Кости

Дете, което не пие мляко, най-малкото ближе стената. Първи спомен: лежиш в леглото и облизваш стената, защото ти липсва калций в костите. Тялото ти мисли за теб. Почти животно си. Щастлива си, но не го знаеш.

Устни

Наследила си устните от майка си. Като неин подпис върху твоето тяло са. Сигнатура върху готово произведение. Дълго имаше проблем да целунеш когото и да е. Струваше ти се, че през твоите устни мъжете целуват майка ти. Целуват безкрайната редица жени, която се тълпи зад теб и се спуска някъде в тъмнината. Дошла си на света като заложник, Анна. Без да предполагаш и най-малко, си се озовала точно насред окопната война, която майка ти е водела със своята собствена майка. Воювало се е с най-страшното оръжие за всички времена: децата.

Баба ти е била възхитителна жена.

Една от ония бивши красавици, интелигентна, образована, студена. Част от преподавателския колектив в консерваторията. Мъжът й бил инженер и не е нужно да се говори повече за това, защото мъжете в семейството ти винаги са представлявали някакви случайни висулки върху главната женска линия, по която като по гръмоотвод е преминавала всякаква енергия през поколенията. Баба ти си е родила дете и е запретнала ръкави да го отгледа. Така се е появила майка ти, Мария.

Мария не била дете, ами проект. Живеела в абсолютно благополучие, от малка била настроена като съвършена машина. Животът й, с леко потракване, каквото издават назъбените колелца на най-точните швейцарски часовници, се помръдвал от градус към градус. От тригодишна свирела на роял, учела френски, английски и руски, завършила консерватория, приели я да учи право. Някъде по това време съзрялата, интелигентна и страшно красива жена усетила, че нещо липсва в живота й.

По-точно казано, почувствала недостатък на живот. Все едно била намерила някъде, в тайно чекмедже, собствения си конструктивен план. Сякаш по невнимание отворила капака на живота си и съзряла всичките тия смазани, работещи на пълен ход цилиндри. Всички конски сили, които послушно изцеждала от себе си в зависимост от това колко е натиснала газта майка й в дадения момент.

И така, Мария, тази красива жена, покрай която точно започвали да губят ума си влюбени до смърт съученици, които в пълно отчаяние пишели стихотворения и опитвали да се обесят по физкултурните пособия, дала началото на своята революция. Родила дете от първия случаен мъж, който представлявал пълната противоположност на света на родителите й, и по този начин с един-единствен удар усмъртила всичко, отглеждано в нея от години. Намерила си некадърен, провален учител по физика, деформиран от меланхолията и алкохола. Здраво хванала с две ръце невъзможния си мъж, насочила го към майка си и изстреляла в застиналото й лице един куршум на име Анна.

Лявото ъгълче на устните

Идването ти на този свят било катастрофа. Попадението било ужасяващо. Дълго след него ушите на всички били заглъхнали и те общували единствено на жестомимичния език на истерията. Никой не чувал думите, не означавали нищо. Говорило се предимно с ръце и очи. Всичко застивало, жестовете яростно политали във въздуха. По подобен начин късат помежду си любовници, които са глухонеми.

Когато прародителите ти дошли на себе си, преминали в контранастъпление: още дори не си можела да говориш както трябва, и вече те учели да играеш шах, учели те на нотите и азбуката. Майка ти протестирала с всички сили срещу интелектуалния тормоз, отучвала те от шаха, провеждала гневно свободомислещо възпитание, ти си растяла, а тя те записвала в най-различни алтернативни детски градини и училища, в които оценки не се поставяли, никой не смеел дори да докосне децата, всички само заобикаляли внимателно на пръсти и наблюдавали как мистичната сила на детството е завладяла малките създания, намества ги всякак тук и там сред зеленината на градината и ги учи на природна мъдрост.

