Не помня запознанството си с Елин Пелин – шопския, собствено средногорски литературен гений от с. Байлово, – дали от сладкарница "Цар Освободител", от "Литературен глас" или от кръжока Владимир Цанов. Във всеки случай срещали сме се често, дружили сме, може да се каже, бяхме близки, имаше добро разположение към мен. Не си спомням много от приказките му – беше откровен, обикновен и внезапно духовит. Ето скицата на личността му, получена от един млад репортер, който се засилил да го интервюира:

– Моят живот е бил всякога равен и безбурен, лишен от романтични преживявания и неинтересен за разказване.

– Какви литературни планове имате?

– Човек предполага, господ разполага.

– Какво пишете понастоящем?

– И това не обичам да разправям. Защото мога да не го допиша. (Моя скоба: бай Христо Хаджиев от "Хемус" ми понамекваше, че бил го авансирал да пише книга за издателството, но не ѝ се виждало нито началото, нито краят – и не знам, май че не се видял.)

– Да ми кажете нещо друго?

– Със здравето съм добре и днес времето е хубаво."

Е, при тоя скъпернически минимализъм как да пишеш за него? Съмнявам се, че и Кеворк Кеворкян от телевизията, с неговия "сюбтилен психоаналитичен" метод за разпитване и подпитване би могъл да изтръгне нещо повече. Каквото е можел да каже, казал го е в книгите си (както заявява и Йордан Йовков за себе си), но с което се нарежда редом с Иван Вазов и самия Йовков. Иначе, останалото е едно приятно присъствие, правилни немногосрични преценки за литературните явления, някой шопски каламбур или неморализаторска мъдрост.

Аз вече казах за някои от контактите с него. Най-близък беше този контакт през едно-две лета в Колониите край Панагюрище, на Министерството на народното просвещение, където през 30-те и началото на 40-те години прекарвахме заедно. Нему и жена му даваха хубава ъглова стая с маса – да пише, не зная дали пишеше.

Той се разхождаше повече, по цели дни, с мене в околностите на Колониите, говореше за най-обикновени и сърдечни работи, за полето и цветята, за лов и за пушката, която царят му подарил, за птиците, за шопската психика, за човешката глупост и женската хубост (за някои летовнички) – но така, без поза, както това може да изказва само една голяма душа, която се е родила сред природата, не е минала през доктрини и е останала докрай чиста и магьосана от простия, но велик химн на съществуването.

Помня, в една обиколка минахме покрай една по-отдалечена летовническа колиба. Един още млад, приличен и сърдечен българин, Елин Пелин го заприказва, каза просто: "Аз съм Елин Пелин и понеже съм и ловджия, има ли тъдява някой дребен лов?". Човекът, който се оказа основен учител, като чу името му, се обърна и извика няколкото си дечурлига, които се въртяха недалеч край къщурката: "Деца, елате бързо, това е нашият най-голям писател Елин Пелин, когото знаете от читанките, целувайте ръка!". "Аз да не съм владика, та да ми целуват ръка?" – каза той, но онзи отвърна: "Вие сте повече от владика, вие сте сега патриархът на българската литература" – и децата се изредиха чинно и щастливи за цял живот.

На обедите и вечерите Елин-Пелинови се хранеха в стаята си не само да не извикват такива стесняващи ги овации, а другите известни личности, които летуваха в Колониите, не бяха известни на множеството, а и той сам не обичаше да се "меши" с интелигентите, които идваха там, като историкът проф. Петър Мутафчиев, Никола Мавродинов, ветеринарните професори Тончо Радев-Всезнайко и Моско Москов, композиторът Любомир Пипков и др.

Аз по неволя сядах на техните маси. Мутафчиев и Мавродинов сядаха на една маса, но винаги бяха "контра" по някои исторически и изкуствоведски въпроси, особено Мутафчиев, докато малката тогава Вера Мутафчиева се мръщеше на супата и яденето, и Мавродинов за поощрение заявяваше, че "това е най-хубавата супа на Балканския полуостров", който стана територия за интересите на бъдещата талантлива историческа писателка.

На другата маса проф. Тончо Радев – с жена си и хубавата си балдъза – се надпреварваше в остроти и духовитости с Любомир Пипков; Елин Пелин не можеше да търпи този тип и особено ненавиждаше пресилващия се у него, вечно усмихнат мефистофелски Тончо Радев, отбягваше го с живописното определение "Онзи с папагалския нос". Вечер Елин-Пелинови не правеха публика и на дългите танцови увлечения на множеството по терасата пред летовищния хотел.

Все пак тук, при срещите и разговорите, Елин Пелин се поразпусна да ми разправи някои работи. Онова, което вече казах във връзка с Александър Балабанов. Разказваше ми и за Пейо Яворов, когото намираше, че имал много "мъчен характер", без да туря това на везните на трагедията Яворов–Лора. Смеейки се, предаде едно куриозно пътуване на Яворов и Ана Карима до Париж, командировани за културно обогатяване от министъра на просвещението проф. Иван Шишманов през 1909 г.

