Едва ли когато през 1972 г. Ник Пауъл основава "Върджин рекърдс" заедно с Ричард Брансън, той подозира за успехите, които предстоят на двамата в това поприще. Както и че през 80-те години той ще се оттегли от музиката, за да се потопи изцяло в света на киното.

Следват над 50 филма, на които Ник Пауъл е изпълнителен продуцент. Сред тях влизат номинираните за "Оскар" "Мона Лиза" и "Играчка-плачка" на Нийл Джордан, както и спечелилият "Златен глобус" Little Voice на Марк Хърман. От 2003 до 2017 г. Ник Пауъл е директор на Национално училище за кино и телевизия в Обединеното кралство. Докато го ръководи, филмите на студентите получават редица номинации за "Оскар" и за наградите БАФТА. Бил е председател на Европейската филмова академия и на комитета по филми на БАФТА.

Тази година Ник Пауъл е председател на международното жури на 23-ото издание на "София филм фест". Пред "Дневник" той говори за това какво е да си продуцент, споделя опита си като преподавател и разказва няколко цветисти истории от кариерата си в киното.

- Различните режисьори не знаят различни неща. Не бих казал, че има общо правило. Но моите наблюдения са, че областта, в която имат най-малко опит, е режисирането на актьорите. Особено ако преди това са били в театъра. Обикновено те са по-загрижени за камерата, за осветлението, за чисто техническите измерения на правенето на кино. Когато започнах да преподавам в Националното училище за кино и телевизия, студентите по режисура имаха нужда най-вече от това. Познавам режисьори, които страхотно се справят с тази работа, и те правеха много уъркшопи. За мен Стивън Фриърс е най-добрият. Той казва следното: "Знаеш ли как да работиш с актьорите? Просто се отнасяй с тях като с други човешки същества. Установи взаимоотношения с тях, спечели доверието им. Бъди сигурен, че и ти им имаш доверие. И им дай достатъчно пространство, за да работят за теб."

- Харесва ми това, което Били Уайлдър, един централноевропейски режисьор, който се реализира в Холивуд, казва. Някой го пита какво го е направило успешен. Той отговаря: "Енергията и духовитостта. Това е, което влагам в своите филми". Много сценарии имат наистина интересни истории, но в тях няма енергия и духовитост. Разбира се, интересната история е първото, което търся в един сценарий. Ако историята не ми е интересна, как ще прекарам няколко години от живота си в опит да направя хубав филм от нея? През XIX век Марк Твен е написал прекрасна статия за това как се разказва история. Не е дълга, около три страници. Но тя съдържа много полезни съвети, които според мен са също толкова валидни за филмовото разказвачество, колкото и за литературното. Марк Твен казва: увери се, че героите ти, независимо дали са живи или мъртви, имат причина да са това, което са. И се постарай публиката да може да направи разлика между живите и мъртвите герои.

- Искам да бъда изненадан. Не искам да чета това, което вече съм чел. Понякога няма значение дали сценаристът е умел в занаята. Един чернокож актьор от Северна Англия ми изпрати сценарий за пилотен епизод на телевизионен сериал. Той беше написан по малко странен начин, но светът и героите, които беше създал, бяха прекрасни. Действието се развиваше през 70-те години в Ливърпул - в афро-карибското общество, във второ поколение на емигранти. Разказваше се за млад ямаец, който пристига в града и се запознава с баща си. И те стават нещо като семейство Сопрано в Ливърпул - от тези семейства, които са едновременно в престъпния свят, и извън него. Които живеят обикновен живот, но в същото време трябва да се изхранват по някакъв начин. Казах му, че сценарият ме е грабнал и ще го изпратя на приятели от Би Би Си, защото в британската телевизия често пренебрегваме този свят.

Но получих и сценария на "Били Елиът" и го отказах, защото беше клише. Знаете, историята е за тийнейджър от провинциално миньорско градче, който иска да стане танцьор. И филмът се превърна в голям хит. Оттогава си изградих правило - никога не отказвай с лека ръка клишета. Защото можеш да вземеш едно клише, както направи режисьорът на филма Стивън Долдри, и да го заснемеш като холивудска мелодрама. Когато филмът се оказа толкова успешен, си казах: "Прецаках се." Естествено, от бизнес гледна точка. Иначе все още смятам, че е клише.

Наскоро на кинофестивал в Източна Европа един македонски режисьор представи проект за филм на ужасите. Сценарият беше пълен с клиширани елементи, но обединени заедно, те правеха нещо свежо. Имаше и страх, и всичко, което върви с жанра. Но съм сигурен, че те ще направят филма, без да имат нужда от моята помощ.

- Когато майка ми беше на 85 години, тя ми каза: "Ник, знаеш ли... Наистина съм горда, че правиш всички тези филми... Но вече съм на 80 и трябва да ти кажа, че нито един от твоите филми не ми харесва." (смее се) Буквално три дни по-късно един възрастен британски актьор, Чарлс Данс, той участва в "Игра на тронове", спомена, че има идея за филм. Но не била като за мен, защото и двете главни героини са на 70 години. Отговорих му, че съм заинтригуван и го попитах дали не може да качи годините на 80, за да са на възрастта на майка ми. Той така и не промени това, но както и да е...