Само дето от цялата тази мистерия някои деца (ти!) започвали да заекват, напикавали се до десетгодишна възраст и въобще, страдали от всичката тази природна мъдрост. Баща ти, засега на заден фон в битката, с която не искал да има нищо общо, пропадал във все по-дълбока и по-дълбока тъга по нещо необяснимо, пишел жалки стихотворения и пиел, накрая решително заявил (чак жените на секундата пуснали смаяно оръжията), че ще зарежеш езотеричното училище. След вечеря търпеливо седял с теб в кухнята край пукащата тръба на луминесцентната лампа и с часове търпеливо увеличавал знанията ти по математика.

Никога не си вярвала, че майка ти е чувствала към него нещо по-дълбоко. Бил просто човек, който се озовал в правилния момент на правилното място. Баща ти се досещал за това, предчувствието му пречело и изсмуквало от него последното, което било останало от волята му. Обичал чистосърдечно майка ти и като всички влюбени, отказвал да види някои неща. Живеел единствено с тази догадка, която гонел от себе си, криел лице от нея в длани и пиел.

Всичко това накрая се настанило в лявото ъгълче на устните му: вече нямал смелост да говори с майка ти, не й противоречал, само устната му винаги слабо потрепвала. Страхувал се, че ще я изгуби. Знаел го. Криел страшната си тъга в милиметровото движение на устните си. Това бил възможно най-малкият опит за усмивка. Милиметров проблясък надежда, че нещата могат да се преобърнат, въпреки ясната посока, в която отивали.

А ти обичаше баща си, обичаше го заедно с тъгата му. От малка ви свързваше тайно съзаклятие.

Въобще не беше забелязала, че си се превърнала в бойно поле, върху което воюва женската част от семейството ти. Баща ти обаче го виждаше. Бягаше от битките и те взимаше със себе си. Беше геолог, обичаше пръстта и земята, вътрешността на планетата. Взимаше те в планините, можеше да лежи с часове по гръб в тревата с теб и да дооформя фантазиите ти каква форма имат облаците. Учеше те да разпознаваш минералите и рудите и ти заобича всички тия камъни, защото никой от тях не говореше и никой не искаше нищо от теб. Това бяха най-хубавите спомени от детството ти въобще.

От време на време те водеше при своя собствен баща, стар миньор със стъклено око и съсипан гръбнак: той пушеше зверски и мълчеше. Харесваше кривия му поглед – стъкленото око не го слушаше, висеше свободно в главата му. Гледаше в грешната посока. На това загадъчно сляпо място се чувстваше в безопасност. "Виждаш ли ме, дядо?", питаше, махаше с ръка, плезеше се, а дядо ти само се усмихваше и издишваше дима. Беше огромно облекчение, макар да не знаеше още защо – този поглед, който не биваше отправен точно, не светеше като лампа по време на разпит, поглед, който беше наясно с теб, но ти оставяше пространство, в което можеше да се живее.

Баща ти и дядо ти бяха като два камъка. Прашни вкаменелости, забравени нейде по витрините, около които бушуваше война. Още може да чуеш от време на време някъде дълбоко в себе си нейния тътен. Някъде в теб продължават напразно да се придвижват армейски роти на отдавна изчезнали империи. Битката продължава, но вече никой не се интересува от нея. Майка ти е разведена от десет години, никога не се съвзе от смъртта на баба ти, живее в някаква нова връзка, води много нови битки.

А ти забеляза една сутрин в огледалото, че в левия ъгъл на устните ти се е появил дребният тик. Малката полуусмивка, която означава тъга, но и последна надежда, че още е възможно всичко да тръгне в друга посока. Но най-вече означава татко: с такова удоволствие би залюляла нервния тик в обятията си, с такава радост би го приветствала с добре дошъл на картата на своето лице. Носеше го върху себе си като някакво бижу и по цял ден го докосваше с устните си.