Пътували само двама в едно първокласно купе, така били им дадени билетите. Добре, но Яворов, сърдит или незачитащ Ана Карима като писателка, не ѝ говори, пътуват тягостно. На една гара Карима се навела през прозореца и си купила фишек череши, поставила го на седалището и се загледала отново навън. Забравила черешите и седнала върху пакета, извикала и подскочила. На бялата ѝ рокля отзад лъснало голямо червено петно, като у павианите. При тая гледка Яворов прихнал да се смее и се смял дълго, до сълзи. Това ги сближило и вече си проговорили.

Веднъж ми разказа нещо, което ми се видя невероятно. Бил поканен от цар Борис III, мисля, в резиденцията му в Кричим. Но царят го посрещнал кисело и невнимателно, трябва да е имал някакви тревоги, което накарало Елин Пелин да си вземе шапката и да си тръгне обратно с думите: "Аз мислех, че съм поканен на гости на българския цар, пък то излезе, че съм бил поканен от един кобургски принц!".

Като знаех горе-долу дворцовия протокол изобщо и чувствителността на нашия цар, казах: "Елин Пелин, мъчно ми се струва, че може да се каже такова нещо в лицето на един монарх". "Казах му, настоя той, нищо не ми каза, получи се охлаждане помежду ни, но после му мина." Пък и прозвището "Кобургски" може да не го е особено шокирало, защото според спомените на Добри Ганчев (1983) Фердинанд просто не е изтъквал и е пренебрегвал кобургския си род, а се е гордеел само с Бурбонската си наследственост (от Людовик XIV), което може да е било втълпено и на сина му.

Шестдесетгодишното юбилейно честване на Елин Пелин през 1938 г. ме свари в Париж, където бях командирован с десетина българи на специализация. Там доста значителната българска колония му уреди честване заедно с другия юбиляр – проф. Михаил Арнаудов. Присъстваха пълномощният министър Никола Балабанов с цялата легация и българският приятел Леон Болио – професор в катедрата по славянски езици.

Аз произнесох беседа за юбилярите, които представляваха бинома, два полюса на националната ни култура – народностно-селската и академично-катедрената, дълбоко свързана с изследването на българския първичен и творчески дух. За Елин Пелин произнесох следната реч, която привеждам тук със съкращения, като характерологична за твореца и човека:

Но това не значи, че той не е белетрист: поетичните средства у него не са самоцел, те са само начин на неговото разказване – и той ви разказва всякога, увлича ви, описва случки, предава конфликти, движението на живота, – а това е то да бъдеш белетрист. (Изброих ранните поетични опити на писателя, стиховете и прозата му за деца, хумористичните му откъси, акцентувах върху повестите и разказите в томовете "Летен ден", "Щъркови гнезда", "Под манастирската лоза", "Земя", "Гераците", "Аз, ти, той", романът "Нечиста сила", – с които ще остане завинаги в нашето съзнание като белетрист, ако щете, белетрист-поет.)

Какви са основните ценности в творчеството на Елин Пелин? – Той е почти половината от основното ни образование, една от основите на нашите читанки и христоматии. Всеки знае, че е писател на селския живот: представя трепетите, радостите и скърбите на неподправения български селянин, който живее близо до земята като природна стихия и като трудова съдба и задача. Елин Пелин има изцяло основите си в българския народен живот и той не е учил като Вазов и други да разказва по западноевропейски литературен език.

Но макар че е стопроцентов народен писател, не можем да не се съгласим с Димо Кьорчев, който за пръв път изказа и мисълта, че Елин Пелин не е битов писател. Той не ни описва бита, целта му не е да ни предаде обичаите, специфичния живот на българските хора, който поради етнически, географски, исторически причини не се повтаря другаде; обратно, като се движи в рамката на народния ни живот, той вижда и представя всечовешки и вечночовешки пориви и страсти.

В неговата чисто българска белетристика българският човек се издига над етнографските си особености и се явява изобщо като човек със своите светли и тъмни щастия и нещастия. Това аз наричам истинско Родно изкуство, което не е грижлива архивистика на локалните битови особености и навици на нашия селянин, но в този фон разкрива човешките движения у него.

В тоя смисъл Елин Пелин е един чисто селски писател, творбите му изразяват онова, което можем да наречем рапсодичното на нашата племенна душа и което е вече интересно и за селянина, и за гражданина, и за българина, и за всеки читател на нашата планета. Сега виждам ясно колко с тази характерност Елин Пелин, както и Йордан Йовков, са били в основно съзвучие с голямото движение за Родно изкуство у нас след войните в цялото ни изкуство – в музиката, живописта, графиката, архитектурата, даже танца (Мария Димова), което се домогна през 20-те и 30-те години до образно-пластичен и метафоричен израз на българската феноменология.

Това е любовта на човека-селяк към земята, към труда като свещена съдба и дълг, затрогващата жизнена връзка между човека и животното, радостите на простите и чистите души, тяхната мъдрост, която зрее в отмората след работа, кипежът от сили, който избликва в игра и песни, и най-после (или в основата) тъмната и надчовешка сила на любовта като чист копнеж и като нечисто пожелание – ето мотивите на Елин-Пелиновите разкази и повести.

