Сръбският "Товарът" е привидно поредният балкански филм, който иска да каже нещо за действителността в региона на фона на кални улици, изоставени сгради и мълчаливи герои. Но само няколко минути след началото му, стереотипите започват да се разсейват.

Популярният актьор Иван Лучев е в ролята на Влада - шофьор на камион по време на бомбардировките на НАТО в Сърбия през 1999 г., докато същевременно сръбските военни се сражават с албанските сепаратисти в Косово. Влада има задачата да пренесе тайнствен товар от Косово до Белград. Той не пита какво превозва и потиска подозренията си. Заглавието и сюжета са метафора за товара, който носи сръбската история и националистическата политика, която игнорира най-тъмните моменти в нея, както и разрива между поколенията. Филмът е вдъхновен от две статии за подобни шофьори на таен товар, които режисьорът Огньен Главонич прочита преди десетина година.

В хода на историята виждаме и сина на Влада, както и момче на 19, което той качва по пътя – вокалист на току-що разпаднала се пънк група, който планира да замине за Мюнхен. Двата образа са директно вдъхновени от юношеските години на режисьора, които протичат по време на конфликтите и начина, по който музиката често се е оказвала отдушник. Огньен Главонич така и не прави мечтания пробив в музиката, но може да се каже, че е постоянно на турне: след премиерата в Кан миналата година, дебютният му филм вече е представян в над 40 държави, а след София, той ще пътува с филма си към Любляна и Ню Йорк. Филмът е сниман около Белград и в родния град на Главонич – Панчево.

Може би това, че смятам историята за изключително важна и до голяма степен, свързана с мен самия, когато бях на 14 години. Филмът е за мълчанието, за конспирацията на мълчанието, за липсата на любопитство какво точно се е случвало в миналото. Това не е тема, която губи актуалността си за две години, тъй като този тип истории никога не са разказвани в правилния контекст. Във всички разговори за конфликтите в бивша Югославия всяка страна оправдава действията си или казва, че "това се е случило, но...". Винаги го има това "но", с което бягаме от отговорност. Това е държавната политика на виктимизация, с която моето поколение отрасна: винаги някой друг ни е виновен, винаги сме жертвите. Така митовете изглеждат по-истински от реалността, а демокрацията и свободата на словото са илюзорни.

Напълно е в сила, тъй като това, което се учи е, че някой друг е виновен за грешките ти. Политиците в Сърбия винаги са използвали страхът и параноята, за да контролират обществото или изваждат стари конфликти, за да отклонят фокуса от действията си. Новите поколения имат изкривена представа за историята, тъй като родителите им никога не са поемали отговорност да разкажат какво ние сме причинявали на другите. Също така, в рамките на бивша Югославия по-старите поколения от различните националности по-лесно се срещаха по между си – нещо, което вече не се случва, всеки е отделен в своя ъгъл.

Никога не съм се идентифицирал с този режим и мислене, така че не съм имал някакви морални спирачки в хода на създаването на "Товарът". Но национализмът е доминиращата идеалогия в Сърбия, целта му е да спре диалога по сложните теми и накара обществото да повярва, че възхваляването на страната е ценност само по себе си. Така че за много хора филмът е лош или направо предателство, просто защото разглежда събитията под друг ъгъл. Но самата страна не се ограничава до политическите престъпници. Аз също съм Сърбия и филмът е моят начин да допринеса с нещо за обществото, за региона, за родния ми град.

Вероятно никой нямаше да бъде разочарован, ако не бях направил "Товарът" - но в себе си чувствах голяма необходимост да направя точно такъв филм. Най-лесното е да не направиш това, което искаш, да се откажеш. Трудностите да направиш независим филм са много, но те са и възможности да направиш нещо отвъд рамките. Има твърде много продукции, които са буквални, просто екранизации на сценариите си – а според мен с правилната режисура дори любовна история може да изглежда политическа.

Музиката за мен не беше толкова бягство, колкото начин да артикулирам чувствата си тогава и по-точно гнева си към ситуацията. Помня, че слушах доста AC/DC, The Prodigy, The Offspring, в един момент Iron Maiden бяха целият ми живот. Това, което виждах в музиката като слушател, сега виждам в киното като режисьор – възможност да се изразя с нещо конкретно по много теми едновременно, да дадеш глас на чувства, които хората около теб биха искали да потиснат.

В повечето случаи тя разбира историческия контекст, в други бърка събитията – има ревюта, в които пише, че филмът се развива по време на войната в Босна, примерно. Но аз не съм имал за цел да правя исторически филм, който проповядва морални уроци или някакъв вид разследваща журналистика. Основната тема е търсенето на истината. Не престъплението, а мълчанието за престъплението. Така че не е нужно историческите детайли да са напълно обяснени. За мен е ценно зрителите да асоциират филма и с нещата, за които се мълчи в тяхната страна, в тяхното общество.