Нос

Ненавиждаше това, че съзряваш. Никога нищо не се беше разваляло така пред очите ти, както твоето тяло тогава. Покрай тебе се разваляше целият клас. Всичките тези млади момчета, от които се усещаше нов, непознат копнеж. До днес си спомняш миризмата като от кутрета. Руменееха и бръснеха наченките на мустаци, гласът в устата им се променяше. Мучаха като говеда. Порастването представляваше непрекъснат проблем с тялото. По това време то изглеждаше като зле стоящи дрехи, навсякъде нещо го притискаше и стягаше и всеки изживяваше своя малък ужас.

На всички им се струваше, че ушите им стърчат, вратовете им са дълги, косата прекалено права или твърде къдрава. И всички без изключение бяха прави: всичко по тях растеше прекомерно. Детското до неотдавна ушенце изведнъж ставаше същинско ухо, устничката – устна, главичката – глава. А в допълнение лунички, лоша кожа, адамови ябълки, които се появяваха с изпукване на хрущяла върху шиите на ужасените момчета едва ли не за една нощ.

Никой не беше наясно какво да прави с всичко това. Как да се движи с тая нова материя, как да я обитава. Всички наблюдаваха ужасено лицата си, ушите и адамовите ябълки в отблясъците на витрините, в остъклените врати на училищните бюфети, в живачните изпъкналости на лъжиците, в екраните на калкулаторите. Постоянно извръщаха глава, за да проконтролират дали нещастното им ухо, брадичка или адамова ябълка стърчи все така.

Никой не обича прекалено тялото си в този стадий на развитие. В крайна сметка, и момичетата на дванайсет изглеждат грубиянски. Изведнъж се сдобиват с прекомерно много ръце и крака, които са навсякъде, в тях постоянно нещо избухва, склонни са към буйства, сдружават се, кикотят се истерично и се изчервяват. Зяпат удивено напъпилите си гърди. Всичко е едно такова съзряващо – но по лош начин, разтегнато и прекалено жадуващо. Колко страшни са само всички тия училищни класове, потопени в тропическа температура, всички тези вълнения и избуяване, носещо миризмата на нещо лепкаво. Всичко това подготвя за съвкупление, на което обаче още никой не е способен.

И ти имаше нощния си кошмар. Красивият ти нос се превърна за тебе в ад, защото ти изглеждаше голям. Беше способна да размишляваш за него дълги часове. Посвети на носа си цели дни. Много безкрайни и безсънни нощи.

Носът се отпечата във всички области на живота ти. Разшири се. Взе да оправяш косата си, рошеше я, за да изглежда по-голяма. Обемът на косата трябваше да засенчи големината на носа. Все оставяше един кичур да пада върху лицето ти – не виждаше през него, но така се чувстваше в безопасност.

Започна да си рисуваш очите. Всяка сутрин ги очертаваше пред огледалото с черен молив. И всеки ден прибавяше малко грим. Изразителните очи имаха за задача да надмогнат над изразителността на носа. Само че носът, този предател, сякаш обратно на всичко това, растеше. Не отстъпваше и крачка. Овладяваше от своята непоклатима позиция косата ти, а сега вече и очите. От миглите ти постоянно се ронеха въгленови частици грим. Боеше се да заплачеш. Лицето ти цялото щеше да стане черно.

По това време непрекъснато разполагаше нещо по лицето си. Все се опитваше да промениш пропорциите му. Създаваше пред носа си препятствия, подлагаше го на дискриминация. Носеше огромни слънчеви очила, изразителни обеци, все по-екстравагантни прически. Започна да пушиш, макар че цигарите не ти харесваха ни най-малко. Щом цигарата стигнеше лицето ти – едва приближила се към устните ти, привличаше вниманието. Но въпреки това над всичко оставаше носа. Управляваше ръката ти, движението, с което поднасяше цигарата към устните, завладяваше пръста, с който изтръскваше пепелта, озоваваше се дори вътре в тялото ти, в белите ти дробове, които отказваха дима и кашляха от него.