Попитах го кой пише сценария. "Аз", отговори той. Гемиите ми потънаха, но си помислих за майка ми и му казах: "Страхотна идея!" След това го попитах кой ще бъде режисьорът. "Аз", отвърна той. Гемиите ми отново потънаха, но майка ми не харесваше нито един от моите филми, така че му казах: "Това е чудесно!" Включих се в проекта и Чарлс направи "Дами в лилаво" (Ladies in Lavender) - доста класически филм с Джуди Денч и Маги Смит в главните роли. Английската кралица беше на премиерата. И майка ми страшно много го хареса!

Причините, поради се захващаш с даден проект, са различни. В този случай много исках да направя филм, който майка ми и нейното поколение да оценят. И "Дами в лилаво" се справи отлично с приходите - около 20 млн. долара в световния боксофис. Доста възрастни дами се разходиха до кината, за да го гледат.

- Напълно. Имам чувството, че ще умра, когато показваме филмите си. Винаги искам във филмите да имаме от онези сцени, при които хората са на ръба на седалките. При емоционална сцена искам да чуя как сълзите им капят по пода. Или да се смеят, когато сцената е комична. Винаги съм казвал на студентите си, че ако правят филми за себе си, като форма на терапия, мога да им препоръчам много култове, религии и терапевти, които да посетят. Филмът винаги се прави за някой друг. Този човек може да е само един, както при филма за майка ми. Но аз знаех, че ако тя го хареса, хиляди хора също ще го харесат. Че ако тя го разбере, другите също ще го разберат.

Но не бих направил глупави промени, за да угодя на публиката. Например във филма "Играчка-плачка" (The Crying Game), за да получим финансиране, от компанията поискаха от нас да променим финала. Сключихме сделка и те изпратиха при нас своя изпълнителен продуцент. Режисьорът Нийл Джордан е ирландец, така че планът беше двамата да седнат да пият и да се разберат. Но се оказа, че изпълнителният продуцент също е добър с чашката и когато те се върнаха, Нийл се беше съгласил с тъпия финал. Когато приключихме с монтажа, показахме на продуцентите филма и им казахме, че финалът не работи. Предложихме им да се върнем на първоначалния вариант на Нийл, но той да го пренапише, за да го нагодим към останалата част на филма. В този етап на продукцията това е лесно. Така и стана. (през 1992 г. Нийл Джордан получава награда "Оскар" за сценария на "Играчка-плачка" - бел. ред.)

Но предварителната прожекция на филма беше такъв провал, че отидохме в тоалетната, скъсахме всички анкети и ги изхвърлихме в тоалетното казанче. И се върнахме на работа. Тук не става дума за промяна на смисъла, а за промяна на средствата. За това дали хората ще разберат посланието на филма. Често казвам на студентите си, че ако искат да направят филм за баба си, трябва да са сигурни, че баба им ще го разбере.

- Понякога трябва да рискуваш. Например да направиш филм на Милчо Манчевски в Македония. Но в общи линии няма смисъл да правиш промени, за да се харесаш на по-широката публика, ако ще загубиш ядрото на публиката, към което си се насочил.

Но съм говорил и с Михаел Ханеке, и с Ларс фон Триер, които не са ориентирани към широката публика. Интересуват се само от публиката, заради която правят своите филми. Подобни филми, да кажем и "Студената война" на Павел Павликовски, са изумително фокусирани върху това филмът да бъде разбран от публиката, за която е създаден. При големите автори дори филмите да са трудни, когато стигнеш до края, те започват да значат нещо. Така хората разбират пътищата, през които си ги превел. Трябва да бъдем сигурни, че разкриваме нещата във верния момент, за да публиката ни последва в нашето пътуване.

- Според мен добрите сериали влияят основно на филмите в Холивуд, въпреки че те със сигурност имат ефект и върху независимото кино. Но хората на моята възраст си спомнят времената, в които 90% от хората ходиха на кино. Тогава се появи телевизията и изведнъж едва 10% от хората посещаваха киносалоните. Всички останали си бяха вкъщи и гледаха телевизия. После излязоха видеокасетите, които вместо да стеснят допълнително филмовия пазар, го разшириха. Те върнаха отново жанровете - филмите на ужасите, екшъните. Нещо, което нито големите филмови студиа, нито независимото кино правеше. Получи се така, че киносалоните инвестираха в по-добро изживяване. Защото тогава кината в много държави, да кажем във Франция, не бяха в особено добро състояние. Бяха пълни дупки. После се появи интернет, което оказа отрицателно влияние върху индустрията. До миналата година приходите от кино в Европа бяха стабилни, но след това спаднаха с около 5 %.

За мен има един основен пазар за кино - хората, които искат да гледат филми. Телевизионните сериали по-скоро оказват влияние върху телевизията. Ако продължават да се правят добри филми, които си заслужава да гледаш на кино, положението няма да е толкова фатално. Е, може приходите още малко да се посвият, но е по-забавно да отидеш на кино. А голяма част от кината вече предлагат и допълнителни изживявания - ресторанти, кафенета.