Александър Морфов: Революционното вдъхновение на България свършва с ентусиазма на третата чаша
Когато спектакълът "Хъшове" бъде изпълнен пред публиката на 22 март, това ще е неговото представление номер 300 на сцената на Народния театър "Иван Вазов". По този повод, както и по повод националния празник 3 март, неговият режисьор Александър Морфов говори за загубените си надежди по България, която нарича "страната на живите мъртви" в интервю за Би Ти Ви, излъчено навръх празника.
За предстоящото юбилейно представление на "Хъшове" Морфов, който наскоро отбеляза юбилей на "Животът е прекрасен" в Народния театър и на "Бурята" в театър "Комиссаржевская" в Санкт Петербург, планира да събере децата и внуците на участниците в спектакъла през годините. Нещо подобно прави и преди време за 250-ото му излизане на сцената в столицата.
Правейки паралел с творбата, режисьорът казва: "Всъщност Дунавът на нашия народ е неговата кръчма - ресторантът, през който трябва да се премине, за да се мине от другата страна на Дунава, да се спаси Левски, да се спаси движението и да се освободи България. Всичките добри пожелания, възторзи, мечти, ентусиазъм, революционно вдъхновение свършват с ентусиазма на третата чаша, след което се прибираме кротки и тихи, за да си легнем на топло и да се молим, че не са чули какво сме говорили."
Той допълва, че в мечтите си вижда "България, за която говори Левски. България на Ботев. Тази България - възрожденската, за която мечтаеха всички хъшове и която на тласъци минаваше през състояния на възторг, надежда и не след дълго отново биваше убита, омерзена, унищожена."
После споделя: "От мен няма да чуете нищо добро за онова, което се случва в тази държава. 30 години повтарям едно и също нещо. Не е имало правителство, срещу което аз да не съм се борил."
Той описва личната свободата като състояние, в което "да не си слуга - да не упражняват върху теб собствените си безочия и собствените си стремежи." Според него той е "свободен, в смисъл че не изпълнявам ничии стремежи, ничии задачи. В този смисъл може и да съм омерзен, но съм свободен".
"Объркан народ сме", казва още Морфов, за когото сме се превърнали в защитната стена, която се опитва "да предпази Запада от нахлуващите от изток опасности". "Затова сме събрали толкова много жлъч и толкова много мъка и толкова мечти и надежди, че някой ден няма да сме стена, а ще бъдем част от една друга общност."
"Сам не можеш да пробиеш стената, а ние никога няма да се обединим", обаче смята той. "Уроците на историята са много показателни. Кога успяхме да се обединим? 1990 г. направихме митинги от един милион души и само след две години да се изпокарат, да си издерат очите, да се разделят на хиляда фракции и всичко онова, което те проповядваха като великата идея на демокрацията се разпадна в техните низки, мръсни интереси да разпределят, да разграбят държавата." Той описва управляващите още като "октопод, който никога няма да се насити".
На въпроса дали е хъш отговаря с обяснението какво означава това: "Да бъдеш човек, който да мине през каквито и да е изпитания като глад, бедност, мизерия и да продължава да таи в себе си чувството на надеждата, че един ден ще дойде времето да мине Дунава и да освободи тази държава. И май вече не съм хъш. Май загубих надеждата, че ще минем Дунава и ще освободим тази държава от игото на алчността, на цинизма, на бруталността."
"Изморих се да се надявам. И май вече не се надявам... На ден в тази държава умират десетки хиляди хора - от старост, от болести. Лошото е, че на ден умират и десетки хиляди надежди. Заедно с надеждите донякъде умират и тези хора и ние се превръщаме в държавата на живите мъртви. Защото човекът без надежда е почти мъртъв човек. Как живее човек без надежда? Отива да работи, за да получи едни мизерни пари за своя труд, с които да се опита едвам-едвам да изхрани семейството си. Да се превърне в жертва на хиляди измамници, за да събере пари за Коледа или да купи подарък на детето си. Какъв е тоя човек? Полужив", казва режисьорът почти през сълзи.
Ако беше част от времето на "Немили-недраги" и "Хъшове", Морфов смята, че е нямало да живее дълго. "Щяха да ме утрепят много бързо. Не мога да се приспособявам. Много съм избухлив и губя чувството за самосъхранение."
Той признава още, че е много черноглед, но и че черногледството му е провокирано от положението на хората, които нямат сили "да се борят с арогантността и прийомите, ходовете на цялата мафия, която ни управлява".
А на финала завършва с думите: "Шипка е един красив символ, който е като короната на нашата нещастна България."