Носът бързо зарази и стойката ти. Ходеше прекалено равно. Когато говореше с някого, непрекъснато извръщаше главата си в позиция, от която – както установи у дома пред огледалото, носът не стърчи толкова изразително. У хората това предизвиквало чувство за определен дискомфорт, неестественост, която бързо се пренасяла и в самите тях (сякаш носът ти – идеята за големия ти нос, се стремяла да се разшири отвъд границите на твоето тяло!), мнозина се чувствали нервни от това започвали да се чувстват неудобно.

Ръце и крака

Това бяха лоши времена. Черният период на израстването. Когато беше на четиринайсет, започна да се целуваш и да се докосваш по-така с момчетата, защото това си е в реда на нещата. Съзряващите хора са като машини. По цял ден вършат онова, което си мислят, че трябва да се върши, като то им докарва достатъчно страдание. Всички тези предварително подготвени бунтарства, позиции и пози. Тия ужасяващи вечери на първите целувки, когато тийнейджъри се накланят един към друг, сякаш са лунатици, овързани в усмирителни ризи като в менгеме, и дишат, а пред очите им пада мрак и те се вцепеняват от това дали всичко се разиграва според инструкциите за целуване.

Започна с момче на име Милан, но ужасно се срамуваше пред него (носът). А Милан не ти помогна с нищо. Бе болезнено плах и затова те измъчваше много рафинирано. Милан бе нещо като идол, защото приличаше на вокала на една модерна по това време група, който пееше за смъртта и страданието, а това се харесваше на порастващите момичета. Милан не пееше, но за теб олицетворяваше страданието. Имаше странни настроения, от които изпадаше в ужасна неразговорливост. В зловещо изчакване. Канеше те на кафе и мълчеше.

Отивахте на разходка в парка, първо говореше, дори неподходящо се развеселяваше, но изведнъж се умълчаваше и замръзваше в това състояние. Мълчеше така страшно, толкова предизвикателно, че от това те заболяваше глава. Наоколо вечер, люлякова поляна, парк, в далечината деца по металните тръби, стъпки и пукот на чакъл изпод колелата на бебешките колички, наблизо говор, но пред теб това страшно, упорито мълчание. Все едно се накланяш през парапета над пропаст.

Тези срещи приключваха разочароващо и почти в ненавист. Момчето Милан накривяваше устна, леко се озъбваше, ти в цялото си объркване също. Милан изведнъж ставаше напълно чужд, с леко раздразнение си взимаше довиждане и с клатушкане се отдалечаваше в парка. Оставяше те насред хаоса, който бе завихрил покрай себе си, докато накрая не се надигаше объркана и не тръгваше напосоки и с излишни заобиколки из вечерния град към дома си, където по стената и на вратата на хладилника танцуваха оранжеви остатъци от слънцето и сенките на завесите от силон.

Милан трескаво изчакваше. Решаваше да мълчи до смърт. Мълчеше по отношение на тялото ти. От време на време забелязваше, че ръцете му треперят, седеше точно до теб и сякаш трупаше нещо в себе си, облизваше устни, още малко събираше, но после нещо се пречупваше в мълчането му, нещо се разсипваше в него, треперенето на ръцете преставаше, а той гаснеше и помръкваше – виждаше се покрай очите му. Точно това гаснене предизвикваше истинска болка. Тоталната студенина, забележима само заради дребното прегрупиране на сенките по лицето му. Заради микроскопичното раздвижване на материята върху лика на това момче, ти прекарваше в рев цели нощи.

За първи път се беше влюбила и с ужас наблюдаваше какво се случва при такива обстоятелства с човешкото тяло. Сякаш на човек му отнемаха шофьорската книжка за собствения му организъм. Изведнъж ставаше неприятно съсредоточен върху собствените си движения, ръцете например посягаха към чашата, а човек вижда ръцете на идиот. Посягат напълно погрешно, така не се взима чаша. Или пък краката се изкачват по стълбите и човек вижда краката на идиот. Всичко е зле, думите са зле, тялото е зле, всичко трябва да се прави по друг начин. Всички движения се повреждат по образец: тялото изпълнява, човек вижда идиот.

