Освен това, когато четем Библията, не бива да забравяме, че за човека е по-лесно да се примири със злото, когато то идва отвън. Когато не ние го тво­рим, а ни наказват с него. "Моите забележки – про­дължаваше Никодим – са особено важни за онези гла­ви, където злото се приписва на самия Бог. Господ е всеблаг и злото, което съществува в света, го твори само човекът. Господ може само да го позволи. Потопът е зло, породено от човека, и човекът ще се удави в него.

Ковчегът са добрите дела на праведника, те не потъват в греха и Ной със семейството си търпеливо е чакал кога Господ ще се смили, ще нареди на злото да се върне в преизподнята. Същото като по­топа става с египетските младенци. Всевишният не ги е убивал. Защитавайки своя народ, Той е поставил огледалото и злото на фараона, отразено от медта, е легнало върху Египет. Ожесточаването на сърцето на фараона, неговата забрана семето на Яков да иде в пустинята е онази неволя, в която той, като ги измъчва и преследва, държи синовете на Израил."

Веднъж, сякаш пригласяйки на Ленин, Никодим каза, че революцията, нейната цел и смисъл са завръ­щане към детството. Хората безкрайно се уморя­ват от сложностите на живота, от хилядите и хи­ляди пролуки, завойчета, задънени улички, в които се крие грехът и откъдето по никакъв начин не можеш да го изчоплиш. Не отведнъж, но накрая стигат до извода, че единственото предназначение на сложността е именно в това – да укрива, да дава приют на злото и докато не я разрушиш, не можеш и да мислиш за спасение.

Революцията е опит отново да се разделят доброто и злото, светът да стане също толкова прост, ясен, какъвто е бил преди грехопадението. Оттук чувството за правота, радост, възторг, ли­куване, които въпреки всички бедствия тя поражда у хората. Нещо подобно в онези години аз вече бях чу­вал, учудваше ме само тъгата, разкаянието в гласа на нашия отец.

Знаех, че отец Никодим никога не е подкрепял революцията, но сега можех да го разбера така: че и враговете на революцията са били от същия детски лагер. През седемнайсета година предишният свят е рухнал, светкавично е изчезнал. Не е имал никакъв шанс да устои, защото революцията е предложила на всички и на всеки истински рай Господен. Обещан ти е бил живот, лишен от порок, живот без изкушения, без мъки, без съмнения.

Щастливо, радостно време – нали, ако си вярвал, бил си предан и изпълнителен, ти си знаел, че каквото и да правиш, не си виновен за нищо. Това наистина е бил хубав, искрен свят, свят на младост и ентусиазъм. Вярата е запазила несмет­но количество сили, ти си бил буквално преизпълнен с тях, затова всичко у теб е пеело и е било леко да се живее.

Никодим се вълнуваше и от следната мисъл. При едно етапно прехвърляне един инженер-капитан, който по време на Първата световна война орга­низирал в Галиция понтонните бродове, обяснявал на съкилийниците си, че всеки от нас е блуден син, а вярата е път към Господ, път с всички мислими от­стъпления и лутания.

Откровението ни се дава, до­като вървим, само според колко е изминатото ние разбираме думите на Господ. Инак е известен брой обикновени максими и поучения. Инак нищо не е пре­чувствано, нищо не боли, не измъчва. Не би имало нито съмнения, нито измени, нито бягство, просто ти като отличник си назубрил урока и си го издекла­мирал пред класа.

В Библията, казвал капитанът, вярата се проявява чрез човешката слабост. Тя е съразмерна на наши­те представи за света, за неговата справедливост, за силата на греха – само така тя може да помогне, да ни прати в правилната посока. Отстъплението от Господ на народа, който Той е избрал, не е само в Синай, но и по-рано, в Египет, и по-късно, в собствената му страна – неговите жалби и стенания са по-вярно свидетелство за това, че човекът не е бил способен на нищо повече. Страхливостта, порочността на синовете Адамови е поставяла предели и те са били тесни.

Тоест вярата не е нещо готово, а е като ваене­то на човека от глина: постепенно, крачка след крач­ка. И двата Завета са път неравен, накъсан, труден път, в който всичко е необходимо и всичко е неизбеж­но. Едва като го изминеш от началото до края, мо­жеш да се надяваш на спасение. Пак той, кадровият офицер, твърдял, че военните походи на Русия са пречка в нейната история.

Придвижването към Йерусалим е било бавно, явно за народа отражение на нашето вътрешно поправяне. Преди Христос да се яви за втори път, ние ще трябва да повторим пътя, по който вярата е идвала към нас, сами да се върнем на Светата земя.

В Генералния щаб много хора са искали да съкра­тят пътя – да вървят към истинната вяра и земя­та на Единния Бог, дори по картата почти без да се отклоняват: Москва – Киев – Константинопол – Йерусалим, а когато целта е вече близо, част от си­лите да се прехвърлят към спомагателния фронт в Междуречието и вече оттам по пътя на Авра­ам също да поемат към Светата земя. Но дворът и гвардията били настроени различно.

Техният стратегически план е изхождал от това, че днес светостта се намира в Москва, самото йерусалим­ско направление не значи почти нищо. В която и посока да тръгнем, ние вървим към Йерусалим: разширяването на империята е единствено верният, сигурен път към Господ. Така или иначе преди под скиптъра на руския цар да се окаже цялото земно кълбо – между другото и Палестина, – няма да има Царство Божие.