Българските участници на Венецианското биенале: В павилиона може да видите илюзията на реалността
След дългогодишно отсъствие България се завърна през 2019 г. на най-голямото международно събитие за култура, чиято водеща тема тази година бе "Да живееш в интересни времена". Българският павилион на 58-ото Биенале на изкуствата във Венеция бе открит на 8 май при засилен интерес, тъй като представя и първото официално участие на страната ни на форума за изкуство от 2011 г. насам.
Инсталацията "Как живеем" е с куратор Вера Млечевска и е съставена от две взаимно свързани творби с автори Рада Букова и Лазар Лютаков. С нея авторите правят свое изследване върху глобалните процеси на производство и потребление. Букова използва предмети, използвани в изолацията на сгради например, които превръща в декоративен елемент, след което те отново могат да се върнат в кръговрата на обичайните си функции. Лютаков пък прави плексигласова скулптура с овладяни счупвания, която съчетава с ръчно изработени стъклени чаши.
Проектът им бе избран след едномесечен конкурс, който бе обявен само няколко седмици след утвърждаването на Статут за национално участие на страната в престижното културно събитие, с който се регламентират необходимите процедури при подготовка на участието на България в голямата международна изложба.
Представеният проект предизвика одобрителни коментари от страна на представители на някои важни световни културни инстуции, посетили българския павилион, но в социалните мрежи мненията бяха на двата полюса - радостта и възмущението.
Тази седмица в София предстоят две събития, посветени на това българско участие. Едното е днес, 27 май, от 19 ч. в "Генератор" в рамките на серията им от събития "Социален клуб" с гости Вера Млечевска, която ще говори за българския павилион, и Лъчезар Бояджиев, който ще представи по-общ поглед към Венецианското биенале.
Следващото е в сряда, 29 май, в Нова театрална зала на Софийския университет, където българското участие ще е предмет на дискусия с участието отново на куратора Вера Млечевска, комисаря на участието и и.д. директор на Националната галерия Яра Бубнова и двама от представителите на журито, избрало проекта - Аделина Филева, директор на Софийски градска художествена галерия, и Кирил Василев, преподавател в специалност "Културология" в СУ и галерист на университетската галерия "Алма матер".
Преди това "Дневник" разговаря с куратора и двамата автори за впечатленията им от Венеция, пространството на българския павилион, същността на творбата им и някои от идеите, които я вдъхновяват.
Забелязахте ли вълнение във Венеция около завръщането на България на биеналето?
Вера Млечевска (В.М.): До момента колегите основно ни поздравяват и изразяват подкрепа за нас. Преди всичко съм срещала позитивни отзиви, други колеги задават въпроси. Иначе местната сцена за мое дълбоко съжаление е разделена от десетилетия. Именно такава беше и една от темите на куратора Ралф Ругоф на главната изложба на Венецианското биенале.
"Да живееш в интересни времена" включва и темата за тоталната поляризация на общественото мнение и невъзможността да се стигне до диалог между отделни социални групи, което се изражда и в агресия и фрустрация за онези, които вярват в някакъв консенсусен път.
Оказва се, че у нас нещата са напълно идентични. Има противопоставяне на либерални възгледи и тоталитарно консервативни, на възгледи относно пола, семейството и правата на едни или други хора като граждани. Средите на художниците са напълно разделени и поляризирани.
Все пак се радвам, че имаше много колеги, с които имаме различни позиции и виждания относно изкуството, които обаче бяха непредубедени и заеха една колегиална позиция в наша подкрепа. Благодаря им!
Опишете пространството, в което се помещава творбата "Как живеем"?
В.М.: Работата на двамата автори се разгръща в пространството. Човек не може да я обхване с един поглед, нито да я снима и представи в една плакатна картинка. Във всяко отделно помещение зрителят се среща с отделна ситуация и прекомпозиране на различни или повтаряеми мотиви от двамата автори. В същото време същността на двете произведения е изключително свързана със светлината, която не е статична в това място.
Работата на Рада Букова буквално засиява със своите нюанси и цвят в едно определено време в деня. В друго време други елементи на работата са по-активни, както и работата на Лазар се материализира по тотално различни начини в различните часове на деня. Също така цялата изложба прави един много деликатен коментар на факта, че този етаж има височината на една модерна сграда, а не на разкошните дворци със стенописи и декорации. Това е етажът на работническата класа на онова време и се оказва, че е съизмерим с мерките и пропорциите на модерната епоха – именно обърната към нуждите на масите.
Рада Букова (Р.Б.): Когато човек влезе, първо ще се изненада колко нисък е таванът. Българският павилион се намира на етаж, който служи за офис на Fondazione Ugo e Olga Levi. Нашият проект за изложба не разчита на заслепяваща зрелищност, която с много средства за реализацията е възможна за всеки, а по-скоро обратното. Ние навлязохме в територията на баналността, повтаряемостта, невидимото. Фокусът на изложбата е съсредоточен върху какво виждаме и как гледаме.
Понякога нещата са толкова прозрачни, че се сливат със заобикалящата среда и изчезват, а друг път са толкова матови и плоски, че ни изолират от света. Когато човек влезе в павилиона, ще види по някакъв начин илюзията на реалността.
Името на творбата е "Как живеем". Имате ли отговор на този въпрос?