Колко страдание докарва на хората собственото им тяло, Анна. Всички тези пропорции, размери на материята. Правила, с които са оплели телата си. Всички тези норми за главата, норми за краката, норми за устните, за косата, ноктите и миглите. Тогава ти изглеждаше, че няма спасение от това. Виждаше как и незабележимите жестове успяват да загрозят отвсякъде човек.

Стигаше само малко да наруши образа, който останалите са си създали за него, и веднага започваха да го мразят. Стигаше едно добро, тихо и плахо момче, което изглежда на всички мило, защото могат да насочват към него каквито и да е чувства – или съчувствия, да направи нещо неочаквано, да започне да танцува на купон, да заразправя нещо за себе си с погрешния тон, да стане прекалено шумно или потайно, или да си поиграе на прелъстител, и моментално ставаше противно.

Изглеждаше ти, че човек няма шанс да избяга от своето предопределение и че това предопределение се ражда върху няколкото квадратни сантиметра кожа, покриваща черепа. Предопределение, отредено от формата на ухото, от дължината и широчината на носа, от височината на челото и от кривата на брадичката. Човек или играе според правилата на собствената си физиология и всичко е наред, или й се опълчва и бива наказан за това.

Коса

По това време всичко продължаваше дълго. Всеки ден на училище беше като от дъвка, можеше да се разтегне до невероятни размери. Всеки телевизионен сериал имаше поне хиляда епизода и всеки от тях продължаваше пет часа. Тия чудовищни телевизионни програми, преливащи от отвратителен дублаж, телевизионни състезания за градинари с награда хладилник, изповеди на второразредни знаменитости.

Връзката с мълчащата бездна на име Милан приключи след няколко месеца. Раздели се с теб на концерта на някаква глупава банда, старателно наподобяваща музикален стил, който по това време слушаха всички. Милан каза, че не го разбираш. Че си студена към него. Изрече дори това, че си го унижавала – обичал те, но ти не си откликнала на любовта му. Стоеше насред тълпата, без да можеш да помръднеш, по лицето ти се стичаше черен грим. Усещаше тежестта върху лика си.

Затвори очи. Спомни си телевизионната реклама, която видя същата сутрин по телевизията. В рекламата кола налиташе на бетонова стена със стокилометрова скорост. Ужасно закопня за лице като на тестовите манекени на седалките. Докато покрай тях на забавен каданс прелетяваха парчета стъкло, които разкъсваха дрехите им, ламарината се вдълбаваше навътре в себе си, каросерията се затваряше като ветрило и от нея лумваше горящия бензин, те с достопочтено спокойствие срещаха първо с чела таблото, после се блъскаха обратно в облегалките и отново удряха глави във волана и стъклото. А по лицата им не се стрелна и сянка. Останаха чисти. От все душа желаеше такова лице. Избавено от смисъл, чисто и повторяемо. Лик, който никой не би бил способен да запомни и който няма да накара никого да тъжи по него.

Отвори очи и излезе навън. Седеше на бордюра, вдишваше хладния вечерен въздух, ухаещ на роса. На празното кръстовище ненужно се прескачаха цветовете на семафорите. От вратата излезе жена и те помоли за цигара. Седяхте за кратко една до друга. Говорехте за нещо, вече не помниш за какво. Жената ти подаде кърпичка, посочи с пръст лицето си, че да ти покаже, къде се е разтекъл моливът за очи. Чувстваше се добре с нея. Изведнъж се успокои. Жената отметна косата от очите ти и я захвана със собствената си шнола. Усмихна се, погали те с опакото на дланта си по лицето и си тръгна. Този ден за първи път съзря, че си красива.