Той не поставя и не решава големи и сложни психологически задачи, не човърка умозрително и уморително, не измисля изкуствени драматични конфликти, не прави обмислена литература. Героите му и техните прояви са взети направо от живота, и то от един напълно непосредствен, неподправен живот, съвсем близък до простата мистерия на природата.

В това отношение Елин Пелин е писател-художник реалист, макар животът, който описва, да има за нас, цивилизованите, толкова романтични, идилични и поетични черти. Обаче в неговите герои и техния живот и пориви има една сляпа първичност, една чиста виталност – и тъкмо затова тия първични и витални души носят в себе си и една основна житейска мъдрост и естествена човешка нравственост. (Затова, ако тогава определих Елин-Пелиновата белетристика като рапсодична, сега бих говорил и за паганистичния, дионистичния ѝ дух и тембър.)

Нарекох Елин-Пелиновите творби белетристична рапсодия на българската земя, живот и душевност не само за тяхната първична сила и на неговия език – прост и свеж като естествен народен говор, без литературно-естетични труфила, напъни и упражнения, но никога банален и общ, а всякога оригинален и интересен в безизкуствената си и непредвидена образност."

(Привеждам този мой литературен опит върху Елин Пелин, защото той, неговата личност бяха конкретно, органично въплъщение на изказаната в него характеристика на писателското му творчество. В този смисъл той беше нещо повече и по-различно от професионален писател – народностен мъдрец и вещател народопсихолог. Двата доклада са отпечатани текстуално в сп. "Училищен преглед", XXXVIII, 5–6, 1939.)

Димитър Иванов, роден в средногорското село Байлово, в годината на Освобождението на България, 1878, до 12-годишна възраст е играл и скитал из селото и неговите околности. С голяма мъка свършва IV (VIII) клас в Панагюрище, но братята му са учители, той чете много, сам учителства в Байлово, кандидатства напразно за Държавното рисувално училище и като приема в 1897 г. псевдонима Елин Пелин, се установява от края на века в София като писател и вестникар, за да стигне до библиотекар в Университетската и в Народната библиотека, уредник на музея "Иван Вазов" (1926–1944), дългогодишен редактор, председател на Писателския съюз (1940) и академик в БАН – и преди всичко един от първите национални писатели.

Градският, служебно и обществено-почетният живот не промениха по същество селско-народностния дух на Елин Пелин. Той остана верен на непосредствения си и искрен натюрел, всякога естествен, скромен, обикновен, но жизнен и мъдър. "Пелинко" бе един от гениалните ésprit èlèmentair, кристалът на българската народно-природна интелигентност, която не се превива от ученост, но никога не е дилетантска и повърхностна.

Притежаваше несравним критичен дух за явленията в литературата и живота, който изказваше с духовити реплики и снизходителна усмивка или безпогрешна подкрепа. Имаше непостижима самоценност и в Елин-Пелиновата обикновеност – същият напълно завършен в себе си расов и личен стил, какъвто имат издигнатите люде от благородните племена, останали тук-там, непокварени от цивилизацията.

Аз лично му дължа много за приятелството и благоразположението, за живия народностен "делегатски контакт и коректив", който неговото присъствие и мъдрост внасяше в "урбанистичното" ни развитие. По онова време направих два опита за "градски разкази", които Д. Б. Митов помести в "Литературен глас", наричайки ги "перверзни по дух", за което не поместих третия, но Елин Пелин ги хареса и ме поощряваше, участие в бедната ни "градска белетристика".

Интересно е, че аполитичният и уважаван от двореца Елин Пелин освен рапсодичен писател ("Ветрената мелница"), бе­зобиден разказвач и стихотворец за деца, но и пръв фантастичен романист ("Ян Бибиян на Луната"), хуморист ("Три баби", "Пижо и Пендо"), ярък народопсихолог ("Гераците", "Земя") – беше в белетристиката си предимно силен критичен реалист не само с народнически, но и социалнопротестни, антиказионни, антиклерикални ("Под манастирската лоза"), антибуржоазни и антикапиталистически настроения ("Аз, ти, той"), формулирани в шопския вик: "Няма ли кой да палне плевнико на кмето, та да разпръсне туй темнило проклето!".

Този последен наш национален, народностен класик в началото на социалистическия ни строй, в онзи още неясен период и подход, е имало настроение и е било замислено да бъде изключен от Писателския съюз (и да сподели съдбата на "калугера" отец Паисий) поради дворцовите му връзки (което ми сподели с тревога). Обаче първият тогавашен председател на съюза Трифон Кунев, избран като обединителна, спояваща личност, заложил мандата си за него и така Елин Пелин остана "интактен", за да почине в 1949, в първата истинска година на новия живот след обявяването на Републиката, национализацията и социализацията – той, борецът и защитникът на селската беднота и свобода.