болката наистина?

Лора дойде при мен, прегърна ме и предложи да се оттеглим. Брат ѝ се беше успокоил. Беше млъкнал и задрямал. Сънят го беше покосил бързо. Аз се съгласих мълчаливо. Бях щастлив, че до края на деня нямаше да имам никакви други задължения. Заспах за няколко часа, а когато се събудих, навън вече беше тъмно. Алкохол нямаше, устата ми беше пресъхнала. Освободих се от потната прегръдка на Лора, станах от леглото и прекосих тъмната дневна, в която всички дремеха. Брат ѝ, баща ѝ и майка ѝ спяха, а от тонколоните все още се носеше тихо:

Говори ми лъжи. Малки сладки лъжи.

Отидох до банята, където скришно изпуших една цигара. После изхвърлих фаса в тоалетната чиния. Нагълтах се със студена вода от мивката, наплисках лицето си и се върнах в нашата стая. Венците ми сякаш кървяха или усещах вкуса на някой кариес в устата си. За миг ми се зави свят, после отново плисках лицето си със студена вода, за да се съвзема. Беше ми тежко в гърдите. Сякаш мекотело се беше залепило на гърлото ми. Притискаше сливиците ми, слизаше към гърдите и се задържаше там, за да се топли от въздуха, който минава през гърдите ми.

Събудих Лора и предложих да излезем на разходка. Тя ми направи знак да мълча и ме въведе в стаята, където твърдеше, че е починала баба ѝ. Нямаше как да зная, дали наистина е починала там, защото когато пристигнахме ковчегът беше положен във всекидневната. Не зная защо влязох, но не изпитвах никакво неприятно чувство. В ръката си държеше чук и няколко пирона. Беше ги домъкнала от коридора. Попитах я какво прави, но тя ми направи знак да замълча.

Казах ѝ, че ще събуди останалите, ако смята да прави нещо с чука, но тя просто отговори, че те са толкова пияни; нямаше нищо да чуят. И беше права. Но аз не разбирах защо беше нужно това. Струваше ми се глупаво, дори отвратително. Хванах ръцете ѝ здраво, за да я спра, но тя ме отблъсна с цялата сила, на която беше способна. Не вярвах, че тя може да ме бутне така. Паднах с цяло тяло, проснах се на пода. Стъклената витрина на скрина издрънча от трясъка. Никой не реагира. Мислех си, че сме събудили някой, но отново настъпи тишина.

- Трябва да забия гвоздеите там, където е била главата ѝ. Така ще закова злото, за да можем ние живите да бъдем спокойни. Така ще закова нещастието, което ме беше покосило. Така ще победя всяко нещастие.

Изведнъж ме обзе ужасна неприязън, исках да се махна. Бързо излязох от стаята. Не исках да я наблюдавам, докато върши своите ритуали. Какви глупости вършеше? Нещо ме натисна в гърдите, исках да се махна от тук. Нямах повече работа тук, поне докато тя не възвърнеше нормалното си поведение.

Облякох се и излязох на улицата. Много рядко искам да избягам от някоя ситуация, но сега това надхвърляше всички поносими граници за мен. Все още не знаех, че границите са твърде разтегливи. Тя дойде след петнайсетина минути, видимо успокоена, дори одухотворена. Лицето ѝ беше лишено от всякакво напрежение. Очите й гледаха спокойно. Сякаш нещо вътрешно я беше преобразило. Въобще не исках да разговарям с нея. Направих знак, че ако ще говори за това, което се беше случило по-рано не искам да слушам, но тя ме хвана за ръката и ме обърна към себе си.

Каза съвсем сериозно:

- Гвоздеите са и против вампирясване. – и протегна ръка, за да ме прегърне.

Прихнах да се смея и спрях на място. Не можех да си взема въздух около десетина минути. Смеех се, сълзите ми се лееха. Лора сякаш разбираше как се чувствам, защото и тя започна да се смее. Не можех да повярвам, че наистина го е направила. Попитах я няколко пъти. Накарах я да ми опише как го е направила. Тя разказа как е забила един по един пироните, как ги е зачукала. Попитах я за звука, който се е чул. Какъв е бил звукът? "Тъп." Отговори тя.

Това е бил първият път в живота ѝ, когато се докосва до пирони. Никога досега не го е правила. Донесло ѝ успокоение. Докато слушах всяка част от разказа, си представях действията ѝ. Бях прав в усещането си - обичах посредствена жена и умът ѝ вече не раждаше предизвикателна близост. Той се превръщаше в опасна машина за тежки ритуали, които заплашваха да изместят всякаква рационалност от живота ни.

Лудостта бавно напредваше. Тъкмо бяхме стигнали пресечката на "Александровска" и "Славянска", когато тя спря и ме погледна хитро. Не бях настроен за повече изненади, така че просто я подканих да каже какво става. Тя обаче продължаваше да мълчи, аз се приближих и щях да кажа, че ми стигат толкова глупости за днес, когато тя лукаво каза:

- Има и още нещо.

- Какво? – попитах аз апатично.

- В най-долното чекмедже на скрина намерих пакет с чорапи, копие на Библията, икона, свещи и пари. Пет на брой. Толкова бяха пакетите.

- Пари?

- Да. – каза тя и поклати глава. – Когато бях малка, баба ми разказваше, че се подготвила за всичко.

- За какво говориш?

- Намерих пакетите за оцеляване, когато дойде края на света.

- Пакети за оцеляване след края на света?

- Да, да. Това са пакети, в които тя вярваше, че е сложило всичко, което е нужно на човек през първите дни на оня свят. В случай, че преждевременно настъпи денят на страшния съд. – каза тя и прихна да се смее. – Но нейният ще ѝ го оставя на гроба.

- Колко пари имаше вътре?

- Доста. Хайде да вечеряме за края на света. Аз черпя. Какво ще кажеш?

След двайсетина минути вече бяхме слезли на кея, където Лора искаше да намери един ресторант, който помнеше от детските си години. Търсихме нещо, което според мен не намирахме. Така или иначе, стигнахме до плаващия ресторант "Понтон", който предлагаше прясно уловена риба от реката. Седнахме там. Вечеряхме риба, картофена салата и бяло вино. Беше вкусно, а от реката се надигаше тинеста влага.

Тогава обаче това не ми правеше впечатление. Забелязах го едва през следващите дни. После се разходихме по кея, покрай реката. Вървяхме безцелно, колкото храната в стомасите ни да се слегне. За Лора всичко това изглежда трябваше да бъде облекчение. Но на няколко пъти тя наклони глава. Обърна се към мен без да се усмихне. Промълви едва доловимо:

- Моето детство свърши.