Кожа

После ходи известно време с момче на име Матей. Но не издържахте дълго. Да си с Матей беше все едно да си със собственото си копие. Носът ти отдавна не те измъчваше. Научи се да живееш с него, научи се да го обичаш. Всичко е въпрос на перспектива. Анорексия, булимия, културизъм – тия три удивителни след думата тяло са просто следствие от погрешен поглед. Също като красивия ти нос – стигаше да се взреш малко и изведнъж стана напълно обичаен нос, нито малък, нито голям. Дори с времето ти дойде наум, че и да беше голям, щеше да сключиш с него мир, защото действително чудовищни не са нито стърчащото ухо, нито големият нос, чудовищна е посредствеността.

За това до днес си благодарна на Матей. Той усърдно се приспособяваше към теб, беше внимателен, с цялото си същество ти служеше като огледало. Оглеждаше се в него и постепенно изчисти своето лице. Остави настрани всички излишни теглилки: големите очила, обеците, гримовете, разрошените прически. Престана да пушиш. Нямаше нужда да компенсираш с каквото и да е носа, който започна да обичаш точно такъв, какъвто е.

После дойде първата ти истинска връзка. Запозна се с някакъв архитект и моментално се влюби в него.

Архитекта беше с петнайсет години по-голям от теб. По това време изцяло жадуваше за всичко, което поне малко притежаваше вкуса на зрялост. Мъжете на твоите години все така бяха деца и детските им маниери, тяхната непохватност и неувереност ти дотягаха много бързо. Омръзваха ти даже и огледалата.

Любовта към Архитекта беше инстинктивна. Обичаше го, макар че много скоро разбра, че е женен. Никак не ти пречеше, може би заради това го обичаше още по-безразсъдно. Сякаш очакваше този добре осигурен, успял мъж да ти предаде част от зрялостта си, като прелята кръв. Подсъзнателно се надяваше, че ще улесни работата ти по превръщането от девойка, от момиче (от каквото и да е, което по онова време си била) в жена. Че ще работи за теб. И той работеше. Ти все си ухаеше малко на дете. Омайната миризма на мляко от кожата ти го подлудяваше. Връзката ви беше един вид бартер. Архитекта те насищаше със зрялост, а ти него с детство.

Своят собствен живот той носеше на раменете си като огромно, тежко и сложно сглобено скеле. Твоят живот беше засега толкова лек. Празен като балон – той можеше да го подхвърля, както му се иска. Обожаваше тялото ти. През кожата докосваше твоите кости. С две ръце те държеше за таза и се удивляваше на всичко, което носиш в себе си. А ти, цялата извита, с глава върху гръдта му, затворени очи, любехте се така, че всички магнити по хладилника да се смъкнат метър надолу.

От кухненските шкафове да полетят чиниите и отломъците от тях да се разлетят навсякъде по плочките като огромни порцеланови цветя. Свършвахте на пода в друга стая, по гърба ти чезнеше отпечатъкът от паркета, по коленете ви, на лактите и другаде тъмно засияваха синини и ти изведнъж усещаше много ясно цялата си анатомия, докрай изпитана и тествана. И той я чувстваше също. Целуваше те по синките и си представяше, че под кожата са сладки като натъртена ябълка.

Целуваше същевременно целият този свят вътре в теб. Паралелна вселена, до която имаше достъп всеки момент, която можеше до посещава свободно и да си почива в нея. Държеше в ръце твоята карта и се разхождаше където си иска из твоя свят. Можеше даже сам да го сътворява, което го очароваше най-много от всичко. В първия етап на връзката ви ти му се възхищаваше толкова, че беше склонна да поемеш в каквато и да е посока, определена от Архитекта. Можеше да посади в теб всяка една мисъл и да наблюдава как расте.

Повтаряше възгледите му, начина му на размишление, даже фразите и интонацията (от време на време разчиташе в теб някои от собствените си движения, начина, по който размахваше ръце). Без да осъзнаваш, сама се превърна за кратко в огледало. Носеше неясна радост, че вътрешният ти свят се изпълва. Едва много по-късно разбра колко неща намъкна в теб този мъж. Едва по-натам взе да се избавяш от наносите, които грешно смяташе за свои.

