Ароматът на шкембе бе толкова силен, че даже и порите на пожълтелите соц тапети се бяха отворили до краен предел, за да поемат повече от миризмата. На Ненчо обаче това не му направи впечатление, когато влезе в апартамента. В последния час нищо не му правеше впечатление. Дори един тролей, който насмалко да го сгази. Отключи и заключи съвсем машинално, после хвърли ключовете на малкото шкафче, при това толкова неумело, че улучи огледалото отгоре и леко го пукна. Не обърна внимание и на този факт, свали си обувките, оставяйки ги в средата на коридора, така че всеки в тъмното би се препънал без усилие.

След секунда се озова в кухнята, седна на един стол, а погледът му се зарея в нищото. Откакто бе влязъл, брат му бе изговорил поне десетина приказки, от които не бе чул нито една. Сега Павел бе застанал срещу него, напълно изумен и стъписан, явно осъзнал, че комуникацията протичаше само в една посока.

- Ненчиии! – разтърси го той. – Казвай що се е случило? Лилянка?! К’во става бе, човек? Да не би

Ненчо се извърна към брат си, премигна няколко пъти, после сякаш нещо в него прещрака и за пръв път погледът му даде да се разбере, че е наясно къде се намира.

- Лилянка е добре засега.

Павел, 120-килограмов българин, в чийто горд търбух спокойно можеше да се побере цяло агне, въздъхна така шумно, че остатъците от коса по плешивото теме на Ненчо леко потрепериха.

- Уфф, брато, уплаши ме, честно. Влизаш, викам ти здрасти, говоря ти нема никой отсреща. Унесен си, все едно спиш. Същински сомнамбул, сериозно.

- Аха – изтръгна се само от устата на Ненчо, каквото и да трябваше да значи това.

- Не ми ахкай, а си измий ръцете, че съм направил такова шкембе, че без пръсти ще останеш.

- Никакво шкембе няма да ям, Павле.

Пастта на брат му зина тъй, та човек би решил, че сега бе моментът скритото в търбуха му агне да потърси път за бягство.

- Ненчии, к’во се е случило?! Шкембе никога не си отказвал, туй от деца ни е най-любимото ядене!

Ненчо видимо пренебрегна последната забележка и попита с равен глас:

- Аз лош човек ли съм, Павле? Ама честно.

Брат му така сбърчи лице, че рунтавите му вежди се сляха в обща черта.

- К-к-какво? Що за приказка е туй? Абе на теб к’во ти става бе? Да не си пил по никое време? Ама май не си, аз дъх на ракия ловя през цял язовир място. – Той се наведе, прихвана брат си през рамената и отново го разтресе. – К’во ти става бе, човек, все едно не си тук, а някъде другаде. И к’ви са тия въпроси?

- Въпросът ми беше много прост – аз лош човек ли съм?

- Не знам дали си лош, ама със сигурност си луд. Поне в момента! Влиташ кат сомнамбул, говориш странно а и шкембе не ти се яде. Казвай к’во има? Нещо с Лилянка, нали? Да не би докторът да ти е споделил нещо?

Ненчо поклати глава:

- Докторът каза, че е стабилна към момента. А за в бъдеще един бог знае.

- Е, тогава що изглеждаш тъй зле?

- Сигурно щото се чувствам така.

- К’воо?! Брат ми, туй не си ти, честно. Да не си взимал някакви хапчета? Имам чувството, че. абе все едно говоря с друг човек, дето не го познавам.

- Кой знаe? Може и прав да се окажеш.

- Ето! Точно за това говоря! Пак неадекватица ти излиза от устата. Казвай веднага к’во се е случило, че накрая ще те ошамаря! Не се шегувам!

Ненчо погледна брат си, напъна се сякаш да се усмихне, ала изобщо не му се получи.

- При Лилянка са сложили една нова женица, по-възрастна. Надето. Тя е много зле, със сигурност няма да я бъде. Съпругът й бе дошъл да я види. И не спря да й говори през цялото време.

- Е, и?

- Ами просто чух какви й ги разправяше. А и тя на него. И Лилянка чу.

- Е, и? – недоумението на Павел растеше все повече.

- Ами ние така никога не сме си говорили. Дори и на младини. Дори и когато се взехме.

Челото на брат му се сбръчка толкова, че рунтавата черта се изви по средата нагоре.

- Брат ми, ти напълно си се смахнал бе? Чул си някакви застарели гълъбчета как си гукат, как едното скоро ще остане само. Хубаво. В смисъл не е хубаво, жалко е. Ама теб к’во те вълнуват чуждите неволи. Гледай си твоята.

- Ти май не ме разбираш

- Разбирам те и още как! Видял си там някаква сцена трогателна, разчувствал си се, а после си се и спихнал. Я се стегни! Гледай си твоята жена, туй де вършат и говорят другите, си е тяхна работа!

- Ама аз точно това правя. Точно моята жена гледам. И ме е страх не толкова, че ще я загубя, а че ще остана сам. Шейсетака вече гоня, едва ли ще се намери да излъжа някоя булка отново. Докато оня човек всичко би дал да бъде на мястото на жена си.

- Ахаа, а ти не би го направил? – усмихна се криво брат му.

- И през ум не ми минава. Че ти би ли?

- Хм, знам ли – поклати глава Павел, – за детето всичко бих

- Чакай, чакай – не говорим за дете. Аз много бих дал само да имам дете. Ама тук за човека до теб говорим.

- Прав си, Ненчи, ако трябва да ни дойде и на нас с Петя такава беля – по-добре да го отнесе тя, а не аз.

Душата с’а нема да си кривя. И ти к’во? Чу оня к’ви ги приказват и после си каза – ееей – туй е истинска любов, аз таквоз нещо не познавам.

- Ами да – точно нещо подобно си рекох. И си е самата истина. Даже като бяхме млади и се пърцахме редовно с Лилянка не мисля, че някога съм бил нещо повече от привързан към нея. А паднеше ли ми друга булка – прошка нямаше.

- Е, нормално. Прошка за младо агне – никога, туй е неписан закон божи! Но при вас с Лилянка проблемът е, че тя ялова излезе и така и деца не отгледахте. Затова и в семейството ви празнина остана незапълнена.

- То дали тя ялова, или аз ялов – така и не разбрахме. Ама сега туй нещо много ме потриса.

- Кое нещо бре? Каквото си чул ли?

- Не точно. В смисъл - докато ги слушах онези на другото легло, си спомних за какво си мислех аз, докато пътувах към болницата.

Павел не попита нищо, а само за пореден път сбръчка рунтавата черта в очакване.

- Мислех си как по-бързо да мине свиждането, че по-скоро да се прибера тук, щото знам, че шкембе ще правиш