Майката на Славейкови

От незапомнени времена, та и до днес има такива жени – които сякаш са навсякъде и се появяват изотникъде.

Такава беше и тя – майката на Славейкови.

Хората, които сутрин, спали – недоспали, бързаха за работа и припряно се стрелкаха от една посока в друга, и се скупчваха по трамвайните спирки, я забелязваха някак изведнъж.

Докато да мигне човек и ето я отново, върви между трамвайните линии, без никой да е видял откъде се е появила.

Тя беше вече на възраст, но това можеше да се види само по ръцете, шията и лицето, които се бяха сбръчкали, или по косата, която въпреки русолявата боя седеше на сухи валма в безреда, или по вдървената походка и липсата на плът и закръгленост по задника. Но, всички тези неща не пречеха на жената да носи младежките си дрехи. Тя вървеше устремено в своя бонбонено-флорален клин, а розовите ѝ хавлиени чорапи, бухнали като захарен памук, обгръщаха тънките каишки на чехлите ѝ с едри блещунки.

Безбройните дипли на жабото от розова коприна се развяваха безкрайно, сякаш в опит да наместят най-сполучливата 3D версия на притежателката си. Но розовото не свършваше дотук. То феерично се заоблачаваше, благодарение на розовия дългокосмест елек, който отказваше да скрие заканително щръкналите остри рамене на жената.

Къде отиваше тя беше трудно да се каже, камо ли да се предположи. Жената не вървеше по права линия, а на зиг-заг, спираше рязко, сменяше темпото и посоката. И винаги изглеждаше, че е там, закъдето е тръгнала.

Някои се страхуваха от нея, защото устата ѝ постоянно мърдаше и говореше нещо, без да заговаря никого. А други бяха убедени, че е смахната, и гледаха да са на прилично разстояние от нея.

Тя самата нямаше и минутка свободно време, искаше всичко на площада да обиколи, да нагледа.

Като спреше някой трамвай, му заговаряше:

- Караш ли, чедо? Ще караш ами точност и движение трябва. Добро момче си ми ти – и в студ, и в жега – все нагоре-надолу по линията. Не може инак, да Пък и да ти сменят маршрута, ти да не се разсърдиш. Свиркай си!

Като заминеше трамваят, тя се завърташе към най-близкото дърво:

- Добре ли си бе, приятелю? Добре ще си ами нали е лято! Че не е валяло скоро – чудо голямо! Сефте! Ако се затегнат много работите, няма да те оставим да умреш от жажда, я! Все няколко кофи вода ще му се откъснат на някого от душичката Пиленцата добре ли са? Щом имаш пиленца, мене слушай – всичко си имаш!

Пак се завърташе кръгом и тръгваше право към покрития шадраван.

- Ами ти бе, сополанко! Седиш си. Живо ли си, умряло ли си, какво си? Че то комай никой човек не знае вече защо си там Нищо. То – каквото било – било. Потрай още малко, ще дойдат и за теб добри времена.

После се стрелваше между подранилите търговци с кашони книги и отиваше до кръглите пейки пред библиотеката.

- Ей, хубавиците ми, добре ли нощувахте? Я да видя да не ви е надраскал някой, да не ви е изцапал Слънчицата сте ми вие, греете ми в душичката. Коконите ми!

И така през целия ден жената търсеше с поглед дали всичко си е на мястото, дали е в изправност, та да си свърши работата по предназначение и този ден.

Когато на площада настъпваше мъртвило, както всеки ден в определени часове, жената изневиделица се сдобиваше с кифла и се устремяваше към улица Солунска. Там, до самото шосе, в ранния следобед наближаваше към една пейка, на която от много време седяха баща и син и не можеха да се наприказват. Меките метални отблясъци на двете фигури привличаха погледа на жената и тя сядаше до тях. Казваше им няколко думи и спираше да говори, говоренето за деня беше достатъчно.

Тогава жената сръчно разопаковаше закуската и без никакво бързане, като в транс, държеше кифлата с едната ръка, а с другата чупеше от нея и подаваше ту на единия Славейков, ту на другия.