Бръчка

Някъде по това време забеляза мъничките бръчици, които се появяваха от време на време между веждите ти, щом се замислеше дълбоко над нещо. Мъничката вдлъбнатинка беше първото плахо предзнаменование на старостта, първият й кълн в микроскопичния ландшафт на лицето ти. Понякога имаше усещането, че си се заразила от Архитекта с тази мъничка пукнатинка. Че някоя нощ, когато сте заспивали в интимна прегръдка, се е отпечатала от лицето му върху твоето и е останала вече завинаги там. Тази бръчка, едва видима резка между веждите ти, беше клеймото на твоята интелигентност. Появяваше се всеки път, когато се усъмнеше в нещо, когато изразеше несъгласие или отказ. Когато беше готова да промениш нещата, когато въпреки всички вървеше по своя път.

По препоръка на Архитекта влезе в Университета и започна да следваш история на изкуството. Започна да мислиш и това ти даде свобода. Стана популярна. Запозна се с приятелите му, ходеше на купони, люлееше се в мрежа от отношения с благоразумни зрели хора, които със запотени чела се правела, че обратно, все така са си млади, и тези игри безкрайно те забавляваха, защото ти се струваше, че по време на тях старееш. Водеше всички тия неизменни разговори, сдоби се с определени възгледи за политиката, екологията, икономиката, за последния холивудски блокбастър, за която и да е водена в момента война и която и да е държава от Третия свят (любима сериозна тема във всички европейски кафенета и сладкарници).

Архитекта те наблюдаваше и младееше край теб. И не само той: всичките му леко съсухрени приятели се чувстваха в твое присъствие някак свежи и измъкваха от нафталинения си арсенал все по-младежки гримаси, някакво сигурно средношколско темпо и ритъм на речта. От неолитните гробници на животите си изкопаваха вкаменени фрази, които непохватно вмъкваха в устата си и се опитваха да се приближат до теб с тия изкопаеми в устата, а ти се смееше и всички мъже – приятели на Архитекта, без изключение, се влюбваха в теб и всячески опитваха да те прелъстят (което наистина беше много трудно с камъни между зъбите).

Взе да се наслаждаваш на живота. Полудя по изкуството. Четеше неразбираема квантова поезия и фрактална проза. Ходеше на изложби за концептуално изкуство: със затаен дъх наблюдаваше изложените физкултурни дюшеци, корда, клечка и кутии от мляко (изложбата се казваше "Безкрайност" или по-скоро "Безсмъртие", както прочете после в осемдесетстраничната инструкция за това какво може да се види по витрините). След това до сутринта се карахте за кутията мляко и ви беше супер.

Бутахте се покрай тая нещастна кутия, пръскахте се и се бутахте, че всеки да сложи отгоре й палец, както когато се взима отпечатък от пръстите, защото в кутията бясно биеше пулсът на времето. Пулсът на съвременния авангард. Най-накрая беше наясно къде ти е мястото: при емоционалните хора, между онези, които са способни да виждат мимолетната красота на света, да съзират красотата там, където решат. Изведнъж видя вселена в кутията от мляко. Сключи тайно споразумение срещу останалата част от обществото, договор за сложността на света и сложността на изкуството. Изведнъж всичко ти стана ясно.

Прекарваше по цели дни в авангардни кина, където наблюдаваше как по екрана се мести светлинна точка или в реално време гние кучешка мърша, ходеше на театър, замаяно следеше актьора, показващ два часа един и същи жест, докато не рухнеше от изтощение. Посещаваше концерти на атонална и спектрална класическа музика, концерти на скандинавски дроун метъл, японски нойз – всичко това ти изглеждаше удивително и интелигентно, а Архитекта (с тапи в ушите – беше преминал по-рано през тази фаза на интелигентността) седеше до теб и вместо в авангарда, бродеше по картата на тялото ти, а погледът му, сякаш виждаше черно петно заради ниско кръвно налягане, се заслепяваше все повече, защото се влюбваше лудо в теб.