В.М.: Да. В днешно време се създават решения, които работят за много кратко време. Те изглеждат добре, практични са, но тяхната трайност е нестабилна. Има усещането за една тотална бутафорност на материалния свят, който произвеждаме и потребяваме. Това, което първо изчезва, е красивата повърхност на нещата; те се скапват за нищожно време, а след това остава една дълга и неразрушима следа от грозен отпадък. Изложбата загатва тези неща, говори именно за различните начини на производство и как те се отразяват на начина на живот и на предметите, които създаваме.
Р.Б.: Проектът е диалог от две произведения. Тези две произведения не задават въпрос, не правят констатация, те нямат отговор на реалността.
Какви методи, материали и техника са използвани?
В.М.: Лазар Лютаков използва стъкло и съвременния му заместител – акрилатното стъкло. Акрилатното стъкло е направено, за да бъде много здраво и устойчиво. То е с дебелина 2 см и на практика е почти невъзможно да се счупи. Витрините, които Лазар създава, са предмети, които не биха изглеждали по този начин, ако в действителност ги бе ударил в опит да ги счупи. Виждаме резултат от много внимателно и целенасочено скулптиране на счупванията, което той прави всъщност на ръка, с инструменти, почти като занаятчия.
Получава се и едно оптическо сливане с истинското стъкло, което е във формата на стъклените чаши. Този продукт не носи някаква особена стойност в мястото на своето производство – Ханой, Виетнам. Но европейският поглед веднага му вменява много качества и стойности и това е всъщност важен момент от работата – погледът към материала и към самото произведение, който постоянно "девалвира" стойността или пък я увеличава спрямо онова, което зрителят счита за красиво или стойностно.
Рада Букова използва полистирен за изолация на сгради. Този материал идва с най-различни обещания да бъде щит, да модернизира, да оптимизира живота, придава му се една свръхфункционалност. Рада го използва като материал, които с даденостите на своите реални възможности, и всъщност с доста крехка структура, придобива изненадващо присъствие в самото пространство. Тя създава среда между материалността и илюзията.
В свои предходни коментари на проекта казвате, че по някакъв начин с тази творба се опитвате да покажете, че под всяка маска, под всеки привидно перфектен материал се крие нещо не чак толкова съвършено. Защо се стремим толкова силно да бъдем перфектни в очите на другите?
Лазар Лютаков (Л.Л.): Понятия като съвършено и несъвършено са субективни. Несъвършеното също е носител на качества, може да бъде и подтик за размисъл. Проектът не се опитва да дефинира или съпоставя тези категории, а да ги изследва в тяхната променливост спрямо реалността и битието ни. Ръчната изработка например не може да се конкурира като прецизност с тази на произведения индустриално предмет, но колко и каква прецизност е нужна, за да се произведе нещо красиво? Възможно ли е един грубо изработен предмет да бъде определен като съвършен? Възможно ли е един индустриално произведен материал, без да бъде обработван, да отключи възприятия и емоции и да се осъществи като художествено произведение? Как счупеното и повреденото се превръща в по-ценно от здравото?
Каква е според вас причината да крием истинската същност на нещата и защо е проблем да познаваме несъвършенствата?
Л.Л.: Ако имате в предвид материалния свят, в който живеем, то тяхната същност се намира под множество взаимоотношения, връзки и зависимости, като в капиталистическия свят едни от най-определящите такива са от икономически характер. Ако се вгледаме в това, което често е под повърхността, ще разберем много за света около нас и за себе си.
Представяте ли си времена, в които ще превъзмогнем маските и фасадите и ще се осмелим да се показваме такива, каквито сме?
Л.Л.: Не, това е част от човешката природа и не трябва да се разглежда само като недостатък.
Какво трябва да направим в тази посока?
В.М.: Маските и фасадите са нещо, което е присъщо не само на нас, хората, но и на животинския свят, който се стреми да се защитава от врага или да надделява. Да се разобличават маски и фасади има смисъл тогава, когато някой прави определени твърдения, но има други користни цели.
Изкуството работи изключително с повърхности, маски, фасади; тревожното е, че политиката става все повече перформативна и заема все повече похвати от изкуството, т.е. работи с повърхности, с плакати, с илюзия и статуси.
Предпочитате да обяснявате творбите си или предпочитате да ги оставяте на размислите на зрителя?
Л.Л.: Едно добро художествено произведение трябва да въздейства на зрителя и без обяснения. То трябва да го заговори на един друг, визуален език, дори и когато има информация, която е важна за споделяне и е част от него. Визията понякога може да изглежда изключително просто в очите на някого, но всъщност да е резултат от внимателна и целенасочена работа. Тази комуникация между автор и неговия зрител е един деликатен процес, който изисква и от двете страни непредубеденост, любопитство, а понякога и знания.
Р.Б.: Имам пълно доверие на формите, които ползвам. С относително малко внимание, нямат нужда от придружаващи ги обяснения. Същността на работата по един или друг начин присъства от самото начало във всеки творчески избор.
За мен визуалният език е достатъчен да предаде мисълта, която съпровожда създаването на една творба. Той е способен да заблуди или разколебае там, където знанието и съзнанието са сигурни в своите интерпретации, както и да говори с прямост и категоричност, когато се превърне в единствения възможен език.
В.М.: За мен като куратор е важно да се говори за отделните творби и за изкуството. Едно произведение невинаги е категорично обяснимо или това не е заложено в намеренията на автора му, но когато то се обговаря от различни хора, излизат много ценни гледни точки и за изкуството и за живота, който живеем.